Тръгнах си рано от рождения ден на Светлина. Всъщност, не съм сигурен защо отидох. Изглеждаше като нещо наистина приятно като атмосфера като хора, но определено не беше моя тип приятно. Всеки прави грешки, явно. Все пак, не си изгубих напълно времето. Храната не беше лоша. Макар и малко безсолна, беше доста ефектна.
„Обади ми се когато пристигнеш у вас, да зная че не ти се е случило нищо.“ – Тя каза. Разбира се, обясних, че надали ще го направя. Пък и в случая, не можеш да се обадя и да кажа, че не ми се е случило нищо. Щеше да е малко далеч от истината.
Всъщност, моят външен вид обикновено беше защитник в такива ситуации. Дългия шлифер, тъмна чанта, тъмни ръкавици, и на всичкото отгоре мотоциклетистка маска отгоре, поради която се виждат само очите ми, карат всеки тъмен субект навън да си избере по-лесна жертва. Но има някои, които не са толкова умни. Някои, чиято смелост граничи с глупости. С които, честно казано, не е много приятно да се срещам. И с които ми се наложи да се срещна.
Пътувах с автобус шестотин и четири в посока Плиска, и слязох на спирката в близост до строителния техникум. Когато тръгнах по улицата покрай него нагоре, покрай трамвайните линии, осветлението сякаш намаля. Не обръщах внимание на хората, които ме подминаваха и започваха да си шепнат нещо възбудено. Просто поредния тъмен силует с маска. Дали да извикат полиция? Но за какво, той не е направил нищо? Всякакви подобни глупости, с които човек се сблъсква редовно.

В дясната си ръка бавно въртях края на метална еднометрова верига, здрава. Носех я по ред причини – първо, беше вид оръжие за самозащита, без да е изрично забранено със закон, и ако някой питаше, винаги можех да обясня, че е каишка за кучето ми. Самюет, на седем месеца. Да, наистина много е пухкав. Казва се Томи. Всичко е толкова лесно, ако знаеш как да се измъкнеш от всяка ситуация.
С такива и подобни мисли наум не обърнах особено внимание на петте фигури, които идваха срещу мен. Очаквах, че ще мръднат встрани. Повечето така правят. Ако не го направеха, аз щях да се мръдна, не беше проблем. Но те спряха… И ме зачакаха. Присвих очи. Ако някой спира заради теб, след като те е подминал, има опасност. А ако спира, преди да си стигнал до него, значи опасноста е два пъти по-голяма.
Бяха две момичета и три момчета. Момичета бяха на високи токчета, с якета с пухкави яки и много грим, а момчетата с изключение на лидера си бяха с гелосана коса и грамадни пластмасови бели очила, като тези, които са модерни. Спрях пред тях. Те блокираха пътя ми. Сигурно щяха да кажат нещо обидно за психиката или вида ми, после да ме оставят да си вървя. Всъщност, надявах да стане така. Наполовина за себе си. Наполовина за тях.
„Ти знаеш ли кво смятам за боклуци кат теб, ве?“ – Каза „лидера“. Беше облечен с яке, много тънко при това. Беше малко хладно за такова облекло, според мен, но той очевидно искаше да покаже грамадните си стероидни мускули. Личеше си, че якето едва го побира. Освен това, имаше с какво да се сгрява, отбелязах си наум след един поглед към дясната му ръка, в която държеше стъклена прозрачна бутилка, най-вероятно водка. Не разбирам от алкохоли. Беше с гола глава и вероятно обясняваше на който желае да го слуша, че циганите и турците са най-големия проблем на държавата. Сигурно също така обясняваше на който го търпи, че е патриот, докато слуша сръбска чалга и пише по форуми на латиница и милион грешки. Не може да си сигурен, де. Но аз просто имах такова предчувствие.
„Шти покажа к’во мисля за боклуци като теб бе, боклук.“ – Той ме посочи. Очевидно беше, че отново си навлякох конфликт на главата. После извади бутилката си и отпи – „Ти кво, на мноо лош ли се правиш, к’во…“

