Защитен: Момичето с оранжевия бански

Публикацията е защитена с парола. За да я видите, моля въведете паролата:

Парола:

Намирането на Dread

Това е историята за намирането на двуострия, тежащ около пет килограма меч, който стана част от колекцията ми, и вероятно рано или късно ще участва във все някоя от битките ми.
От известно време пестях пари специално за семейната ваканция край Несебър. Не спестих много, нито малко – както се оказа, спестих достатъчно. Затова, когато времето дойде, аз бях напълно готов и очакващ със сравнително нетърпение да отида до Стария град на Несебър, където да потърся подходящо оръжие, което да задраскам в списъка си. В този списък вече остават само три неща, но за него ще говоря някой друг път.
Щеше ми се да отида до Стария град с още някой, с когото да си говоря за самата идея, но никой нямаше нужната организация, нито пък нужната енергия, за да поддържа моята крачка. Жалко. Ако си говоря сам със сигурност ще имам по-интересен разговор, отколкото ако говорех с някой от възможните кандидат-компаньони за разходката ЛТУ – Несебър, но е досадно хората да те гледат странно. Разбира се, аз намерих начин да си направя разходката по-интересна. И аз, и периферното ми зрение се стараехме да забележим колкото е възможно повече добре изглеждащи туристки. За съжаление, изглежда, те намаляват с всяка година.
Навлизането в Несебър не се отличава с нищо интересно. Туристи, заведения с огромни цени, хора, щъкащи в своето свободно или не-чак-толкова-свободно ежедневие. Когато влезете в града Несебър, отначало има само един избор. Напред и напред. Ако искате да стигнете до стария град, първия път, когато имате избор между два пътя, изберете десния. Ще продължите по една не голяма, не турист-пълна улица. Ще подминете училището, в което вероятно бихте отишли да гласувате, ако сте наблизо по време на избори, както и няколко сравнително приятна заведения. Ще подминете един малък лунапарк, подопечен на „Патиланци”, ако не ме лъже спомена, след което ще продължите надолу. Наистина до този момент нямате голям избор на пътища, но поне този път е приятен и сравнително тих. Остава време на човек да остане сам с мислите си, или поне да се наслади на времето. Времето, впрочем, беше в стил „Бейн”. Бейн тръгва от София – вали го дъжд. Бейн пристига в Казанлък, където не е валяло от три месеца – завалява дъжд в момента, в който скочи от влака. Бейн пристига в Несебър, където не се е планирало да вали за доста време, и разбира се, същата вечер завалява. Времето в стил „Бейн” е пред-дъждовно, леко мрачно, но достатъчно топло, така че да туристките да могат да се носят в сравнително оскъдно облекло за наше удовлетворение.
Вървейки само по тази улица, рано или късното ще стигнете до моста, водещ до Стария град. Можете сами да решите дали да се покатерите на метър и нещо високата стена и да вървите по нея, или като нормалните хора, по алеите отстрани. Тази стена беше по-голяма тръпка преди четири година, да ви кажа честно, защото от дясната страна на дясната стена нямаше алея. Сиреч, ако паднеш, падаш от шест-седем метра директно на скалите, удряни от морето. Тъй, тъй. Винаги забавно. Сега няма да можете да се насладите на това удоволствие, за съжаление. Оправиха пътя, сложиха алея.
Докато аз си мрънкам, а вие сте застанали на възможно най-голямо разстояние от мен от която и да е страна на моста, за да не разберат, че всъщност сте заедно с мен, ние сме стигнали до Стария град. В началото няма особен избор на път – влизаш под старинните арки, които рано или късно ще се изсипят на нечия глава, защото са на минимум 700 години. Продължаваме напред по пътя, а докато нашите очи търсят красиви германки или рускини (други туристки тази година не съм виждал), нашето периферно зрение претърсва близките магазини за добро оръжие. Истината е, че добро оръжие надали ще намерите в това място на стария град. Има няколко наполовина декоративни мечове, с които и пържола не можете да си отрежете, камо ли да участвате във въоръжен бой. Но пък изглеждат добре, да. И са ужасно неудобни. Сериозно, меч с четиридесет сантиметрова дръжка във формата на дракон. И то крилат, така че да не може да го хванем както трябва. Дракон? Сериозно?
Отново имаме избор. Ляво или дясно. Поемаме по дясното, защото аз съм вашия екскурзовод. След стотина метра минаваме покрай малък площад, на който хлапетии се возят на малки наемни мини-коли, за които родителите им са платили луди пари. Ако искате сладолед, вземете си един преди да навлезете в града, защото тук ще ви излезе златен. А по моите стандарти, винаги има нещо по-добро за което да похарчите малко злато.
След площада отново стигаме до малък кръстопът. Ако тръгнем пак надясно, ще намерим улица със сравнително приятни хора щъкащи насам-натам, както и един антикварен магазин, в който вероятно може и да намерим нещо добро, но не е сигурно на каква страна.
Тук трябва да продължим напред. След улицата надясно ще стигнем само до морето и едни ресторанчета, а това не го желаем. Не сега не когато търсим подходящо оръжие.
Затова продължаваме напред. Напред към задната част на града, към местата, където туристи почти не ходят. Към местата, където ще намерим подходящото оръжие.
Следващия кръстопът свършва до едно малко и уютно паркче, пълно с хора, които надали говорят български. Впрочем, не е ли забавно как позьор-патриотчетата из vbox и подобни се пишат големите родолюбци, против турците и другите неща, че трябвало да се запази българския език… но го написват на латиница, с МНОГО правописни грешки. Сигурно отново си мислите, че при кръстопътя до парка ще завием надясно, нали? Но не, на този кръстопът ние се обръщам наляво. Имаме два избора, и двата пълни с хора. Избираме дясната улица. Ако гледате надясно, ще видите един, който се смята за антиквар, но всъщност е абсолютен аматьор. Продава затъпени мечове със стойност на метала под 30 лева за цени над 400 лева. И не разрешава да се пипа. Повдигаме рамене и продължаваме напред. Ние не сме глупави, няма да купим нещо преди да сме го разгледали добре. Няма да се прецакаме. Или поне не много. В туристически град като този надали ще минеш, без да се прецакаш.
От друга страна, на вас може да ви се разреши да прегледате оръжията на този антиквар. Все пак, вие не изглеждате като мен. Младеж, вероятно около деветнадесет годишна възраст, със вълк на фланелката си и още един на мешката на гърба си, със метално топче над брадичката и… Какво по дяволите? Ръкавици? В това време? Ако няма някакъв проблем с ръцете, сигурно е пълен психар. И в двата случая, не го искам в магазина си, благодаря много.
Леко стари кафяви кецове, а над тях почти къси бежови чорапи. Предпочитам да обувам дълги чорапи, честно казано, но хората смятат, че дългите чорапи не вървят с къс панталон, така че от нас да мине.
Както и да е. Не гледайте надясно, въобще игнорирайте дебелия антиквар с голямото самочувствие. Всъщност, вие разбирате повече от него, само че той надали някога ще разбере. Жалко. Гледайте наляво.
Наляво по тази уличка рано или късно ще видите едно схлупено магазинче, в което дори на тази светлина се вижда абсолютен хаос. Ако сте като мен, ще влезете с идеята да си намерите нещо интересно. Освен оръжията, там има сума ти интересни работи, впрочем. Но ако сте нормален турист, хаоса ще ви накара да избягате с писъци. Чакай, чакай. Ако сме туристи и видим хаоса, няма да влезем изобщо, за да избягаме с писъци, нали? Грешка. Защото в този магазин се намира най-прекрасната девойка (Да, харесва му думата „девойка”, свиквай Айбури.) която ще видим цяло лято. Тази девойка е може би на възраст колкото нас, или по-голяма. Или по-малка. Жените от 15 до 25 рядко се променят на външен вид, наистина. Намираме тази мацка да седи в края на стаята, слушайки музика. Носим слънчеви очила, затова не се вижда как погледа ни кръстосва нея по-често, отколкото останалите неща в магазина. За наше щастие, за разлика от повечето мъже, ние имаме част от личността ни, изпълнена с арогантност, която продължава да хвърля хладни погледи на околността около нас. Виждаме ръждиви, но добре изглеждащи неща. Няколко дузини ножове. Добри ножове, впрочем, но не сме дошли затова. Виждаме един куп антикварни джунджурийки, които може да са ни от полза. Сребърна посуда, стари пушки и пистолети, стари метални шишенца за алкохол като на професионалните алкохолици… и мечове.
За наше щастие, имаме достатъчно време докато нашето периферно зрение оглежда стаята, за да огледаме собственичката. Облечена е в сиво потниче, седи кръстосала крака с малки чехли върху тях и син лак на пръстите. Плъзгайки поглед по краката `и, ние няма как да не забележим, че свършват с една симпатична дънкова поличка. Малка, и вероятно удобна. Не за нас, за нея. Плъзгаме поглед нагоре, хвърляйки поглед към перфектния бюст, който на практика почти изскача от тази блузка. Наистина добро деколте, помисляме си ние, докато забелязваме удовлетворени, че носи черен сутиен. Не сме сигурни какво означава това, но имам чувството, че девойката е от метълската част на популацията. Ще разберем. Имаме време. Разбира се, плъзгаме погледа към гърдите `и само замалко, и после продължаваме нагоре. Жените забелязват, когато ги изяждат с поглед. Аз винаги съм бил по-дискретен. Затова се мъкна с тъмните очила. А вие си мислите, че е заради слънцето. Ех, каква наивност.
Над деколтето забелязваме красивия врат, изумително бял. Тази девойка надали ходи на плаж, не и когато има такава кожа. Около врата си носи една сребриста огърлица, малък медальон върху нея. Оставам доволен. Не обичам жени, които се претрупват с украшения. Аз самия мразя да нося каквото и да е. Чувствам се като пантера в смокинг.
Стигаме до лицето. За ръцете няма какво да говорим, те стоят встрани, обхванали тъмен, тънък модел телефон, вероятно „Нокия”, на който изящните пръсти бързо сменят песните, които не ни допадат.
Бялата кожа по лицето `и е обградена от много светла руса коса, в почти скандинавски цвят. Наясно съм, че не е боядисана. По дяволите 21 век, никога не може да си сигурен кое е истинско и кое не. Лицето е малко и овално, вероятно малко продълговато в някое отношение, но това придава чар. Също както и малката обичка на носа `и, забелязвам с окото на професионалист. Под професионалист се има предвид човек дълго време без гадже, де. Очите са зелени, светло зелени. Тънките устни под малкия чип нос изглеждат леко надменни, но когато тя се усмихва, сякаш стаята се затопля.
Учуден съм, че съм толкова захласнат по тази Снежанка. В крайна сметка, никога не съм обичал жени със светли очи. Не и за повече от една врътка, както се казва. Винаги съм мислел, че са прекалено различни от мен, още повече, когато са с руси коси. Но може би трябва да размисля над това правило.
Най-разбутаното магазинче с най-красивата собственичка. Струва си да се дойде тук.
Вътрешния глас най-накрая ни обръща внимание на един меч, скрит в ъгъла. Вижда се само позлатената дръжка, потъмняла от времето. Навеждаме се и го вдигаме, при което на главата ни пада чифт менци за пълнене на вода, което кара красивата собственичка да се изправи и да дойде, смеейки се със звучен глас. Но тя вече не ни интересува. Изтегляме меча, усещайки, че е тежък, но без да обръщаме внимание. Усетих как цялата ми умора от двата часа път и обикаляне изчезва. Втренчваме се учудено в меча, който е с блестящо, широко, заточено от двете страни острие. Навлизането в battle trance обикновено става едва когато започне битката. При него изчезва болката от малки ранички, умората, липсата на енергия и се появява само оръжието, оръжието на противника, и самия противник. В случая, навлизаме в транс само като докоснем това оръжие. В него определено има нещо.
Ще ми се да кажа, веднага попитах за цената и излязох с единственото добро оръжие в целия Стар Град веднага след този момент, но това ще е лъжа. Истината е, че аз си излязох, мислейки, че меча е прекалено блестящ, прекалено бляскав, за да е добър. Аз не страдам от предразсъдъци, мислех си тогава. Всъщност, търсех своя бисер сред свинете. Притесняваше ме факта, че те може да са го изяли както изяждат останалото, за съжаление. Търсех един ръждив, но вътрешно красив старинен меч, който да ми свърши работа в битка. Едва след два часа обикаляне още и връщане към разбутаното магазинче, аз осъзнах, че това също е предразсъдък. Отказвах да обърна внимание на нещо само защото очаквах, че защото блести, няма да ми свърши работа. Когато влязох, забелязах, че собственика на магазина, който беше, както се оказа, баща на девойката и работещ в другото им съседно магазинче. Психологията, подсъзнателна вероятно, ме развесели. Типично българска работа, да му се не види. Той си стои и продава в подредения магазин, а в този, понеже надали някой ще влезе заради хаоса, оставя красивата си дъщеря да привлече клиенти.
Собственикът е симпатяга, впрочем. Хвърлям още един поглед на меча, и осъзнавам с изненада, че не е от фабрикувано желязо, което трябва да мине за неръждаем метал. А от стомана. Вероятно е правен по поръчка преди доста време. Колкото и да се издраска, пак ще продължи да блести. Можех да се огледам в него. Разбира се, на собственика изтъкнах само слабите му страни, които виждах тогава. Не-заточен добре, вероятно не-закалена стомана, вероятно чуплива дръжка… Не съвсем вярни неща, но все пак, първоначалната цена не ми беше по джоба. Все пак, след известно пазарене, не особено дълго, понеже и двамата си допаднахме, я свалих на такава, каквато аз исках. Може би малко отгоре. Както казах, собственика ми допадна. Да не говорим за дъщеря му.
Биваше си го този меч. Дължина около осемдесет сантиметра, с широчина на острието около десет сантиметра, по широк от обикновените. По-тежък, също така. На повечето хора може би ще им трябват две ръце за него. Но за мен ще е за една ръка. При това ми пасваше перфектно.
Тръгваме от магазина, обещавайки да дойдем пак. Собственика, леко нафиркан, говори забавно, а дъщеря му е красавица – защо да не дойдем? Той също ни казва завалено „Шъ са видим” след като му подаваме ръка за довиждане. Прости методи, учтивост. Запомня се.
Докато вървя обратно, се замислям. Меча седи в тъмната си ножница, увита с два черни найлонови плика отгоре, и аз го мъкна подмишница, като патерица. Имам странното чувство, че мъкненето на огромен меч по улицата няма да бъде особено добра идея. Интересно защо ли.
Огромен, тежък. И също така, фин. Блестящо оръжие, контрастиращо с този, който ще го държи. Все едно ще се бия с моята добра страна в ръка, хех.
Dread. Означава страх, боязън. Също така означава вдъхващ страхопочитание. Звучи като перфектното име за меч. Ще всява страх у враговете ми, почит у съюзниците ми.
Този меч ще има своето значение в моя живот, усещам го отсега. Когато се случи, после ще пиша.

А вие, не се колебайте, а тръгвайте към Стария град. Всеки може да намери нещо за себе си там. И докато сте там, не пропускайте да отидете в най-разбутания магазин в България. Дъщерята на собственика е бая красива.

Бейн Хартайм

Довиждане и разяснения

Окей, моя светлост утре по своя воля ще приключи учебната си година – просто утре отива за последен път, без намерение да се връща до петнадесети септември. Което ще рече, два месеца без блог-лайф. После, от 2-14 юли и съответно 10-20 август ще мога да бъда засечен на плажовете между Равда и Несебър – ако някой желае да ме засича, де. Ще бъда с червена кърпа ала „Джак Спароу“ каквато не сте виждали преди. Хихик. Ако не по нея, можете да ме разпознаете по татуировките на дясната плешка и рамото, и пиърсинга над брадичката. Автографи всеки вторник от 15:00 до 15:01 часа.

Ще продължа да пиша за Радегар, разбира се. По някое време ще пусна един куп разказчета едно след друго, на който му се играе да ги чете.

Сега, сериозно. Разказът „Зад Стената“ е единствен по рода си. Надали ще напиша втори такъв от този жанр – той е писан по истински случай, и е подарък за всеки, който може да оцени разказа като разказ. Мисля, че той показва, че макар и да пиша за удоволствие, съм малко по различен от останалите „дълбоки“ пуберчета.

За пореден път основните правила:
Скромността краси човека, когато няма какво друго.
„Всяко нещо си има две страни – добра и лоша, или като тази бутилка, вътрешна и външна.“ – Радегар Хартайм
Каквото не ме е убило, няма да ме убие и по-нататък.
Не обръщай внимание на драскането.

С уважение, Бейн Хартайм

П.п. Поздрави на Графа, Енеята, Кекла, и Жълтурчето с пожелание на приятно и без-аварийно лято. И всички останали, които желаят такова, разбира се.

Зад стената

Ана-Мария беше двадесет и три годишна студентка, работеща като проектант в свободното си време, и точно в този момент имаше огромни затруднения да заспи.
Нейната стая. Нейния апартамент. Още се учудваше, че е успя да заживее сама. Идваше от наистина задружно семейство – и в добрия, и в лошия смисъл. Дори когато вече беше пълнолетна според най-високите изисквания, тоест на двадесет и една години, нейните родители и дума не даваха да се обели за преместване другаде. Да беше единствено дете, разбираше – но Ана-Мария имаше двама по-малки братя близнаци, и една по-голяма сестра, която, изненада братя и сестричета, още живееше с тях в голямата къща. Пространство не липсваше – родителите на Ана бяха богати според повечето стандарти, и къщата бе голяма. Всеки си имаше собствена стая, че даже и стая за гости имаше. Това, което пречеше, беше контрола – наистина, нейните родители никога не се оплакаха гласно, когато се прибираше с момче, но сбърчените им носове, сякаш са настъпили нещо мръсно, говореха повече от достатъчно.
Затова тя бе повече от горда, когато преди година и нещо най-после успя да се откъсне от семейството. Това „откъсване” беше свързано с огромно количество сълзи и от двете страни, перфектното американско семейство не желаеше нищо да наруши ритъма, по който бяха живели досега. Но Ана-Мария не отстъпи, докато накрая нейните родители не се пречупиха и сами не изнесоха багажа `и до таксито.
Но точно в този момент, дори и да не желаеше да го признае в себе си, може би щеше да е по-добре още да живееше с родителите си. Беше се преместила от предградията на Манхатън в самия Манхатън, и все още имаше проблеми да свикне с нощните шумове. Всъщност, след известно време, тя почти успяваше да игнорира шума от колите на улицата отдолу – със затворен прозорец и на петия етаж повечето шум, слава богу, изчезваше.
Тази вечер, по изключение, почти нямаше трафик в квартала, и Ана-Мария реши, че ще е подходящ случай да си отспи. Това беше една от другите лоши страни на живота самостоятелно – никога не успяваше да си отспи, когато и да станеше, се чувстваше по-уморена, отколкото когато си бе легнала.
Тя опъна завивките така, както майка `и я бе учила, взе си душ, и си легна с все хавлията в леглото. Помисли си, че ще заспи веднага – толкова уморена се чувстваше. Но когато затвори очи, сякаш всичкия шум наоколо се повиши в пъти. Ето го часовника, тик-так, тик-так, тик-так… „Добре де, разбрах те първия път, не можеш ли да млъкнеш?“ – Помисли си тя. Естествено, че не можеше. Нали си имаше публика – водата по тръбите, минаващи зад апартамента, бушуваше точно както разбесняла се публика на концерт, крещяща за бис.
И драскането. Какво по дяволите пък беше това драскане? За първи път го чуваше. Драс.Драс.Драс. Скръц. Скръц. Сякаш най-малкия затворник в света тракаше по решетките с канчето си. Не, не беше това. По-скоро беше опита на някой да се изкатери по плоска стена. Драс, драс, драс. „Сякаш някакво малко човече пада и се опитва да се задържи по стената с нокти“ – помисли си Ана-Мария и се ухили сама на себе си. Но драскането не спираше. По-скоро беше… сякаш нещо се опитва да излезе от някъде. Ана-Мария потръпна. Наистина, въображението може да е най-големия враг на човека в доста случаи. Обяснението беше по-просто. Вероятно беше просто чалнатия съсед на горния етаж – тя бе разбрала за него още същата вечер, когато се нанесе. Една доброжелателна комшийка и бе обяснила, че и предишните наематели се оплаквали от него – имал проблеми със съня и по цяла нощ се мотаел насам-натам безспирно. „Но не е драскал, нали?“ – Помисли си с отчаяние Ана-Мария. Пък и шума не идваше отгоре, нали така?
Не идваше отгоре… Тогава откъде идваше?
Ана-Мария затвори уши и се заслуша. Шума сякаш идваше от навсякъде, сякаш просто извираше от стените. Тя се насили да се съсредоточи. Не… Не идваше от навсякъде. Идваше от пространството срещу нея. Може би съвсем леко встрани. Тя отвори очи с объркана физиономия на лицето си. Но право срещу нея беше само скрина с дрехи, една от малкото мебели в едностайното апартаментче. В самата стая имаше още един скрин, бюрото с работния компютър на него, и още едно легло, което беше останало от предишните собственици, и което сега се използваше като склад за дрехи – върху него имаше цяла купчина. На Ана-Мария винаги `и отнемаше доста време да избере какво да облече сутрин, затова всяка вечер нареждаше десетте най-вероятни варианта за облекло на леглото, за да си спести поне малко време сутринта.
И какво точно ще издава шум от скрина за дрехи? Беше просто скрин. Със две части, горна и долна, където тя бе разпределила най-различни дрехи по вид. Най-обикновен скрин в лакирано тъмно дърво, изглеждащ нов и стар едновременно. Та, какъв шум би могъл да идва от такъв скрин?
Не… Не от самия скрин. А от зад него. Ана-Мария се ослуша. Драскането продължаваше. Сигурно беше някоя малка мишка. С малка, малка лапичка, драскаща по тапетите. Сигурно се беше заклещила. Може би трябваше да поговори с Карло – той вероятно щеше да я извади, ако шума продължеше.
Но възможно ли е да бъде нещо друго? Ана-Мария се замисли. Когато се бе нанесла, домоуправителката, възрастна жена, наближаваща 60-те си години, която радушно я бе почерпила с парче кекс, когато се бе нанесла, `и бе разяснила, че в сградата нямало начин да има мишки. Точно преди три години специално я ремонтирали, затваряйки и най-малките дупки, през които е възможно да се вмъкне някоя. Освен това, били поставили едни специални кубчета от някакво вещество, при помирисването на което животинките си плюели на миниатюрните пети и стояли надалеч.
„Но виж скъпа, хлебарки винаги може да има.” – Беше и се усмихнала мило домоуправителката. – „Те са единствените наематели, които никога не се изнасят. Колкото и да ги убиваш, винаги успяват да дойдат още. Винаги съм си мислела, че хлебарките вероятно са най-неунищожимата армия в света.”
Тогава Ана-Мария се бе разсмяла от сърце, а възрастната жена се бе усмихна кротко и бе предложила още малко чай. Но сега ситуацията не изглеждаше толкова смешна. Не, никак не изглеждаше смешна, братчета и сестричета. Като повечето жени (и мъже, макар че надали някой щеше да си признае някога) Ана-Мария се ужасяваше от мисълта за хлебарки. В къщата на родителите си бе забелязала само една, само веднъж, когато беше на шест годинки. Тогава, в детските `и очи, тя изглеждаше огромна. Бащата на Ана бе убил хлебарката с чехъл, след което много внимателно я бе изнесъл навън със парче вестник, с погнуса на лицето си. После бяха обяснили, че хлебарките, макар и безобидни, били отвратителни създания, пренасящи мръсотии от канала. „А тази даже беше малка.” – Бе казала майката на Ана-Мария. – „В града са много по-големи. Затова завинаги трябва да живееш тук.”
На малката Ана-Мария това се бе сторило странно. Как може майка `и да си помисли, че някога ще поиска да напусне тази прекрасна къща? Да не живее повече с родителите си? И да не си играе със сестра си? Как може да допуснат, че ще поиска да направи нещо такова? Че тя да не е луда?
Сега, като се замислеше, Ана-Мария осъзнаваше, че почти всяко нещо завършваше с неминуемото „затова завинаги трябва да живееш тук”. Всяко нещо. Какво натякване!
„Е, да, но сега това не ти изглежда като толкова лоша идея, нали?” – Помисли си Ана-мария. Драскането продължаваше. Дали не си въобразяваше? Не, все още беше в пълно психическо здраве, благодаря много. Драс. Драс. Драс.
„Утре ще извикам Карлос да преспи тук.” – Помисли си сънено Ана-Мария, докато се обръщаше на другата страна, на прага на заспиването. Да, още чуваше драскането, но не `и пречеше особено. „Карлос ще се справи… и може би този път ще се съгласи да спим в едно легло…”
Без дори да довърши последната мисъл, Ана-Мария падна в капана на съня. Когато се събуди на следващата сутрин, тя не помнеше нищо.