В този момент аз рязко скочих напред. Той се стресна и изля половината от шишето по якето си, след което изрева от ярост.
„Ей сега ще ти счупя главичката, педераст черен такъв.“ – Аз отскочих назад и бързо отворих черната чанта, висяща отстрани от тялото ми, и зарових вътре. Когато те закрачиха към мен, развях веригата в дясната си ръка в дъга, за да ги накарам да стъпят назад. Най-после напипах това, което ми трябваше. Дългата двадесет сантиметра запалка за свещи, в пластмасова кутия. Бързо издърпах един от двата капака на кутията, правейки я съвсем разнебитена и я извадих в ръка. Обръснатия тип крещеше нещо, но аз не го слушах. Просто си представих, че държа меч. Натиснах малкото лостче отстрани за да включа газта, след това направих крачка напред с левия крак, докато оставих десния назад, на земята, с изпъната лява ръка със запалката в нея – напад в ляв ангард. Същевременно натиснах спусъка, и макар да очаквах резултата, пак отскочих назад, когато якето на стероидния кретен се запали. Той, разбира се, не го очакваше. Започна да се удря в гърдите и да крещи, след което падна назад по гръб. Неговата групичка се събра около него и се опита да го изгаси, докато момичета пищяха нещо. Минах покрай тях, бързо, но без да тичам. Тичането щеше да им направи впечатление, а аз бях доволен, че са ме забравили замалко. Свих в първата пряка, в ляво, и останах опрян до една от стените, дишащ тежко. Прибрах запалката в чантата, и я закопчах. Застинах на едно място и затворих очи. Ако бях продължил по улицата, щях да бъда видим. Не можех да рискувам това. Бях облечен изцяло в черно. Единственото, което можеше да ме издаде бяха очите ми, светещи в мрака. Затова просто… не трябваше… да мърдам. След няколко минути чух как те изтичаха покрай мен, един от тях даже предложи да свият по улицата, но след като се огледаха и не видяха нищо, решиха да продължат напред. Обичам стила си на обличане. Той ме спаси. Но може би, ако не беше той, нямаше да имам нужда от спасяване. Ето затова не обичам да мисля.

Прибрах се по обиколен път. Беше добър край на поредния интересен ден. От началото на сутринта бях видял достатъчно неща, започващо от жената, жертва на домашно насилие, чието лице приличаше на счупена чиния въпреки тоновете грим, момчето, чийто крак замалко не беше изкълчен в тролея, шофьора, който игнорира всички викове на пътниците да затвори вратата, за да може да извадят крака на момчето, докато аз просто не се наложи да я ударя с рамо, за да го измъкнат; Продължавайки през режисьорката ми, която обясни, че имам проблеми, които надали тя може да оправи, стигайки до рожден ден, на който не знам защо отидох и не си тръгнах, след като дадох подаръка, и накрая свършвайки с група пуберчета, които се опитаха да си изкарат комплексите върху мен, заради това, че вероятно са ги изхвърлили от „Амор“ след десет часа.

После да посмеят да ми кажат, че водя скучен живот. Де да беше.

Бейн Хартайм

Отдавна се каня да разясня това понятие, за всеки желаещ да прочете и да научи нещо ново, разбира се. „Нео“ идва от „нов“, и ново поколение, докато „воин“… Ами, воин си е воин. Навярно много от вас са запознати с новите поколения от старите популярни групи – има нео хипита, занимаващи се с протести, но пушещи по-малко трева, нео-нацисти, проповядващи същата философия над омраза над „нисшите раси“, само че по-малко дисциплинирани и по-ядосани, и така нататък.
Сега да поясня в какво се изразява това понятие – всъщност, съмнявам се, че който и да е от вас, четящ тази статия спада към него, но все пак желая да го разберете, пък дори и да не сте тясно свързани с него.
Войните са живеели заради самата битка. Истинските войни, наемниците и ветераните, тези, които са влизали в битка не защото някой ги е задължавал, а по собствена воля и желание. С това обяснявам и понятието „нео-воин“ – у всеки има желание за оцеляване, но не са чак толкова тези, които изпитват истински голямо желание за битка. А дори да има такива, те рядко напълно спадат в тази категория. Истинския воин се интересува само едно – от добрата битка. Всъщност, победата или загуба, няма значение – ако е писано, ще е победа. Ако е загуба, значи така е трябвало да бъде. Воинът живее заради понятието „боен транс“. То надали може да бъде обяснено на тези, които не са го изпитвали – става дума за състояние на духа, когато ума отива на друго място, наблюдава отстрани как една студена, мрачна сянка се настанява на неговото място и продължава битката. Този транс се достига в изключително добри сблъсъци. Затова воинът не се интересува от това дали ще спечели или загуби – бие се заради самата битка. Влиза във всяка схватка с мелодия на уста, надявайки се да достигне този транс, този момент, в който съществува само празнота, неговото острие, противника и острието на противника.
Не е само въпрос на физическо състояние. Въпрос е също така на психическо. Всъщност, предполагам, че някъде в света живее адвокат, за който няма значение дали ще спечели делото и дали ще спечели пари – единственото от значение за него е самото дело, кръстосания разпит на свидетеля, да използва своите умения максимално, за да спечели своята битка. Този човек обикновено е неженен и някой ден умира от сърдечен удар като ерген, защото единственото нещо от значение за него е било делото, битката. Можем ли да кажем, че такъв човек е нео-воин? Всъщност, мисля, че можем.
Нео-воинът не обръща внимание на емоциите. За него те нямат значение, игнорира ги, защото в крайна сметка, те нямат никаква полза в една реална битка – ако си мислите, че гигантския бабаит, който реве от ярост и размахва брадва насам-натам е воин, дълбоко грешите. Той е загубил способноста си да действа инстиктивно в момента, в който е изпаднал в ярост. Изгубил е шанса си да навлезе в „боен транс“ в момента, в който е изгубил контрол над емоциите си и е позволил да вземат връх над него. Игнорирайки ги, отхвърляйки ги, изобщо не обръщайки им внимание, той би могъл да се съсредоточи върху това, което всъщност има значение – неговото острие, противника, противниковото острие. Емоциите нямат никакво място в истинска битка, и са напълно безполезни за този, който наистина би искал да получи състоянието на транс.
Както се досещате, тук става дума за както буквални, така и метафорични остриета и битки. Всеки може да е нео-воин. Важно е само да живее, за да бие. По своя си начин. Със своите умения. Със своя „боен транс“.
И като последно, подробност. Нео-воинът не обвързва себе си с останалите. По никакъв начин. Той осъзнава, че живота е битка, осъзнава, че всеки човек е потенциален противник, и не търси близост – търси слабост. Такова състояние често обрича този тип човек на отчужденост и самота, но ако е истински воин, той никога не съжалява това. В крайна сметка, всеки е това, което му е предопределено. На някои е предназначено да водят различен и труден живот. Но на тези от нас, които ни се налага, не бихме го заменили за нищо друго. За Битката!

Bain Hardtime

„Истината за пубертета“ от Бейн Рейджкрест Хартайм. Да видим дали на някой ще му се стори интересна гледната ми точка, а току-виж отговорило на няколко въпроса.

Пубертета е нещо, което е навлязло в културата главно в последните сто и петдесет години, когато вече станало нормално някой да се държи по-странно в определени години от живота си, главно между 13-19 годишна възраст, или 10-16, различно. Но предполагам, че не съм единствения, който се запитва… А преди това? Преди тези сто и петдесет години? Защо никъде не пише, че примерно Едуард Трети се е скъсвал да има емоционални изблици между 13-17 годишна възраст? Ами, защото не е имал. Никой не е имал. Всъщност, допреди сто и петдесет години, никой не е страдал от това, защото не е ЗНАЕЛ за него.
Усещате накъде отива тази публикация, нали? Ето докъде:

Пубертета не съществува. Пубертета е само в главите на хората. Пубертета е плацебо, ако може така да се нарече. Просто през последните век, век и половина, хората започват да стават по-свободомислещи, има такива, които започват да обясняват, че трябва не трябва да се признава властта на родителите, примерно… И младите решават, че в тези си периоди от живота имат право сами да решават какви да са, започват да се бунтуват срещу всякакъв контрол, и да се мръщят срещу всичко, което не е на тяхната възраст, презирайки тези преди тях. Защо това не се е случвало в Средновековието? Сега ще ви обясня.
В Средновековието всеки, който се начумерел вкъщи или пък кажел нещо грубо на родителите си, щял да бъде набит с пръчка. Ако аз бях родителя, по пръчката вероятно щеше да има шипове.

Сега тийнейджърите, в своята ограниченост, са твърдо убедени от телевизия, разни учени, които са нямали какво да правят, и там подобни неща, че през определена възраст, в която започват да се окосмяват по-обилно имат право на нестабилни емоции, на грубо отношение, и че никой преди тях не е достоен за добро отношение. Бунтуват се срещу всичко и всеки, който не е на тяхната възраст, бутат възрастните хора в автобуса, и се смеят над чуждите думи. Мислят, че са пораснали, така че се скъсват да го обясняват на всички, и за да го докажат, се скъсват да пият. Когато се приберат вкъщи и спрат да повръщат в легена, който родителите им милостиво им предоставят, те започват да се извиняват. Започват да обясняват, че не е тяхна вината. Че просто са в пубертет, и той влияe така над тях. Е, това не е вярно. Растенето на косми на най-различни места няма нищо общо с емоционалното поведение на който и да е било. Но когато някой смята, че трябва да има, ТО ЗАПОЧВА ДА ИМА ВЪЗДЕЙСТВИЕ. Извода? Ума над тялото, отново. Просто никой не желае да повярва в това.