Следващия ден мина по нормалния за нея начин. Събуди се в седем и половина, осъзна, че вече закъснява за работа, и облече най-зеления възможен костюм. „Зеленото успокоява хората, ако носиш зелено надали някой ще успее да ти е ядосан достатъчно дълго, за да ти се накара сериозно.” – Винаги бе казвала майката `и. – „Само гледай да не попаднеш на шеф далтонист.” Ана-Мария се спря набързо за да огледа дали зърната `и не прозират през сутиена (напоследък това започваше да пречи на деловите отношения) и едва не се преби, докато се опитваше да си обуе обувките с къс ток в движение.
Тя излезе от апартамента по възможно най-бързия начин. Качи се на такси, защото имаше чувството, че ако закъснее с повече от тридесет минути дори целия зелен цвят на света нямаше да я спаси от гнева на шефа `и. Тя излая бързо адреса на офиса, след което извади огледалце и се опита да оправи външния си вид поне малко. „Мисията невъзможна” – Помисли си за пореден път тя, докато се опитваше да не размаже червилото по устните си прекалено много.
Докато пристигне в офиса, тя бе напълно забравила каквото и да е, свързано с драскането което бе чула предишната нощ.

Същата вечер Ана-Мария се прибра изтощена. Не помнеше намерението си от предишната вечер да повика Карлос да преспи тук. Карлос Соноцо, нейното гадже. Американизиран италианец от Лонг Айлънд, тя веднага бе хлътнала по външния му вид. Набит и нисък, с типичните за италианците тънки мустачки, той `и се стори неотразим. Видя го в магазина, когато трябваше да купи хляб. Със черно сако, заповядваше на работниците къде да разтоварват. Оказа се малко над нейната възраст, работещ като търговец на едро – работа, в която един италианец можеше да стигне далеч.
Ана-Мария винаги си бе падала по италианците, още откакто гледа Кръстника. Тайно, в главата си, тя обичаше да нарича Карлос „моя малък Сони”. Когато се прибра, напълно изтощена, през главата `и мина мисълта, че тази вечер е имало нещо, свързано с него за правене, но не можеше да се сети какво. Идеята да го покани да преспи отпадаше автоматично – Карло беше много досаден в това отношение. Всички останали двойки нямаха нищо против да спят в едно легло, но не и Карлос. Не и Карло Соноцо. Той се нуждае от пространство за спане. Не може да се гушка като някаква плюшена играчка или женчо. Той се нуждае от още едно легло на което да спи, а Ана-Мария в никакъв случай не желаеше да оправи „своя сутринен гардероб”. За момента по добре там да спят дрехите. Те не мрънкат, че се нуждаят от пространство. Те не мърморят, че гушкането е за лигльовците. „Карлос Соноцо, големия мъжкар.” – Помисли си с лека насмешка Ана-Мария. – „Който така и не се научи да носи вратовръзка, която да е в тон със сакото, което е облякъл.”
Тя реши просто да си вземе един душ и да си легне.
Когато излезе от банята, легна в леглото, и загаси малката нощна лампа, погледа и отиде към скрина. Големия скрин. Имаше нещо, свързано с този скрин, което не можеше да си спомни.
И докато нещо се оформяше в главата и като мисъл, тя заспа.

На следващата сутрин, по изключение и пълен късмет станала почти навреме, тя успя даже да оправи грима си преди да излезе от стаята. Но преди да излезе, забеляза нещо странно. Точно отстрани, в пространството между скрина и стената, се показваше мъничко краче. Ако човек не се вгледаше достатъчно, можеше да го сбърка с клонче. Но няма клонче, което да има малки косми по себе си. Нито пък реснички. Още по-малко пък малки шипчета на всеки няколко сантиметра. Нито пък хитинова броня.
„Нито пък ще се движи.” – Помисли си Ана-Мария, затиснала уста с малката си чантичка, за да подтисне писъка. – „За бога, това е крак на буболечка, дълъг поне десет сантиметра, и се движи… А останалата част?”
Тя излезе по най-бързия начин, едва ли не бягайки, дори не се погледна в огледалото, както беше свикнала. „Кой се интересува дали ми стърчат зърната” – Помисли си налудничаво тя. – „Аз току-що видях шибано извънземно да се показва зад скрина ми.”
Едва не забрави да заключи вратата, но все пак се сети в последния момент.
Когато влезе в таксито, почти крещейки на шофьора адреса, тя все още беше на прага на нервна криза. „Огромно гадно насекомо” – Мислеше си тя. – „Ами… Ами ако ме е налазило? Ако ме е докоснало? Не може да бъде, не, не може…”. Ана-Мария затисна ръка с уста, за да сподави гаденето. Идеше `и да повърне. Шофьора, виждайки състоянието на жената до него, караше без да задава въпроси.

До края на работния ден, Ана-Мария бе успяла да се успокои. В крайна сметка, има и по-големи насекоми – беше виждала по телевизията вид стоножки, дълги почти метър, които ядат прилепи. Това нищо не беше. Работеше на прага на нервната криза с часове, изкрещявайки нещо всеки път, когато някой я докоснеше, но накрая бе успяла да се овладее. Обади се на Карло. Щеше да мине да я вземе след работа. Вътре в колата щеше да му обясни, той щеше да оправи положението. Винаги успяваше.

- Е, къде е това насекомо? – Попита Карло за пореден път.
- Ето там. Зад скрина. – Ана-Мария му посочи с ръка, треперейки. Мислеше, че се е овладяла… Но когато го видеше да изпълзява… Преди Карло да го убие, дано да го убиеше бързо…
- Хъмм. – Карло си промърмори нещо под носа за женските глупости, след което побутна малко скрина отстрани. – Вътре има само дрехи, нали? Мога да го избутам?
Ана-Мария трепереше цялата, но все пак намери сила да кимне. Карло се протегна един два пъти, след което се наведе, опря рамо в скрина и с кратко изръмжаване започва да го бута настрани. Ана-Мария очакваше да види насекомото всеки момент… Не искаше да го вижда, искаше Карло да го настъпи веднъж с подкования си ботуш, и да се свършва, но същевременно не можеше да отлепи поглед. Ето, шкафа вече минаваше средата, вече бе почти избутан, за да покаже…
Нищо. Абсолютно нищо. Ана-Мария погледна веднъж, после още веднъж. Нямаше нищо, само белите плочки, рязко контрастиращи със бежовите тапети. „Зад стената е, да, сигурно са цяло гнездо…” – Помисли си тя. Сякаш чувайки нейните мисли, Карло почука силно с юмрук по стената. Не отекна никакъв звук.
- Стената явно е запълнена, не е куха. – Усмихна се Карло. Надали щеше да си го признае някога, но насекомите го ужасяваха с многото си крака. – Освен това, като гледам, няма дупки никъде. Ани, възможно ли е да си сънувала някакъв кошмар и когато си се събудила на сутринта, още да не си изпила кафето си…?
Да, кошмара. Беше сънувала нещо… Нещо страшно. Нещо с много повече крака, отколкото би трябвало. И очи. Очи, обграждащи чифт чудовищни щипки… Да, беше сънувала кошмар. И не си бе изпила кафето. Разбира се, това беше отговора. Ана-Мария изведнъж бе завладяна от невероятно облекчения, почти като това да разбереш, че твой роднина ще оцелее след жизненоважната операция, на която са го подложили. Все пак, тя не остави на облекчението да се изпише по лицето `и. Беше се направила на глупачка, можеше поне да извлече полза от това.
- Ох, не помня… Не знам… Беше толкова страшно, Карло. Ти няма как да разбереш. Вие мъжете сте много по-смели, не знаете как ни ужасяват такива неща нас жените. – Тя въздъхна престорено, отбелязвайки си наум, че надали някога, някъде, ще има по-талантливи актриси от жените във връзка. – Нямаш си идея колко треперя още. Сигурно ще сънувам кошмари с дни наред… Може ли тази нощ да спиш до мен? Моля те, Карлос.
- Уф… – Изръмжа той, но после чертите му омекнаха и той я прегърна. – Нормално е да се страхуваш, скъпа. Представям си какво ти е било. Добре, ще го направя, но не прекалявай с гушкането, става ли? И обещай да не казваш на момчетата от склада, не искам да ме мислят за някакъв лигльо…
- Обещавам, скъпи. – Усмихна се тя, опитвайки се да не се разсмее при мисълта за деня в който щеше да отиде специално при групата от мъжкари, за да им обясни, че мъжа с когото спи обича да се гушкат. – А сега, какво искаш за вечеря?
- Спагети. – Ухили `и се Карлос, заговаряйки с южняшки акцент. – Знаеш какви сме ний италианците, червеи ‘ше ядем, стига дъ’ ни излъжиш, че са спагети.
- Добре, Карло. А сега би ли бутнал шкафа на мястото му? Аз отивам да ги приготвя. – Каза Ана-Мария, вече с гръб към него. „Прекрасен мъж” – Мислеше си тя. – „Ама някой ден трябва да му обясня колко зле имитира този акцент.”

Няколко часа по-късно, след изобилната вечеря и доста приятно прекараното време след това, в прегръдката на похъркващия Карлос, Ана-Мария си мислеше колко късмет има. Интересно беше как от най-големите си притеснения човек можеше да намери най-голямата полза. Докато затваряше очи във прегръдките на италианеца, тя дочу вече познатото драскане, но преди да осъзнае какво означава това, вече бе заспала.

Няколко седмици по-късно, животът си вървеше както обикновено. Което ще рече, че Ана-Мария ставаше рано сутрин, за да не закъснее, а когато се прибираше беше толкова изтощена, че едва се придвижваше до леглото. Лекции, работа, лекции… „Самостоятелния живот не е лесна работа, дами и господа, не, изобщо.” – Помисли си тя неведнъж. Но все пак се гордееше с това, което бе постигнала. „Въображението е най-лошия враг на човека” – Помисли си тя веднъж във връзка със случаите с драскането. Наистина, въображението може да е най-големия враг. Вярно, тя бе продължила да чува драскането за още около седмица, но когато най-накрая се реши, стисна зъби, и колкото и да бе уплашена, си каза, че само си въобразява. Това помогна. „Какво ще кажете за този начин на практикуване на психология, приятели?” – Помисли си тя. Ето, отрицанието всъщност винаги помага. Щом тя можеше, всеки можеше. Всъщност, виж ти колко лесно си изкарват парите психиатрите – просто убеждават пациента, че всъщност няма нищо съществуващо, от което да се страхува.
„И накрая взимат тлъста сума пари за нищо работа.” – Завърши тя размислите си. Може би трябваше да се ориентира за работа в тази област, явно си я биваше. Ето, тя си беше казала, че не чува драскането зад стената, и наистина повече но го бе чула.
Но това, което Ана-Мария не осъзнаваше, бе факта, че след деня в който си го каза, тя просто не бе имала проблеми със съня. Което ще рече, че почти веднага след като си легнеше, тя заспиваше. Което на практика не и даваше шанс да чуе какъвто и да е било шум.