По време на пубертета се срещат най-различни версии на поведение с родителите, като винаги единия е „лошия“. Момчетата обикновено се карат с бащите си и се сближават с майките си, момичетата – обратното. По време на карането родителя обвинява отрочето си, че го тресе пубертета. Отрочето, от своя страна, обижда родителя си, и му обяснява, че страда от криза на средната възраст. Е, и двамата грешат. Имам баща, който не вярва в подобни глупости. Нито в пубертет вярва, нито в криза на средната възраст. Резултата? Никога не е карал никакви емоционални ефекти нито от едното, нито от другото. Не е имал глупави емоционални изблици, нито на 15, нито на 45.

Както виждате, емоционалното състояние на човек във възрастта за пубертет не зависи, повтарям, НЕ ЗАВИСИ от нищо освен от самия него. Така че, следващия път когато отрочето ви реши, че има право да ви крещи, защото е в пубертета, обяснете му, че това че започва да се развива физически, няма нищо общо с емоционалното му състояние. Ако не свърши работа, препоръчвам изпитания метод върху селските пубери от средновековието – пръчка. Колкото е възможно, по-често. Ще научи милото отроче, че няма право да се лигави.

Бейн Хартайм

П.п. Другата седмица идва отдавна подготвяната (поне наум, нямам записки) публикация „Нео-Воин“.

Включвам електрическата машинка към контакта бавно, с отмерени движения. Не съм сигурен дали съм си избърсал ръцете достатъчно добре след като си ги измих, а идеята да ме хване токов удар по някакъв странен начин не ме привлича особено. След като съм приключил с включването на машинката, бавно заставам над мивката, покрита с парчета найлон. Не бих желал да изпусна нищо. Включвам я, след което я приближавам към главата си. Усмихвам се. Предишната ми машинка доста скубеше. Това става, когато използваш 12 годишна машинка. Пък и пускаше ток от време на време, което не е беше от най-приятните неща.
Усмивката ми бавно намалява до степента, нормална за мен. Повдигната устна в левия край, нищо повече. Неизменната усмивка, която никога не слиза от лицето ми. Усмивката, която е обезоръщаваща и те кара да настръхваш едновременно. Мисълта, която ти минава през главата е „Какво не е наред с тоя? Защо, по дяволите, се усмихва така?“. После „тоя“ казва някакъв комплимент, или в зависимост от ситуацията, нещо режещо, остро, и болезнено удрящо в целта. „Тоя“ никога не обиждаше. Но понякога казваше неща, заради които ти се ще да те беше обиждал.
С всеки падащ кичур коса аз се приближавам все повече до нормалния за мен външен вид. С всяко оголено пространство по черепа ми сякаш започвам да мисля по-ясно. Бях оставил косата си да порасне през лятото. Бях загърбил „Бейн“ за известно време, поне отчасти. Сега започваше новата учебна година, и аз щях да се нуждая повече от всичко да бъда обратно себе си. Саможивия, леко плашещ на моменти мизантроп, облечен странно, с неизменните черни ръкавици без пръсти на ръцете. Разбира се, никой досега не бе виждал абсолютно всичко от Бейн. Съмнявам се, че някой може да го понесе.
С падащите кичури коса от черепа ми си припомням станалото през последните няколко месеца. Припомням си как си докарах всеки един от сравнително новите белези по ръцете, всяка битка от станалите, които за съжаление бяха прекалено малко, всеки удар и всяко малко събитие. Адски е трудно да намериш противници, готови да се бият с теб в стила на свободната, неограничена от правила фехтовка. Не че се оплаквам. Засега успявам да намеря доста, но удрям на камък, като искам нови.
Припомням си моментите, които заслужаваха да се намеся. Моментите, в които Бейн трябваше да се намеси, ако мога да съм по-точен. Моментите с хора, които заслужават наказание, а така и не са го получили. Моментите, в които трябваше да се изправя, но останах седнал.
Още едно парче коса пада на найлона под мен. Замислям се над семейството. Трима души, майка, баща, син. Седях и чаках на спирката, когато те минаха покрай мен. На съседната, празна пейка, имаше няколко оставени бири. Момчето взе една от тях, казвайки на баща си, че иска да я изхвърли в коша. Коша беше на около два метра и половина от тях. Бащата му се скара, че си губи времето да ходи до коша, и го накара да я изхвърли в тревата. Не бе притеснен от това, че сина му е пипнал нещо мръсно или нещо подобно, беше направо възмутен, че си помисля да изхвърли боклука в кошчето. Аз стоях, стиснал дръжката на ножа в мешката си неволно, чакайки да си тръгнат. Трябваше да им викна. Трябваше да го накарам да изхвърли бутилката. От една страна това, от друга адекватната ми страна виждаше, че може да вляза в проблем, който можеше да стигне до доста кървав финал, който никой от нас не би желал, нали? Но може би трябваше да се провикна. Времето ще покаже.
Изхвърлих бутилката. Също и останалите. Не поправям чуждите грешки, не съм тръгнал да изхвърлям всеки боклук, който видя по улиците – изхвърлям своите. Не би трябвало да оправям чуждите грешки, изобщо. Преди сцени като тази с бащата и детето ме разгневяваха, натъжаваха. Сега само оставят едно странно чувство за нередност. Без емоции, само нередност. Сега само наливат капка в чашата. Чашата „баланс“. Чашата „чест“. Отиват и разрушават природата, която не може да им го върне по никакъв начин. Като бащите, удрящи невръстните си деца. Не изпитвам никакво съчувствие, но имам чувство за баланс. Не е честно да излизаш срещу някой, който не може да върне ударите ти, срещу някой, който не може да ти е достоен противник.
Почти не са останали косми по главата ми. С всяко движение, умерено, придружено с тихото ръмжене на машинката сякаш падат части от маските, които носех в последно време. Маските, каращи хората да мислят, че Бейн е изчезнал. Че Бейн е омекнал, че Бейн е бил заличен и го няма. Но Бейн само спеше, дами и господа, готов да излезе навън, когато има нужда от него, както излизаше по средата на всяка битка, за да завладее главата ми, спре треперенето на ръцете ми и срази противника ми.
Спомням си другия случай. На светофара, задействащ се с бутон. Две момчета, едното от които наистина пълно, с задник, толкова голям, че сякаш представляваше отделен човек, пушещ цигара („Прекалено е късно затова, приятелче.“ – Изсмива се познат глас в главата ми.) и още един, приличен на метъл тип с пухкаво лице, пълничък, но не чак толкова, с дълга коса. Вероятно е бил, но хормоните са го тласнали нагоре, защото бе по-висок от приятеля си. Двамата застанаха на светофара, дългокосия тип се хилеше неприятно, докато откъсваше една обява и се опитваше да я напъха в празния бутон за включване на светофара. Изведнъж се дочу изръмжаване зад него.
„Пич, какво по дяволите, правиш?“
Без особено изненада осъзнавам, че гласа е мой. Като уплашена сърна онзи се обръща към мен, със страх в гласа си. Знам излъчването си в такива ситуации. Измънква нещо затова, че не прави нищо, след което смачква хартията на топка в ръката си. Светофара за пешеходците светва в зелено. Аз вървя зад него, виждам как спокойно отпуска ръка и пуска на земята смачканата хартия… която можеше да изхвърли една крачка по-нататък. Една-единствена крачка, която така и така щеше да направи, защото и без това минаваше от там.
Навеждам се бързо и грабвам топката хартия. Когато стигам до кошчето я изхвърлям, поправящ не неговата, а моята грешка. Моята грешка, която знам че ще направя. Знам, че ще го оставя да мине, че няма да го накажа. Двамата с неговия прекалено наднормен приятел се движат напред, смеейки се. Зная, че ще направя грешка. Знам, че ще ги задмина, вместо да ги настигна и да стоваря лакътя си в мястото, където гръбнака на дългокосия се събира с мозъка му. Знам, че ще направя грешката да го оставя да се измъкне, вместо да го ударя така, че падне на колене, да сграбча с две ръце главата му на темето и на брадичката, извивайки я настрани, и обяснявайки му мило и спокойно, че ако пак го видя да си изхвърли боклука на улицата, ще го накарам да страда. Можех да го направя. Бях го правил. Но сега нямаше да го направя, и затова взех поредния боклук, който трябва някой друг да изхвърли, за да поправя моята, не неговата грешка. Поправям грешката, че не оставям на очите си, блестящи под черните ми очила, да се намесят.
Черепа ми вече е гол, блестящ под мътната светлина от лампата в банята. Ново начало. Нова учебна година, ново начало за всеки.
Пълни глупости. Никой никога не се променя. Има просто хора, които се крият от себе си. Хора, които се опитват да скрият доброто и злото у себе си, за да се смесят с тълпата, носещи своите маски, за да не бъдат отхвърлени от останалите като тях.
Извивката в лявата част на устната ми се повдига. Аз не съм като тях. Не съм се опитвал. Омразата не ме плаши. Психиката ми не се страхува от обиди, тялото ми не се страхува от страдания. Аз съм онзи саможив мизантроп, който стои до вас, който е по-нисък от вас, но и някак си по-висок. Този, който е по-лек от вас, но и някак си по-тежък. Този, който ви кара да се събуждате с пот на челото след известно време, прекарано с него, чудейки се… какво се крие зад тази усмивка?