И скоро след това дойде денят. Една сутрин тя стана, както обикновено, облече се в стаята си, и огледа внимателно деловия си костюм с критично око пред огледалото. Този беше светлосин, поредния успокояващ цвят. Въпреки, че нямаше да закъснее днес, бе препоръчително да изглежда възможно най-добре от всяка гледна точка, включително и психологическа. Докато си оправяше една несъществуваща гънка по полата, тя си мислеше колко важен бе днешния ден. Проекта, по който работеше, трябваше да бъде представен пред цяла група зловещи корпорати, които щяха да я изядат с парцалките, ако направеше и най-малката грешка.

„Високо вдигната глава. Самочувствие. Сила. Аз съм силна, аз съм умна, аз знам точно какво ще кажа и ще ги разпердушиня.” – Помисли си последно тя пред огледалото, преди да тръгне право към вратата към малкото коридорче. И изведнъж… нещо я спъна.
Ана-Мария се пльосна с всичките си петдесетина килограма, правилно разпределени на метър и седемдесет височина, и се изправи, разтривайки бедрата си, там където се бе ударила. Обърна се, издухвайки един рус кичур от косата си, за да види какво я бе спънало.
По меките черти на кръглото `и лице бавно се разля ужас. Тя отстъпи назад, блъсна се във вратата, мина малко напред, отвори я с гръб и излезе навън, задъхана, още втренчена в това, което бе видяла.
Kрак. Не просто крачето, което бе видяла последния път, дълго десет сантиметра. Това бе същото, само че… дълго над метър. Много по-дебело, много по-космато, много по… нереално.
Пред очите `и кракът чертаеше кръг след кръг в мокета, опитвайки се да изправи нещото, което носеше. Което носеше… Тя се огледа в ужас. Колко ли голямо бе нещото, на което част от крака бе дълга повече от метър?
Тя погледна как скрина с дрехи се разтресе. Усети как нещо го бута… Усети как нещо се опитваше да излезе. Пред очите и скрина бавно започна да пада напред, поддавайки се на натиска.
За Ана-Мария тази гледка бе повече от достатъчна. Тя изпищя, веднъж, после още веднъж и се затича. Не я интересуваше, че оставя апартамента отключен, не я интересуваше, че не си бе взела чантата, документите, и всички останали неща, за които се бе трудила толкова време. Нямаше намерение да става като онези момичета във филмите, които се скъсват да крещят, докато чудовището дойдеше да ги изяде.
Очевидците биха се учудили, всеки би се учудил. Добре облечена млада жена, тичаща крещейки, боса. Някои биха се уплашили и биха задържали по-здраво децата си близо до себе си, докато отминеше. Други биха обсъждали помежду си дали да повикат полиция за да я приберат, но накрая щяха да се откажат.
Тя отиде и седна в близкия парк, опитвайки се да събере мислите си. Това не беше илюзия. Това, което бе чувала, не бе нещо, което дращи по стената, за да се изкатери по нея. Тя чуваше нещо, което се опитва да се измъкне.
Ана-Мария се концентрира и се замисли внимателно. Но как бе възможно да съществува толкова голямо насекомо? Да оставим логическата част настрани и да се запитаме как се е намерило там.
„Но нали Карлос удари стената.” – Промърмори тя на себе си, изпросвайки си стреснат поглед от минаващата наблизо двойка, правеща сутрешния си джогинг. – „Карлос я удари, и стената не издаде кух звук, сякаш е празна, издаде звук, сякаш е пълна. Как тогава…”
Изведнъж тя осъзна. Сякаш студени пръсти сграбчиха мозъка `и, прониквайки през очите, и стиснаха с все сила, унищожавайки съзнанието `и. Стената не бе издала звука на кухо, защото беше изпълнена. Изпълнена с нещо огромно.
Но Карлос, той бе казал, че няма дупки… Значи Карлос е грешал, сигурно е имало дупка през която е влязло, или…
Карлос! Тя се изправи, а очите и бяха на прага да изскочат от орбитите. Карлос щеше да я чака. Днес беше специален ден, щеше да я откара на работа. Щеше да я вземе от вкъщи.
Тя се затича обратно към блока си, обратно към нещото. Нямаше значение колко голямо е, колко опасно е, тя трябваше да стигне там преди Карлос. Трябваше да го предупреди. Трябваше да го спре, преди да намери нещото… „Или нещото да намери него” – Прошепна предателска част в главата `и.
Тя се затича още по-бързо, не изчака асансьора, бяха само пет етажа – затича се по стълбите.
Тя стигна на петия етаж задъхана, но не остави това да я спре. Затича се по коридора, пълен с врати, пълен с апартаменти, до този, който бе неин… В който вече желаеше никога да не бе влизала.
Спря се в последния момент. Виждаше отворената врата. Пред нея, на входа, се виждаха чифт крака. Крака в тежки ботуши, които се извиваха в страхотни спазми. Ана-Мария се спря там, не смееше да отиде по напред. Да види. Просто не смееше. Чу се бълбукащ звук, като заглушен писък, след което от предната част на тялото излетя фонтан от кръв, пръскайки пода пред перфектната врата. „Перфектната врата, принадлежаща на перфектния апартамент.” – Помисли си тя налудничаво. След още един финален спазъм, краката на Карлос също бяха придърпани вътре.
Това бе повече, отколкото Ана-Мария можеше да понесе. Тя избяга навън, от коридора, от сградата, от улицата. Когато я намериха няколко часа по-късно, тя стоеше, стискайки коленете си, люлеейки се на едно място, и плачеше за Карлос. Карлос, който бе така добър с нея. Карлос, който въпреки че не желаеше да мине за женчо, спа в едно легло с нея, когато тя го помоли, Карлос, който всеки път целуваше ръката `и тъй нежно като се видеха. Нейния джентълмен. Карлос, който я бе вдигнал на ръце и я бе пренесъл до леглото първия път, когато щяха да преспят заедно. Карлос, който я обичаше и бе готов да направи каквото желае за нея. Карлос, който умря заради нея.
Това бяха нещата, които шепнеше пред себе си. Унищожено `и съзнание рисуваше картина след картина от миналото, а сълзите `и чертаеха вадички по земята.

Година и няколко месеца по-късно, след месеци на реабилитация, Ана-Мария бе готова да се върне в света на комуникиращите хора, и ако смееше, даже в града. Но тя не смееше. Не искаше. Върна се при родителите си, които макар и никога да не биха си го признали, бяха доволни от това, без да се интересуват от обстоятелствата.
Ана-Мария, която никога не бе изпадала в депресия, която никога преди не бе изпитвала емоция, близка до нещастие, сега стоеше тиха и мълчалива, а когато я попитаха, отговаряше с една дума.
Случилото не желаеше да напусне главата `и. Тя стоеше на люлката в градината, люлееше се, и мислеше с часове. Полицаите, които бяха влезли в апартамента, го бяха намерили опустошен, но без нито следа от Карлос, освен парчета от облеклото му. Докато разправяше историята за това, което бе видяла зад скрина („Зад стената.” – Поправи се мислено тя.) никой не и бе повярвал. Убийство, да, но грамадни насекоми – моля ви, госпожо, ние да не сме вчерашни? Полицаите я бяха изпратили в психиатричната болница с чаша какао и едно одеало, където макар и да не знаеше, тя щеше да престои повече от година.
Полицаите клатеха глави. Къде се е чуло за човек, отвлечен и убит от грамадно насекомо? Надали даже имаше някое, достатъчно голямо да направи нещо подобно, а камо ли с размерите, описвани от нея. Освен това липсата на труп и липсата на самото насекомо правеше разказа и да изглежда още по-нереален. Но как щяха да обяснят дупката, която бяха намерили във стената зад скрина? Дупка, дълбока над два метра в диаметър, защото се бе оказало, че точно този апартамент опира в един от ъглите на сградата. В крайна сметка полицаите решиха просто да не я обясняват. Ана-Мария така и не се върна в апартамента и никога не разбра за тази дупка – нито за факта, че полицаите бяха решили да пишат случая като „неразрешима мистерия” още в самото начало.
Месец след месец в психиатричната клиника се опитваха да я убедят, че не е видяла нищо. Но тя отказваше да бъде убедена. Нали точно това нейно убеждение бе довело до смъртта на Карлос? Тя нямаше да си позволи да заблуждава самата себе си повече. Никога.

В крайна сметка, я бяха пуснали, защото макар и да говореше за грамадни неща, скрити зад стената, тя бе напълно здрава психически. Ана-Мария отговаряше точно на въпросите им, без грешка. Нямаше как, трябваше да я пратят вкъщи.
Тя никога не се върна във апартамента, бяха пратени специални хора да приберат нещата `и. Единственото нещо, което желаеше, бе никога повече да не дойде в града. Единственото и желание. И тя го получи. Тя най-после се прибра вкъщи.
„Виждаш ли, скъпа. Затова никога не трябва да напускаш дома си.” – Ана-Мария можеше да види това изречение в триумфиращите очи на майка си, която макар никога да не го признаеше, беше щастлива, че цялото нещо се е случило. Едно гадже, какво толкова – струваше си жертвата за да върне нейното дете обратно вкъщи, нали?
Ден след ден Ана-Мария минаваше през все същите разсъждения за случилото се, седейки на тази люлка. Вечерта лягаше в стаята си, мебелирана по начина, по който бе когато тя беше малко момиченце, а родителите `и идваха за да я целунат за лека нощ.
Тази вечер не правеше изключение. Докато се завиваше с одеалото, тя помисли в просъница, че наистина не е чак толкова лошо. Надали някога щеше да забрави това, което се бе случило – но поне в момента се чувстваше добре. Чувстваш се защитена. И точно когато очите и притъмняваха, което подсказваше, че скоро ще попадне в капана на съня, тя чу някакъв досаден звук.
Нещо издаваше шум в стаята, въпреки че бяха махнали всички часовници и я бяха звукоизолирали. Нещо издаваше странен звук. Заспивайки, тя си помисли, че е подобен на скърцане, но по-досаден… Не, не беше скърцане, по-скоро приличаше на…
Драскане.