Аз съм Бейн.

Веднъж след като сме попаднали в Казанлък, ние решаваме, че е хубаво да потренираме. По принцип, в София, тренираме на покрива, но тук има трева, пък и рано сутрин няма хора, така че би било престъпление да не се възползваме.
Затова рано на следващата сутрин след деня, в който сме пристигнали, ние тръгваме на север, по посока на железопътната линия. Ставаме и тръгваме около 6 и 30, най-късно 6 и 40. Представляваме много интересна, пък и добре изглеждаща гледка. Облечени сме със сиви маратонки, в които сме стъпили с чифт симпатични къси чорапи. Нагоре се вижда чифт червени три-четвърти панталони, а над тях червен потник, под който сме облякли черна и тънка, плътно прилепваща блуза, от която се подават само ръкавите. Разбира се, би било престъпление да забравим ръкавиците без пръсти, които са червено-сиво-черни, в такт с всяка част от облеклото. На главата си носим червена кърпа, покриваща косата ни и върха на носа, а над нея сме сложили слънчеви очила, с помощта на които успяваме да разглеждаме хората по улицата, без те да знаят това.
Разбира се, да не забравяме самурайския меч. Самия ни външен вид поражда интерес, но той нараства значително ако носим дълъг над метър и двайсет меч, опрян на дясното ни рамо. Ако беше по-късно, децата щяха да са ни наобиколили, а някои дори щяха да искат да се снимат с нас. Но ние успяхме да преборим тази вероятност.
Веднъж след като сме стигнали до линията, ние продължаваме на запад, а когато стигнем София, се прибираме и се качваме на покрива на блока. Добре де, добре, не правим това. Харесваме си някое самотно дърво, което да не е заобиколено с бутилки бира, оставяме на земята меча и слънчевите очила и започваме тренировката.
Най-важното във всяка тренировка, навсякъде, е разгрявката. Всички знаят това. Без добра загрявка няма достатъчно добра тренировка. Тъй като не обичаме да бягаме, ние правим просто най-простите упражнения, започвайки от врата. Изключително важно е да се разгрее добре врата, защото той е едно от най-важните неща в една битка. Имал съм една-две битки със схванат врат. Не е препоръчително. Не можеш да отреагираш достатъчно бързо, следователно пропускаш възможности, биваш ранен, и сте наясно какво става. Затова обръщаме внимание на врата, още по-голямо на китките, и всъщност на всяка друга сгъваща се част на тялото. Лактите, врата, китките и колената са основните неща, но това не значи, че трябва да забравим глезените, рамената и кръста, нали?
Веднъж след като сме разгряли, ние събличаме потника, за да не ни стане прекалено топло въпреки леко щипещия сутрен студ, след което се навеждаме и вземаме оръжието. Махаме ножницата, след което бавно вадим черното острие. Добре заточено триръбо острие. Става, и то доста добре, за истинска битка. Наслаждаваме се на душевния оргазъм за няколко секунди, след което го оглеждаме още веднъж. Острието не е толкова остро, колкото може да бъде, но заради твърдото заточване е идеално за дуели, при което ще понесе много по-малко щети от другото оръжие, да не говорим за върха, който е достатъчно смъртоносен.
Имаме опит с триръби остриета и знаем, че при достатъчно точен и добър удар, оставят разкъсани, не разрязани рани. Но обратно към темата. В тази тренировка ще направим петдесет напада. Между тези напади ще направим съответно няколко удара с нормален хват, и поне в две от почивките с обратен хват. После ще обясня разликата.
Започваме с няколко прости движения. Заставаме на едно място в съответната поза, която ни е най-удобна. Без значение как и къде спрямо тялото държите меча, краката са в една позиция – присвити в колената, тялото леко извито настрани, за да остави по-малко поражаемо пространство за противника.
Движенията трябва да са плавни, леки. Поне първоначално. После вероятно ще направим няколко с по-бърз ритъм. Всеки удар започва от лактите и китките. Няма въртене около оста, като по филмите. В истинска битка такова въртене може да ни струва живота, ние не правим такива неща. Движенията трябва да са възможно най-олекотени, без излишно въртене и театралничене. Бързи, смъртоносни, кратки. Удар, отскок, парад, рипост, минаваме на следващия противник. Така става в една битка.
Правим удари отгоре-надолу. Не се опитваме да спрем острието, оставяме върха да сочи земята след края на всяко движение. Истинското острие е прекалено тежко, за да се опитваме да го контролираме и да намаляме скоростта му. Дори да успеем, ще изразходваме прекалено много енергия, която ще ни трябва. Много по-добре е да използваме острието и тежестта му като наше преимущество. Една позната по интернет ми сподели, че се страхува да използва меча, който има вкъщи, защото може да си отнесе някое око. Това ми се стори повече от странно. На оръжието трябва да се гледа като на част от ръката – а никой не си изважда окото с ръка, нали? Веднъж след като човек е приел оръжието като част от тялото си, той няма да се нарани с него. Оставете на ръката си да извърши движението, после наклонете встрани, ударете отгоре-надолу. Плавно. Съвършено.
Сега е момента да направим нападите. Пристъпваме с десния крак напред, дясната ръка с оръжието се насочва напред, за да намушка противника, лявата ръка се оттегля назад, вече не придържа дръжката, а само края, в готовност да сграбчи дръжката наново след намушкването. Прибираме крак назад и повтаряме. Така правим десетина напада, след което отново хващаме оръжието за няколко удара.
Този път ги правим с движение. Крачка, удар отгоре-надолу. Крачка, удар отгоре-надолу. С всеки удар дъхът ни извистява. Дишането ни трябва да съотвества с движенията ни. Това улеснява битката и спестява енергия. Удар, издишване. Замах, вдишване, удар, издишване, замах, вдишване, удар, издишване. След известно време свикваш.
Отново правим нападите. След тях спираме за секунда, за да помахаме на минаващия покрай нас възрастен човек, правещ джогинг. Има голямо коремче, вероятно доктора му го е предупредил, че има опасност от сърдечен удар, ако не свали няколко килограма. Пълничкия човек ни маха също така, след което си продължава с джогинга.
Решаваме, че сега ще е хубаво да направим няколко упражнения с обратен хват. Обратния хват се изразява в хващане на дръжката с две ръце, само че острието сочещо надолу, един вид, го хващаме наобратно. Заставаме в същата ангард позиция, само дето върха на оръжието и самото оръжие този път са под нивото на кръста и сочат надолу, дори и преди да са сочели нагоре. Този тип ангард и този тип захват над оръжието позволяват по-лесно париране на удари, идващи отдолу, и също така, биха могли да объркат дори и вече умел противник. Трябва доста практика, за да се правят точно, но човек свиква. Дясната ръка, която е отдолу, опряна на ефеса на оръжието, определя посоката. Лявата ръка, над нея, направлява движението и внимава да не се отклони от целта. С този тип захват на оръжието се правят лесно удари отдолу, които по принцип се правят трудно отгоре, и също така е адски добър за париране на атаки. Но като цяло, от наша гледна точка, този тип захват е защитен.
По принцип, атаки отдолу-нагоре с острието могат да се правят и с нормалния хват, но са много изморяващи за китките. Ако желаете да правите такъв тип атаки, но без обратен хват, ви трябват наистина пластични китки, иначе има опасност да си ги изкълчите.
Упражняваме няколко движения с дръжката на нивото на очите, острието сочещо надолу, париране отляво, отдясно, по някое време правим рипост ((ще рече, ответен удар, правещ се обикновено след париране)) отдолу-нагоре. Минаваме на следващия противник.
След тези упражнения правим още една серия напади, вече трета. По средата на серията спираме, защото минава влака. Вдигаме ръката с оръжието изпъната нагоре, докато той минава покрай нас. Вчера ни забеляза и ни изсвири (( Тууу-тууу)) като отговор на нашия учтив поздрав. Днес не. Но нищо, може да е друг водача на влака, няма защо да се обиждаме. Продължаваме с тренировката.
След тази серия напади хващаме оръжието отново с обратен хват и правим отново старите движения, но този път бавно, като на забавен кадър. Като танц, като движение. Бавно, красиво. Най-добрите бойци на този свят са също така страхотни танцьори. А за да си добър танцьор трябва да чуваш музиката, да се носиш по нея. В боя е същото – трябва да чуваш всичко, да усещаш битката, да се носиш по нея. Прилива на адреналин и бойния транс не са всичко в една битка.
След това правим четвъртата поред серия напади. След нея правим кратка пауза, за да поздравим още някакъв старец, бягащ за здраве, който ни казва, че тренировката е всичко и да продължаваме в същия дух. Забавно е как възрастните хора говорят много по-правилно и добре от младите напоследък, забелязали ли сте?
След четвъртата серия правим същото като това преди нея, само че с обратен захват. Бавно, плавно. Парад, парад, парад, рипост. Парад, парад, парад, рипост. Достатъчно, благодаря. Правим последната серия от напади, след което се приготвяме за финала.
Финала е нашата лична серия от специални удари, комбота и тъй подобни, които сме си измислили сами. Вие сами трябва да си измислите вашите. Въпреки, че повечето серии от удари стават инстиктивно по време на битка, вие можете да си направите специален удар или движение, който да си е лично ваш.
След финала сваляме черната блуза, и полу-голи при температура от около 18 градуса обличаме обрато червения потник. Черната блуза завързваме около кръста, слагаме очилата обратно над кърпата, меча на дясното рамо и се приготвяме за пътя обратно.
Този път минаваме покрай казармата, поздравявайки военните с „Добро утро“. Утрото е добро, пък и крайна сметка, дори да се бием по различни начини, всички принадлежим към сходно племе. Племето „Воин“.
Вървим по голяма и прашна улица. Навън са главно възрастни хора, седящи по пейките и подхвърлящи трохички на гълъбите. Докато минаваме покрай тях, ние ги поздравяваме, на което те по навик отвръщат. Колко рядко хората казват „добро утро“ на непознати на тях хора напоследък. Колко е невъзпитано. Учтивостта не е порок, независимо дали харесваш този пред теб, или не. Но хората са забравили този важен урок, заедно с много други. Забравили са, че трябва да уважаваш своите противници колкото самия себе си. Забравили са, че учтивостта врати отваря, и че никой не трябва да бъде подценяван. Че всяко нещо си има две страни.
Отминаваме поредния старец, който ни зяпа с отворена уста, нарамил торба с продукти. „Добро утро“ казваме ние отново и отминаваме, усмихнати. Утрото наистина е добро.