Историята с осата или „Защо не са по-силни хората?“

Да започнем от историята с осата. Това е история, случила се наскоро с моя верен клас. Главната роля се играе от вашия верен приятел Бейн Хартайм, черната оса и група от двадесет и пет човека изплашени от тази оса.
Имахме подобие на час на класния, в което беше дошла някаква жена, събираща хора за проект, който обучава млади хора да прави проекти. Докато го обясняваше, ме заболя главата, но мисля, че мога да го обясня по-точно – тя си е изкрънкала проект от Европейския съюз, който да включва обучение на ученици. Сега ще идва веднъж месечно, ще ни говори, уж обучава, макар че не забелязах желание у никой да бъде обучаван, и после ще прибере някакви пари. Много рядко се прави нещо което да е без пари в цялата история. Само не разбрах защо ние трябваше да страдаме? Жената имаше онова умение да приспива хората с глас. Общо трите астрономически часа под нейния надзор си ги искам обратно. По-добре да бях имал нормални часове.
Историята с осата се развива в един от тези часове. Докато останалите весело си говореха, а аз седях на последния чин в мрачния стил с ръкавици без пръсти на ръцете, четейки Стивън Кинг за пореден път, от прозореца долетя втория участник в нашата малка пиеса.
Черната оса. Поне мисля, че беше оса. Имаше жило и тънко тяло, явно си пази фигурата. Трябваше да я попитам на каква диета е. Черния цвят вместо жълт също беше интересен, и на мен лично ми допадна. Тя долетя през прозореца и кацна до мен. Втренчих се в нея като хипнотизиран, с тихата радост от писъците, които щяха да се чуят в момента, в който момичетата щяха да погледнат към нея.
Момчетата от моята редица бързо я забелязаха, посочиха я, захилиха се. Осата, вероятно притеснена от всичкото това внимание, отлетя и кацна на прозореца до един мой съученик, в чиято сексуалност повечето се съмняват – метросексуален, работещ за Орифлейм в свободното време, и като цяло не особено заинтересуван от момичета. Аз мисля, че го разбирам. Тийнейджърките наистина не са много интересни.
Повиках го и със зловещата си усмивка посочих прозореца му. Прозореца, Buddy, прозореца. Той се уплаши и сбута момичето до себе си, разпищя се за книга или нещо с което да удари насекомото. Всички втренчиха поглед в сцената. Предполагам, че за осата е било най-притеснително.
Аз станах и се понесох леко приведен, сякащ заемащ повече място. Когато ме видят в подобно състояние, повечето се мърдат от пътя ми. Показва, че дори и те разбират когато правя нещо съвсем сериозно.
Застанах до тоз мой съученик. Не бях забелязал, че още стискам книгата „То“ в дясната си ръка. Съученика ми се опита да я сграбчи, каза нещо като „Дай го това“. Аз го погледнах в нямо недоумение, после разбрах. Тъпака искаше да убие осата с моя „Стивън Кинг.“ Просто замахнах с книгата към челото му, не за да му направя нещо, а за да го отпъдя… Както се отпъжда досадно насекомо. Лигльо.
Оставих книгата и сграбчих осата с пръстите си. Тя се мъчеше да излети през стъклото на прозореца, след като този точно до нея беше отворен. Явно не е била от най-умните. Усетих хрущенето между пръстите си, и се обърнах към другия прозорец, готов да я хвърля. За всеки друг би изглеждало, сякаш не съм се поколебал. Но аз се колебаех. Исках да взема осата и да я изям.
Знам как звучи. Не съм чак толкова луд, не съм фен на такива странни вкусове. Но знаех какъв ще е резултата. Всички щяха да пропищят, най-вече момичетата. Поне половината щяха да повърнат. Щяха да ме изолират даже повече, което е чудесно според мен. Но щяха да го запомнят. Това е просто насекомо. Не може да им направи нищо особено. Ето, даже Явор веднъж изяде едно насекомо, помниш ли? И когато този мой метросексуален съученик някой ден седи в хола на триетажната си къща със своя съпруг/съпруга и влезе оса през прозореца… Просто ще я удари с ръка.
Щях да ги направя по-силни. Най-малкото стомасите, ако не друго. Щях да ги направя по-малко лигльовци. И тогава в главата ми се появи обратната мисъл.
„Бейн, да не си шибана благотворителна организация?“ „Не, не съм.“ – Отговорих аз. – „И ще съм ти благодарен, ако не псуваш. Не е аристократично. А дори и да не го показвам, поне в главата си желая да съм благородника, който винаги съм бил.“ „Добре де.“ – Сякаш усетих как вътрешния глас маха пренебрежително с ръка. – „Твоя воля. Аз само ти казвам – защо ти е да ги правиш по-силни? Защо ти е да ги учиш? Дори и да станат по-силни, пак няма шанс да станат като теб. Остави ги да живеят със слабостите си. Ако не са се научили сами, няма защо ти да оправяш техните грешки. Защо да ги спасяваш от собствената им слабост?“
Наистина, защо? Изхвърлих осата през прозореца. Нека почива в мир. Взех си книгата и започнах сложния процес на промъкване между чиновете за да стигна до другия край на стаята и да си седна на чина. Една от популярните кифли ми каза учудена „Това беше оса Яворе!“. Естествено, че беше. А твоята коса е руса и e в нескопосан вариант на прическата на Лея от Междузвездни войни, което само прави носа ти да изглежда по-голям, но за всичките тези неща не мога да направя нищо, нали?
Промърморих нещо в отговор и си седнах на чина. Един от нашия клас, по прякор от моя светлост „Сънчо“ ми се ухили и каза, че трябваше да я изям. Сигурно го гледа от гледна точка, различна от моята. Сигурно смята, че нещата, които правя ги правя само и единствено за да шашкам останалите. Ухилих му се обратно и казах, че наистина е трябвало. Той си сложи обратно слушалките в ушите и влезе в поредната умствена хибернация.
Някой промърмори нещо за „Явор-екстерминатора“ и класа отново потъна в безмозъчния си брътвеж. Слаби, слаби, слаби. Имаше по-силни и по-слаби като цяло, разбира се, но все пак, като цяло, слаби. Като поговорих с няколко съученика по-късно, разказвайки им за факта как нашия метросексуалист реагира на най-обикновено насекомо, всички се съгласиха, че е много женствено и лигаво. Добре, браво момчета, но аз не видях никой от вас да се опитва да я убие също така, нали? Въпреки, че не пищяхте, не сте много по-силни от него.
Надявам се да са научили нещо. Просто насекомо, щом Явор може да го убие с голи ръце, всеки може. Но надали ще се случи така. И преди съм убивал насекоми с пръсти, не са го запомнили. Някой ден може и да изям насекомото, ако реша, че някой от тях си заслужава урока. Не съм благотворителна организация.
В момента ума ми се връща обратно на съня ми от предишната нощ. „Моята“ девойка, за която съм разказвал и преди, седеше и пишеше нещо на лаптоп в една градинка, към която аз се бях запътил. Тази девойка очевидно не си знае мястото, щом пак се опитва да си проправи път в съзнанието ми. В момента се чудя – дали е възможно тя да ме е сънувала така, както аз сънувах нея?
Тя стоеше и пишеше нещо на лаптоп. Беше красива, винаги е красива. Видя ме, и каза, че се нуждае от мен. Каза, че се нуждае от моята помощ. Каза, че желае да я целуна. Можех да кажа нещо, но замълчах. Просто я целунах.
После, малко по-късно, сякаш минаваме от една сцена на филм в друга, аз седях пред лаптопа, а тя седеше на коленете ми. Тръгнах да казвам нещо затова, че пак ме използва като нейна „емоционална кучка“, но тя ми каза да не пускам отново старата плоча.
Премълчах. Тъй да бъде.
Затова пускам старата плоча тук. Какво толкова желая? Една-единствена, която да е като мен. Половинка, с която да съм дълго време. Какво толкова искам? Моята психическа сила се постига най-лесно – просто се отърваваш от всички емоции. Какъв е смисъла от щастието, щом присъства нещастие? Какъв е смисъла от всички останали емоции? Просто правят човека по-слаб. А ума би трябвало да подчинява желанията, а не обратното.
Знам какъв съм. Аз съм арогантен и егоистичен, което странно контрастира (или може би допълва?) с моето особено чувство за чест. Имам достатъчно добра самооценка, за да знам какъв съм. Знам, че точно тези черти на характера ми вероятно ще са тези неща, които някой ден ще ме провалят. Но мисля, че всеки би могъл да каже, че тази моя арогантност не е съвсем без покритие, иес?
Мисля, че горните неща стигат до един определен извод. Отделния човек е силен. Не достатъчно, за да покрие моите критерии, но все пак силен. Но тълпата от хора… Тълпата от хора е слаба. Тя е страхлива, тя се плаши и изпада в паника от една-единствена черна оса.
Красива оса беше. Може би донякъде ми напомняше на девойката – защо ли?
В момента ми е жал, че престанах да комуникирам с девойката. Намерих песен, с която имам желание да я поздравя. Песента имаше доста истина в текста си. Става дума за Nightwish и песента „Bye-Bye Beautiful“.
Did you ever hear what I told you?
Did you ever read what I wrote you?
Did you ever listen to what we played?
Did you ever let in what the world said?
Did we get this far just to feel your hate?
Did we play to become only pawns in the game?
How blind can you be, don’t you see?
You chose the long road, but we’ll be waiting

Bain Hardtime

Подготовка

Андрион реши да оползотвори времето, в което господаря му щеше да събира информация, което вероятно щеше да стане докато сваляше някоя от прислужничките. За оръженосеца Радегар и неговото женкарство бяха станали нещо като ежедневен ритуал, така че той бе свикнал на липсата на господаря си с часове. Даже беше намерил начин да запълни тази липса – тренирайки. Тренирайки е образно казано, разбира се. Както се оказа, използването на два меча едновременно не е толкова лесно, колкото изглежда отстрани.
„Този път ще се справя по-добре.“ – Мислеше си Андрион докато изваждаше мечовете от общия им калъф.
И той наистина се справи по-добре. До прибирането на Радегар след три часа (почти два пъти по-рано от по принцип), Андрион бе успял да потроши само две от трите вази в стаята и все още не се беше порязал или осакатил.
- Е, официално е. Енея Вородецки е чудовище в женски образ. – Започна Радегар, след като се тръшна шумно на леглото си. – Идея си нямаш какво разбрах за нея.
- Ами, разкажете ми. – Каза Андрион, като бързо бутна двете разбити вази под леглото си преди изтощения му господар да ги е видял.
- Живяла е в Гърция. Там е била нещо като онези философи, Платон-Малатон и други подобни. От това, което се дочува, има два варианта – единия е, че нейните колеги философи са започнали да завиждат на нейния ум и са решили да я убият с бучиниш, но нещо не се е получило, тя е разбрала и е дошла тук. Този вариант леко куца, както забелязваш. – Радегар въздъхна примирено. – Макар че е е напълно възможен, също така. Но въпреки това ми се струва, че в Гърция, с нейния ум би имала повече поклонници, отколкото врагове – и поне един от тези поклонници би разбрал за план срещу нея и би намерил хора за да го осуети.
- Хубаво. А какъв е втория вариант? – Попита Андрион, който беше втренчил поглед в издайническото парче ваза точно до ботуша на Радегар.
- Втория вариант е малко по-вероятен. Оказва се, че освен всичките специални уравнения и научни гадости, които правела, тя също така се е борила срещу робството, искала е повече права за хората, и така нататък. Предполагам, че нейните колеги са си затваряли очите заради останалите нейни дейности, но рано или късно тя е започнала да приказва на грешното място… – Радегар въздъхна още веднъж и примирено затвори очи. – Трябваше да преспя с три от кухненските работнички докато разбера това, а две от тях със сигурност не бяха от хубавичкия тип. Както и да е… Втория вариант вероятно е по-близо до истината, защото тъй и тъй ще ни пращат да утрепем някакъв благородник, сигурно е същия, който е направил опит да отрови Вородецки, задето му е мътила водата…
- Чакайте, искате да кажете, че наистина е имало отрова? – Андрион се наведе напред, симулирайки пристъп на интерес, докато бързо придвижи ръка напред и сграбчи парчето ваза в ръката си.
- Да, точно така. Това беше единственото нещо, което беше сигурно в цялата ситуация. – Радегар примирено затвори очи, което даде шанс на Андрион да се облегне назад и скришом да пусне парчето зад леглото си. – Всички казаха нещо за отрова, така че съм сигурен, че поне това е вярно. Както и да е, утре наобед ще ни разяснят за какво точно става дума, така че ще разберем коя от двете истории е вярната.
- Наобед? – Андрион изгледа господаря си в недоумение, който дори не забеляза това, защото си оправяше леглото. – Не би ли трябвало да ни го кажат рано сутринта преди първи петли? Не е ли така на тайните мисии?
- На обикновените тайни мисии, да. – Каза Радегар, докато си разкопчаваше бронята част по част. – Но кралят знае, че се нуждая от поне осем часа сън, иначе ставам много раздразнителен мечок, окей?
- Ъхъх, окей, предполагам. – Каза Андрион, който се зави с одеалото си. Изведнъж осъзна колко много му се спи.
- Тъй. Радвам се, че одобряваш. – Радегар си сабу ботушите с доволен стон, след което се зави до брадичката със своето одеално и легна с гръб към Андрион. – Впрочем, ще ти удържа цената на вазите от заплатата.
- Аз не получавам заплата. – Каза оръженосеца объркано.
- Значи ще ти излезе скъпо. – Изпод одеалото на Радегар се показа един космат крак, който срита свещника в дъното на леглото му, който падна на земята и угасна, оставяйки стаята в пълна тъмнина. – Лека нощ!

****************************************************

На другия ден, в късния следобед Радегар и Андрион стояха рамо до рамо в същата зала, в която за първи път бяха видяли Вородецки предишния ден. Андрион бе кръстосал двата меча на гърба си, въпреки забележката на господаря му, че ще е много по-трудно да ги извади така. Какво значение имаше, нали изглеждаше по-впечатляващо…
- Така… – Започна Енея, докато краля само стоеше на трона си и се усмихваше. – Благородник, на име Атидармий, се опита да ме отрови. Той е нещо като продавач на земи там – той е този, разполагащ с земите на хората там, който ги продава на тези, които желаят, и също така купува от тези, които желаят да продадат своите. Той е жесток – подмазва се пред тези над него, но същевременно е жесток с тези под него. Измъчва служителите си като роби, и всъщност, той е основния човек, който се бори против премахването на робството в страната ми.
- Което, естествено, вас ви смущава адски много, защото вие сте се посветили на това да помагате да хората в беда. – Каза Радегар с ясно различим сарказъм в гласа. – Същинска божа кравичка, майка Тереза…
- Не ме интересува мнението ви, Радегар. – Каза дамата с трепещ глас. – Зная вашия егоизъм и вашата арогантност. Но аз желая да помагам на хората. И сега, искате или не искате, ще ми помогнете.
- Всъщност, факта е, че ако искам, мога и да не ви помогна. – Енея тръгна да отваря уста, но срещна железния поглед на Радегар и млъкна. – Нямате как да докажете това, с което ме изнудвате, и не ме интересува какво говорите. Аз не помагам на хората по вашия начин, защото не мисля, че трябва да оправям чужди грешки. Ако всички имаха вашето отношение, нямаше да се налага да се поправя нищо, нали?
- И… Какво сега? – Енея очевидно бе успяла да възвърне самочувствието си. – Ще си тръгнете? Ще ми обърнете гръб, след като единствената ми цел е да премахна робството на сънародниците ми?
- Не. Ще ви помогна. Но не защото вие ме заставяте, а защото аз така желая. – Радегар направи няколко крачки и застана лице в лице с гъркинята. – Рано или късно ще пострадате безсмислено, но това е ваш проблем. За моя егоизъм и моята арогантност си има причина. Сега ще ви помогна, но някой ден ще дойда при вас и ще потропам на вратата ви, искайки да върнете услугата. И е във ваш интерес тогава да отворите.
Енея замръзна, после просто го погледна и кимна мрачно. Андрион бе поразен как този дребен мъж, облечен в броня, винаги успяваше да накара нещата да вървят ако не в посоката, в която той желае, поне да се движат по начина, по който той иска.
- Чудесно. – Каза Радегар, след което се обърна към краля. – Рейн, това ще е тежко, но вече имам план. Искам половин дузина твои доверени хора, които ще дегизирам като прислужници.
- Мисля, че усещам накъде отива това. – Краля се ухили. – Жалко, че не съм толкова млад и с толкова малко отговорности като едно време. Можеше пак да дойда с теб. Като в добрите стари дни… Но нищо, и така се понася. Поясни малко повече от плана?
- Ами, аз съм един благородник, който е избягал от страна за прикриване на данъци. – Радегар закрачи из залата. Андрион можеше да усети как прещраква ума му. – Като такъв, ще излезе че имам доста пари, нали? Та, аз съм избягал, и търся уединено място, където да си прекарам остатъка от дните с парите, които имам. Затова отивам в Гърция при този Атидармий за да си купя някаква земя със съответния имот.
- Добър план. – Кимна с глава Рейнбърд. – А защо са ти допълнителните хора? По сложно… „отърваване“ ли планираш?
- Не, просто за развитие на прикритието. Всеки благородник живее в лек разкош и има сума ти слуги, които вършат половината неща вместо него. – Каза Радегар, усмихвайки се. – Освен това се нуждая от някой, който…
- … да ти лъска ботушите. – Довърши Рейн вместо него и му се ухили. – Липсваше ми, приятелю. Сигурен ли си, че не можеш да се върнеш в двореца и да работим пак заедно?
- Съжалявам, Рейнбърд. Знаеш, че не може да се рискува. Пък и освен това, пенсионирах се. – Радегар се усмихна на Енея, която стоеше встрани с физиономия тип „На тия идиоти се доверявам“. – Спокойно, мадам Вородецки. В това което правя съм най-добрия. Няма да останете разочарована, и скоро ще можете да се върнете в страната си и да тормозите горкото население със заучени фрази.
- Надявам се. – Енея отново се бе скрила зад маската си на студено презрение.
- Добре, предлагам да тръгнем след два часа. – Каза Радегар, слагайки край на разговора и тръгвайки към Андрион. – Кралю, това са два часа да намерите подходящите хора. Пригответе ми добри коне. Ще бъде дълго пътуване.
- За мен ще е удоволствие. – Каза Рейнбърд, след което извика близкостоящия войник и започна да му изрежда разни работи, които Андрион не чу, защото вървяха бързо и спокойно към изхода.
След като излязоха от залата, Андрион се приготви да зададе въпроса, който му беше на устата от доста време. Но знаеше, че не можеше да го зададе пред краля, защото щеше да прекъсне артистичното излизане на господаря си, което щеше в резултат да доведе до вечеря без десерт. Макар и млад, Андрион се учеше бързо.
- Господарю… Ако ще сте под прикритие като благородник и имате сума ти служители, за какво ви е оръженосец? – Попита Андрион, когато се отдалечиха достатъчно. Отговора го притесняваше – или щяха да го оставят тук, или щяха да го причислят към слугите, което можеше да бъде много неприятно в дадени моменти.
- Ами, прав си. Няма да ми трябва оръженосец, но като всеки дебел богаташ, ще имам желание да предам мъдрост на мое си протеже. – Каза Радегар, докато вървеше с бърза крачка. – Аз ще съм благородния Андруид Бротар, а ти може да си египтянчето полу-идиотче, което възпитавам, на име Самун-Хляб…

Битките на Бейн: 1 – Ветеран

Човек не може да не обича битките, веднъж като започне. Не говоря за битките тип борба или подобни, макар че и за тях важи същото. В моя случай говорим за борбата с хладни оръжия, каквито и да са. Брадви, чукове, мечове, щитове. Работил съм с всичките. В случая обаче ще работим с пръчки, заместващи мечовете. Този път битката не е с толкова голямо значение… Но си остава битка.

Човек не може да не обича битките. Имаше време, когато ги практикувах редовно. Време, когато побеждавах много по-големи и по-силни от мен със същото въоръжение. Но това беше преди две-три години, наистина. Тази битка сега е нещо малко. Но за мен ще е като завръщането на ветеран обратно на полето. Вярно, не съм загубил практика съвсем. За тези години редовно тренирах с най-различни хладни оръжия… Но сам. Да видим дали още ме бива срещу противници.

Човек не може да не обича битките. Ето, вече започваме. Един познат, занимаващ се с медитация, винаги е казвал какво прекрасно чувство е да се освободиш от всички мисли. Затова харесвам битките. Дори не ми се налага да се съсредоточавам за да разкарам всички мисли, те се изнасят по своя воля.

Противника ми срещу мен е добър. На моя ръст, вероятно с десет-петнадесет килограма по-лек, и от това което съм чул, вероятно доста бърз. Всеки, започващ от този, който помолих да уреди боя, ми разправяше как ще ми наритат задника. Всеки случаен човек, познаващ противника ми, се скъсваше да обяснява как той не би ме щадил като някой друг на негово място и вероятно ще се прибера вкъщи целия кървящ, макар и да се бием с пръчки.

Застанали сме един срещу друг. Той насочва оръжието си към мен и ме пита дали съм готов. Аз отговарям „Да“ и вземам моята пръчка от земята. Още щом я вдигам и хващам в облечените ми в кожени ръкавици ръце, аз се чувствам на място. Това чувство е познато на всеки, работил с оръжие дълго време. Тези, които не са, се чувстват неудобно. Други пък не го усещат изобщо. Третите, като мен, се усещат на място. Усещат как огромна доза сигурност навлиза в тях, усещат енергията… и се чувстват наистина могъщи.

Той повдига оръжието си за поздрав, аз повдигам моето и се усмихвам. Зад моята усмивка рядко винаги се крие нещо, казват. Тази се получи зловеща, сигурна. Онзи е много добър, казват. Е, същото казваха и за мен, макар и други. Но това бяха различни времена. Да видим дали още ме бива.

Човек не може да не обича битките. Главата ми се е избистрила – всички мисли, всички хора, всички идиотщини, направени от разни хора изчезват. Остава само поляната с храстите тук-там и противника ми срещу мен. Изчезва всичко, освен битката, всичко, освен движенията.

Сякаш гледам цялото нещо отстрани. В главата ми отново е онази студена част, която така обичам, която ме кара да се чувствам като страничен наблюдател. Онази студена, каменна част, която винаги знае какво да прави. И сякаш усещам как мисли, как говори. Без да усещам, тя вече командва тялото ми.

„Той замахва към теб. Отскочи назад.“ Тялото ми се подчинява на командите преди аз да съм ги осъзнал. Виждам как очите на противника ми се разширяват. Не би трябвало да мога да мърдам толкова бързо. Но студенината не ми дава време да мисля, тя продължава да си върши работата. Да се бие.

„Замахни обратно. Замахни отдолу-нагоре, така че той да я отбие, след което се отдръпни назад и нагоре, сякаш следващия удар ще дойде отвисоко. Той ще вдигне гарда си нагоре… Наведи се и замахни отстрани. Подколянно сухожилие.“

Тялото ми продължава да действа. Виждам изумено отстрани как парирам една атака, как замахвам отдолу, след което прави лъжливото движение и „съсичам“ коляното му. Студената част мисли като в истинска битка. Един удар под коляното, и противника ти надали ще може да мърда особено. После е само въпрос на време.

Противника ми пред мен пада изумено на едно коляно, докато аз отскачам назад веднага след удара. Нямаш право да празнуваш прекалено рано, може да ти струва живота. Усещам, че отново съм поел контрол над тялото си, и се задъхвам. Очевидно, тези движения ме уморяват много в началото на една битка. Би трябвало да си възвръщам енергията по-бързо.

Противника ми е готов да продължи. Напада ме с вдигнато оръжие, сигурно в опит да ме съсече отгоре. Без дори да си правя усилието да хвана моята пръчка с две ръце, аз просто замахвам вяло с нея в едната ми ръка и отбивам атаката. Усещам как студеното присъствие се връща, а аз съм пратен отзад в съзнанието, на неговото място. Също така, усещам сладкия прилив на адреналина. Усещам, че вече няма да се задъхам.

„Той замахва към теб отгоре. Парирай. Скочи напред, после изплъзни оръжието му от хватката си и замахни към ребрата му. Той е бърз, отскача назад. Не го оставяй да се изплъзне. Промуши го!“
Ръцете ми се изстрелват едновременно напред, следвайки командите на ума ми. Виждам как удара на оръжието ми изкарва от равновесие противника ми, който изгубил дъх, пада на земята. Докато вървя бавно назад, аз леко се задъхвам, но знам, че това ще изчезне следващия път, когато той замахне към мен.

Противника ми се е изправил. Готов е за битка, и явно е твърдо решен да удря с все сила. Отново бивам изблъскан в задната част на ума ми, докато студенината отново започва да командва тялото ми.

„Той се завърта и замахва към теб, отскочи назад. Сега ще разбере колко грешна е тактиката му. Замахни надолу към глезена му. Той блокира, но на косъм, парирал е по такъв начин, че не може да парира друга атака в друга област. Повдигни оръжието и замахни към рамото му!“

Противника ми не може да вдигне достатъчно бързо оръжието си, след като е парирал атака толкова надолу от кръста си, но въпреки това се опитва да го направи, вместо да отскочи настрани. Бърз е, но не чак толкова. Удара ми улучва рамото му. Не толкова силно, че да остави синка, но достатъчно, за да разбере, че е ударен и да отстъпи назад. Докато го прави, аз, вече възвърнал контрол над тялото си до следващия удар го питам дали е готов да продължи. След като отговора е положителен, аз се приготвям за следващата му атака. Веднага щом той се засилва към мен, аз усещам как студеното ми аз се завръща триумфално.

„Той се е засилил към теб, но държи оръжието си по начин, невъзможен за сложна комбинация при такава атака. Удара му ще бъде насочен към дясното ти рамо. Не отскачай, парирай. Ще му покажем защо не се атакува така. Оръжията ви са притиснати едно в друго. Скочи напред и настрани към него, сочейки с рамото напред.“

Изумен аз виждам как тялото ми, от позиция на перфектното париране, леко се отдръпва назад, след което, все още с оръжие опряно в противниковото се хвърля с рамото напред. Виждам как противника ми пада на земята… Но още докато пада, опира ръцете си на нея и отскача назад. Изправя се спокойно след подобието на салто, докато аз му подавам оръжието, което е изпуснал. Адски бърз е. Ето защо побеждава в битките си, явно. Сигурно се занимава с някаква форма на паркур. След като го виждам как прави салто от земя докато се приготвя за следващия рунд, аз разбирам, че в предположението ми има нещо вярно. Студената страна отново започва да командва съзнанието ми, този път преди още да е започнал рунда, което леко ме учудва.

„Добре, той очевидно е свикнал да атакува. Нека да му дадем малко от това обратно. Затичай се право напред, още в движение наклони оръжието, сякаш се целиш в крака му. Ето, той навежда оръжие надолу. Виждам го в очите му, той е осъзнал грешката си, но вече е прекалено късно. Време е да го довършиш. Скочи нагоре в последния момент и замахни към врата му!“

Успявам да овладея тялото си точно в този момент. Отклонявам пръчката малко по-надясно и тя го удря в пространството между врата и рамото, вместо в самия врат, където човек не може да е сигурен какви ще са последиците. Веднага след удара инстиктивно отскачам назад, но няма защо. Той е осъзнал загубата си. Идва при мен и стиска ръката ми, след което казва, че за първи път намира достоен опонент. Обещавам му да повторим пак някой път, след което отивам да се преобуя и да си сменя ръкавиците. В момента в който пускам пръчката на земята, чувството, че съм крал на света изчезва. Но аз знам, че когато трябва, ще се върне. Както и интуицията, уменията, и адреналина.

Тръгвам си задъхан и доволен. От доста време не бях практикувал нещата, в които наистина ме бива.

Човек не може да не обича битките.

Walk in the past

Малко по-късно Андрион седеше на леглото си в малката стая, която им дадоха да си поделят, все още очуден от станалото преди малко.
- Извинете, но защо си позволихте такова… Фамилиарно отношение с краля? – Осмели се той да попита най-накрая.
- Защото дългите години, които служих като екзекутор, бях неговия почетен такъв. – Намръщено му отвърна Радегар. – С него сме стари познати. Можех да си позволя да ударя неговия капитан, защото усетих, че не са ни довели с цел арестуване и затвор. Номера е да улучваш момента.
- Като говорим за улучване на моменти… Как се намира ей така някаква жена, която е наясно с цялата ви история? – Намръщи се на свой ред Андрион.
- Нямам никаква идея, Андрион. Ще ми се да знаех. – Радегар отвори едната от бутилките вино до леглото си и отпи голяма глътка.
- Коя е тази Елинда, за която тя говори? – Осмели се да попита оръженосеца му.
За няколко минути Андрион смяташе, че господаря му няма да отговори. Радегар просто седеше на леглото си и пиеше, сякаш се разхождаше из миналото, докато не се появи една широка усмивка на лицето му.
- Помня много добре как се запознах с нея. Следях я от седмици, за да разбера нейните навици. – Започна Радегар с налудничева усмивка по лицето си. – Помня нейните красиви очи, помня нейната дълга, прекрасна коса. Помня нейния така симпатичен нос… Помня фигурата, на която би могла да завижда всяка жена. Тя изглеждаше идеална.
- Следял сте я? – Андрион се опита безуспешно да изгони всички неприятни асоциации, свързани с тази фраза.
- Да, налагаше се. Тя беше принцеса, а аз исках нашето запознанство да бъде перфектно и запомнящо се. Открих, че тя наистина си пада и вярва в тези стари легенди за магии и мистични създания, и реших да се възползвам от този факт. – Радегар продължаваше да пие спокойно. – Приготвих перфектния план за запознанство.
- И какъв беше той? – Попита Андрион, неспособен да спре любопитството си, макар и да подозираше какъв ще е отговора.
- Ами, намерих двама доверени хора, които бяха готови да направят каквото се поиска от тях за пари, които също така умееха да си държат езика зад зъбите. Намерих шивач, който уши уникален по рода си маскараден костюм. – Усмивката по лицето на Радегар ставаше все по-широка. – Костюма приличаше на конско тяло изцяло, дори копитата бяха истински, но зашити внимателно, за да не си личи лъжата. Липсваше главата, на мястото на която се изправяше наполовина единия от моите хора, докато на другия му бе отредена неприятната роля на задницата на коня.
- Слушал съм за този тип създания. Наричали са ги кентаври, нали? – Андрион изпъшка. Вече бе разбрал какъв ще е края на историята.
- Точно така. Накарах ги да се скрият зад едни храсти, и в момента в който тя минеше покрай тях в една от ежедневните си разходки, да имитират нападение. – Замечтаната усмивка върху лицето на Радегар показваше, че той вече се е изгубил в спомените си. – Разбира се, аз щях да изскоча иззад едно дърво и да изимитирам убиването на този кентавър, изимитирвайки напълна случайност като цяло. Получи се по план, като изключим, че човека, който беше в задницата на коня се спъна, което направи битката по-малко впечатляваща и ми се наложи да я приключа набързо.
- Как реагира тя на това? – Попита Андрион.
- Беше зашеметена. Не вярваше на очите си – създание от митологията, което си мечтае да види, и рицар от нейните мечти в един ден. Наистина беше забавно. Тя стана моя още тогава. – Намигна му Радегар. – Аз се правех на непохватен и невинен, което, както вероятно си забелязах, действа безотказно при повечето жени. Това беше началото на нашата история заедно. Впрочем, тя така и не се усъмни за изчезналия безследно труп на кентавъра. Смяташе, че вълшебните създания се разпадат на прах и от тях поникват цветя след време…
- Не може да ви се отрече, че имате добра памет. – Ухили се Андрион. – Но сега ми кажете, как завърши историята? Как така е изчезнала?
- Не си спомням! – Отвърна рязко Радегар, след което отпи огромна глътка от бутилката до себе си.
- Не може да бъде. – Не се отказваше Андрион. – Вие вече доказахте, че я помните ясно, имали сте чувства към нея, съмнявам се да сте я забравили…
- Андрион, опитвам се да ти дам очевидно фалшиво извинение с цел да ме оставиш намира, защото нямам желание да ти разказвам определеното нещо. Уважи желанието ми, преди да те халосам с бутилката, окей? – Радегар се усмихна мрачно, след което допи бутилката с едно рязко движение и я хвана в ръката си като бухалка.
- Съжалявам, сър. – Андрион бързо се опита да смени темата. – А ще ми обясните ли историята си накратко, сър? Мисля, че вече разбрах доста, и заслужавам да знам още малко…
- Ами, щом желаеш. – Радегар изглежда отново се бе успокоил, защото остави бутилката на земята и примирено започна да отваря друга. – Ще ти спестя повечето подробности, като истории подобни на тази с Елинда. Както си наясно, имам много такива, но не им е сега времето.
- Добре, съгласен съм. – Кимна Андрион, с напразната надежда, че този път господаря му ще се сети да сподели малко от виното.
- Живях в бедно семейство за дълго време. Имам двама братя на име Бейн и Карион, и ако имаш късмет, някой ден ще се запознаеш с тях. Родителите ми също са още живи, бог да ги поживи. – Радегар се прекръсти с бутилката в ръка. – Когато станах на десет, ме пратиха в града, където имах шанса да си избера гилдия, за която да започна да работя като чирак. Избрах тази на инквизиторите, защото предлагаше най-големите облаги, без да има най-много кандидати.
- Интересен избор. – Андрион се намръщи.
- След време станах пътуващ брат, а след още малко – майстор на свободна практика. Изпълнявах работата си добре, защото не изпитвах чувства. За да вършиш една работа добре не трябва да изпитваш нито омерзение, нито удоволствие от нея, и тъкмо това бе моя случай. – Радегар отпи още една глътка от виното. – Уменията ми станаха известни след няколко години практика, и не е нещо, с което мога да се гордея толкова – нямаше много хора за тази работа, така че всеки щеше да бъде забелязан, ако си вършеше работата добре. На двадесет и пет годишна възраст започнах работа за крал Рейнбърд Трети, който тогава бяхме на една възраст. Професията на инквизитор може да накара много хора да полудеят, в моя случай, само ме направи по-силен. По-малко емоционален, но това е само от полза.
- Колко време продължи това? – Попита Андрион. Имаше нещо смразяващо в начина, по който Радегар разказваше историята си.
- Достатъчно. Повече от петнадесет години на служба при Рейнбърд, всъщност. Но скоро спрях да изпълнявам работата, която ми беше дадена. За това имаше по-низши. Аз станах довереник и съветник на краля. Пращаха ме насам-натам, главно заради този тип „случайности“, които ни отърваваха от неудобните хора. Бяха разбрали, че наистина ме бива да прикривам следите си и да постигам целите си по абсолютно „случайни“ начини. – Радегар отпи една голяма глътка от бутилката си, след което направи знак към оръженосеца си да не казва нищо. – Не бях наемен убиец, ако това си мислиш. Но бях умен. И имах свое чувство за чест, не бих извършил никоя „случайност“, ако този, който бе неин обект, не си го бе заслужил.
- Това е… Интересно, наистина. Предполагам, че сте обсъждали кой да бъде отстранен и кой не с краля доста преди самото отстраняване на човека, нали? – Попита Андрион.
- Всъщност, да. Отстранявах от пътя ни тирани, които измъчваха крепостните си селяни и даваха непосилни данъци на народа си, изхарчвайки ги после за разгули. В някое отношение, бях ръката на справедливостта. – Радегар изпразни бутилката, след което я хвърли встрани и се облегна на стената. Очевидно, нямаше намерение да пие още за вечерта. – Също така спирах Рейнбърд когато поради погрешна информация искаше да прати на заколение невинен човек. Не си прави илюзии, не съм човеколюбец. Но имам собствено чувство за правда и не мисля, че някой който не го е заслужил, трябва да пострада.
- А как стана така, че започнахте да работите за Арогар? – Попита Андрион.
- Ами, преди около шест-седем години на една от този тип „мисии“ бях разпознат като любимия инквизитор на Рейнбърд. Както се досещаш, за да защити репутацията си, Рейн трябваше да каже, че съм действал по своя воля и няма нищо общо с това. Всичко в името на мира, нали? – Радегар се изправи и започна да разкопчава бронята си. – Подай ми наметалото си, моля те. Мерси. Та, наложи ми се да избягам. Дойдох при Арогар, който ме познаваше отдавна, той също е бивш довереник на краля.
- Това ли е историята ви? – Попита Андрион, който дори не се сети да попита защо му беше на Радегар да му краде наметалото.
- Ами, в общи линии. Последните години започна доста да ми харесва при него. Без никакви по-особени задачи, освен от време на време да се бия в някоя и друга битка… – Радегар въздъхна шумно. – Но изглежда, сега всичко започва отначало.
- А сега какво? И накъде тръгнахте? – Попита Андрион, като видя, че господаря му се насочва към вратата.
- Отивам до кухненските отделения. Ще се престоря на нов слуга, който се запознава. Жените там нямат търпение да споделят клюките. Искам да разбера повече за онази жена, Енея Вородецки. – Каза Радегар, докато отваряше вратата, вече с гръб към оръженосеца си. – Много отворена ми се вижда. Прекалено сигурна в себе си, и трябва да разбера защо. Познавай враговете си… А приятелите още повече, защото не знаеш кога ролите ще се сменят. Тя не даваше признаци да и допадам особено, нали?
- Не, в никакъв случай. – Призна си Андрион. – Всъщност, изглежда ми като човек, който ще се отърве от някой, след като свърши мръсната работа, за да не се налага да му плаща.
- Започваш да мислиш като мен. Доволен съм. Всъщност, щях да те пратя теб да събереш информация, но аз не съм го правил от много време и желая да разбера дали не съм изгубил форма. – Радегар намигна на оръженосеца си. – Твоята задача е проста. Стоиш тук и не ми пиеш от виното.
- Чудесно, а какво да правя тогава? – Андрион се нацупи.
- Намери си женска рокля. – Отвърна Радегар, затваряйки вратата зад себе си. – Може да ни се наложи да направим бягство в мой стил от тук…

Арест

Двадесет минути след драматичното излизане на Жълтурчето, Радегар продължаваше да седи и да пие на масата. Андрион му се чудеше как пиеше това вино, което вероятно не би се харесало дори на някой, който още не го е опитал. Освен това, от разстояние, питието сякаш бълбукаше.
- Сър, не ви ли притеснява малко това вино? – Осмели се накрая да попита Андрион. – Малко ми е странен факта, че можете без да се мръщите и с усмивка на лицето да пиете такава гадост…
- Защо да ме притеснява? – Промърмори Радегар и си избърса мустака. – В крайна сметка, пил съм доста по-лоши неща, пък и имах желание да се отдалеча от двореца. Вярно, има леко опасен външен вид, и мисля, че видях нещо мъртво да плува в основната бъчва, но не мисля, че ще ми направи кой знае какво.
- Ако не се събудите с трета ръка утре, разбира се… – Промърмори Андрион. Имаше още няколко колоритно-саркастични забележки, които бе измислял през последните двадесет минути докато господаря му пиеше, но така и не получи шанс да ги каже. Вратата изведнъж се отвори и вътре шумно нахлуха около дузина войници.
- Тук сме по заповедите на крал Рейнбърд Трети Усмихнатия. – Заговори един от тях, който изглежда бе офицера в групата. – Трябва да арестуваме и да предадем в напълно здраво физическо състояние човек на име Радегар Хартайм.
- Тук! – Изправи се с клатушкане Радегар, говорейки с голямо замазване на думите. – Аз шъ` бъда тоз Радегар вий търсите, иес. Чеките само `си зема брадвата…
- Стой! – Каза капитана, след което дойде при него и го погледна в лицето. – Да, отговаря на описанието. Аз ще взема оръжието ви, ако нямате нищо против. Къде е?
- Ей тъм, в ъгъла… – Радегар очевидно имаше проблем със стоенето прав, затова се тръшна обратно на стола си, докато капитана на групата вървеше към ъгъла.
- Сър… Това… – Андрион още беше прекалено объркан, за да каже каквото и да е.
- Слушай ме внимателно, няма да повтарям. – Радегар изведнъж се наведе над масата решително, без всякаква следа от предишното пиянско замайване. – Напъхай един от ножовете в ботуша си, с канията, за да не се наложи после да го вади някой хирург. Мечовете остави под наметалото, ако ти ги поискат, дай ги, но тъй като приличаш на момченце, сигурно ще те оставят намира. И най-важното, прави се на пиян.
- Ето я брадвата, сега ставай и идвай с нас. – Капитана се беше върнал, държейки небрежно извитата брадва в лявата си ръка. – Там, където те водим, може да има още пиячка.
- Това всичко многу хубаво звучи, мосю сър капитан… – Каза Радегар, като се изправи клатушкайки се. – Ама аз трябва да си взема оръженосеца, нося го навсякъде с мен…
- Къде е той? – Огледа се капитана, като за пръв път обърна внимание на Андрион, който, верен на ролята си, помаха вежливо с китката на ръката си, като малките деца.
- Ами, ей туй нещо ми е оръженосеца… – Радегар посочи Андрион, след което се насочи към вратата. – Него може да го накарате да тича зад конете, да не товарим животинките…
- Спокойно. За вас има приготвена специална карета, ще стигнем до двореца за по-малко от двадесет минути, където ще можете пак да си полегнете. – Капитана го погледна с известна доза презрение. – Очаквах по-голяма съпротива или поне малко по-голямо достойнство. Не мога да повярвам, че домъкнах толкова много хора за да арестувам едно пияно куче… Айде идвайте, идиоти такива.
Радегар промърмори нещо, звучащо като благодарност за комплимента, после го последва, клатушкайки се. Андрион последва примера му, съвсем объркан. Навън наистина ги чакаше карета, боядисана в катранено черен цвят, и с завеси на прозорците. Веднъж като влязоха вътре, Радегар и оръженосеца му бяха оставени сами, и няколко секунди по-късно конете потеглиха.
- Е… – Наруши мълчанието Андрион. – Изглежда, че Жълтурчето беше по-умна, отколкото смятахте.
- В никакъв случай. Нямаше достатъчно време за да отиде и да се върне, да не говорим, че не е в неин интерес. – Радегар се намръщи замислено. – Мисля, че заповед за нашето арестуване е била дадена преди да дойдем в кръчмата. Те са отишли първо в замъка на лорда.
- А оттам са ги упътили към кръчмата. – Довърши Андрион. – Ясно. А какво ще желае краля от нас?
- Нямам идея. – Радегар се наведе настрани и погледна през прозореца. – Нямах дори идея, че е в този град. Тук е само един от летните му дворци. Не мога да повярвам, че е дошъл само за мен. И се е въздържал да дигне нормалния шум който прави при всяко идване. Този човек просто обожава безсмислените паради.
- Имате ли идея какво може да иска от вас? – Попита Андрион. Всъщност, още беше замаян леко от виното, иначе самата идея за среща с крал би накарала краката му да треперят.
- Извади си ножа и ми го дай. – Каза Радегар, след което продължи да говори, докато Андрион вадеше ножа от ботуша си и му го подаваше. – Чудесно, мерси. И нямам идея, впрочем. Крал Рейн Трети е изключително… усмихнат човек. Сам ще разбереш, като останеш дълго около него. Усмихва се по еднакъв начин когато му разкажат смешна шега и когато нарежда да бичуват някой.
- Значи е жесток човек? – Андрион се опита да избистри главата си и да махне образите на човек, заливащ се от смях, докато заповядва да ги екзекутират.
- Не, просто е… усмихнат. – Каза Радегар, докато внимателно закрепяше ножа в ботуша си. – Крал Рейн е интересен човек, но не знам дали това е в наша полза в случая, затова бъди внимателен.
- А защо трябва да се правя на пиян? – Попита Андрион.
- Защото ако се наложи, трябва да избягаме в мой стил, а те със сигурност няма да очакват съпротива от две пияници и ще разхлабят каишката около вратовете ни. – Отговори му Радегар. – Това, което ме притеснява е Рейн. За какво ли сме му притрябвали? И на всичкото отгоре, май ще вали…
Междувременно каляската най-после бе стигнала двореца, където спря. Двама от ескортиращите незабавно ги изкараха от каретата, след което ги побутнаха напред. Андрион и Радегар тръгнаха бързо, следвайки появилия се опред капитан, който ги бе заловил в кръчмата. Краткотрайна усмивка полази устните на Радегар, когато видя, че онзи още носи небрежно брадвата в лявата си ръка. Вървяха мълчаливо в продължение на няколко етажа стълби, докато накрая стигнаха това, което трябваше да е тронната зала. Веднъж след като влязоха вътре, Андрион зяпна. Стаята беше огромна… И вероятно трябваше да мине за малка, което в неговите очи я правеше още по-голяма. Навсякъде имаше колони и червени килими, а точно в нейния край на един огромен трон седеше краля, с някаква изискано облечена жена до него. На Андрион веднага му направи впечатление, че в залата почти няма войници и пазачи, и той още мислеше върху това, докато спряха по средата на голямата стая.
- Ето това са тези, които наредихте да заловя. – Каза небрежно капитана, след което ритна леко Радегар, който падна на едно коляно, олюлявайки се. – Покажи уважение на краля, пияно куче такова.
- Разбиуа се, разбиуа се… Кралю… Ерм… Тоз ваш капитан има ли деца? – Попита Радегар.
- Осем, по последно броене. – Усмивката на Рейнбърд сякаш стана по-голяма.
- Чудесно, мерси. – Отговори Радегар, след което с все сила замахна с бронирания си юмрук надясно към чатала на стоящия до него капитан на войниците. Втория падна с болезнено изумено изражение. – Жена му сигурно ще ми е благодарна. Дванадесет деца са трудни за отглеждане.
- Бърболвайвър… – Промълви капитана с комично-болезнено изражение.
- Ами, ти също забрави да покажеш уважение, помниш ли? Да не говорим, че не беше особено мил. – Кара Радегар, след което се изправи и го удари по главата с юмрук, след което се ухили, докато онзи се свличаше. Подритна го още един път, след което си взе брадвата от лявата му ръка.
- Това не беше ли леко ненужно? – Усмивката все още беше на лицето на краля.
- Като се събуди, ще го боли. – Ухили му се Радегар, след което се приближи смело към трона. – Добре, Рейнбърд, какво желаеш? Защо ме повика, знаеш, че вече не изпълнявам услуги към трона.
- Ами, всъщност, тук има една дама, която желае да изпълниш някои услуги за нас и за нейната държава. Казах и, че си най-подходящия човек, и съм прав. – Краля усмихнато кимна с глава към жената до него.
- Аз съм Енея Вородецки, и идвам, защото моите сънародници имат нужда от помощ. – Заговори жената с мек тембър, в който все пак звучеше нещо болезнено жестоко. Андрион успя да разгледа внимателно лицето `и. Тя беше висока, над метър и седемдесет, и очите и бяха на на едно ниво с очите на Радегар. Лицето и имаше леко птичи черти, макар и малко по-нежни. Жената без съмнение бе привлекателна, но въпреки това, в нея прозираше нещо хищническо. В нейните кафяви очи се четеше нещо… зловещо.
- Помощ? От мен? – Разсмя се Радегар, макар и малко нервно. – Аз съм само един прост пияница.
- Така ли? – Ухили му се Енея с мила усмивка, обещаваща вечност от мъчения.. – Аз знам нещо друго. Ти си Радегар Хартайм, който в продължение на повече от двадесет години бе официален инквизитор на кралството, също така, през последните няколко години си изкарва прехраната като се бие за едно самотно графство, и също така е известен като най-умелия „неволен“ убиец. Не съм наясно как си се измъкнал след всичките глупости, които си направил за последните тридесет години, но ти си човека, който ми трябва. Искам да отидеш до Гърция и да се отървеш по твоя начин, с една от твоите… случайности.
- Какво мило предложение… – Усмивката на Радегар беше презрителна. – Но имам достатъчно пари, така че смятам да откажа…
- Кой говори за пари? – Усмихна му се по същия начин Енея. – Говорих с краля тук, и имаме предложение, което надали ще откажеш. Защото има едно нещо в миналото ти, което не може да мине за случайност. Ако не ми помогнеш, ще започнем дело по това нещо.
- Така ли? – Радегар метна хладен поглед към краля, след което обратно към Енея. – И какво ще е то?
- Изчезналата принцеса Елинда от Лом. – Усмихна му се мило Енея.
- Вие… Как… – Лицето на Радегар замръзна в болезнена гримаса. Изведнъж изглеждаше стар, много по-стар от обикновено. – Така да бъде. Ще направя, каквото желаете, Вородецки.
- Така и си помислих, старо куче. Тази вечер с оръженосеца ти ще спите в двореца. Нещата ви са вече тук. – Енея продължаваше да се усмихва.
- Ама и вас си ви бива, госпожице. – Намръщено и отвърна Радегар. – Удряте доста силно под кръста.
- Да, а тъй като аз нямам нищо под моя кръст, не можете да ми го върнете. – Презрително му се усмихна жената.
- Разбира се, разбира се… – Радегар се усмихна измъчено и се обърна към Андрион, шепнейки: – Да бе да, тия да ми ги говори на брадвата. На бас, че е мъж…

Как изглежда Радегар

Ето това е Радегар

И ето го и него. Изглежда точно като мен с броня и коса, нали? Това е Радегар в нормални си външен вид, само дето съвсем леко е стеснен в корема, по принцип има доста по-широк кръст, но няма проблеми, с броня и без това нищо не личи.
Един познат художник, доста добър при това, го нарисува. Беше нарисувал три скици, всъщност, но в последния момент скъсал другите две, защото не бил доволен как изглеждат. Очевидно всички хора на изкуството рано или късно развиват известна доза излишен перфектционизъм. В момента в който ми се случи на мен разрешавам на който желае да ме цапне по главата с нещо тежко.
В момента имам лека творческа криза, но следващата глава за Радегар пристига, този път с образа на Енея Вородецки вътре. Поздрави на всички читатели, или просто хора които от скука са решили да посетят моето царство.
Приятна вечер!

П.п. Художника се казва Мартин Ц., и съм сигурен, че един ден ще стане велик.