Бейн Хартайм

От това, което бе разбрал когато беше попитал за оставащото време господаря си, Андрион знаеше, че им остават около ден, максимум два, път докато стигнат до това място в Шотландия, където се намираше брата на Радегар. И той твърдо беше решил да запълни с разговори тези два дни. И то с информация. Затова реши да започне разговора възможно най-дипломатично:
- Сър, какъв е бил този трагедия, която ви е разделила с Елинда? – „Проклятие, можех да започна по-дипломатично“. – Помисли си Андрион. – „Е, като започне да вали, още не е късно да сложиш чула на коня, нали?“ – Ако не е проблем да ми разкажете, разбира се.
- Хъмм. Хръъм. – На пръв поглед Радегар сякаш не обръщаше внимание на оръженосеца си. – Хърр, хърр.
- Ъх? Сър? Извинете, че питам, но все пак… – Андрион предпазливо изравни коня си с този пред себе си, след това, окуражен от факта, че все още нищо тежко не го е цапардосало по главата, си позволи да дръпне качулката от лицето на господаря си, само за да разбере, че… Радегар спеше, и на всичкото отгоре хъркаше като заклан.
- Сър! Ама, събудете се, имате ли въобще идея къде ни водите? – Извика Андрион, докато буташе господаря си.
- Ежтештствено… – Радегар махна с ръка, сякаш пропъждаше досадна муха, след което, все още със затворени очи прочисти гърло. – Естествено, че знам. Конят ми си има собствена система за намиране на мястото, където го пращам. Много е умен. Системата е доста добра, мисля да поискам някакво свидетелство за нея. Мисля да я нарека ГПС – Генерална Пони Съобразителност.
- А… Ъъъ, добре, предполагам, стига да не ни метне в някоя пропаст. – Андрион се огледа наоколо притеснено. Не, нямаше пропасти, но това нищо не значеше. Някоя можеше да падне от небето, около Радегар лошите неща обикновено такъв обрат вземаха.
- Спокойно, Андрион. В случай, че се приближим до някоя пропаст, ще гледам ти да паднеш първи, така че ако паднем и ние, да се приземим на меко върху шкембето, което си направил напоследък. – Главата на Радегар редовно клюмваше върху гърдите му, докато говореше.
- Може да съм качил някой и друг килограм, но… – Андрион млъкна, осъзнавайки, че може да се възползва от заспалото състояние на господаря си. – Сър Радегар, ако е възможно… Разкажете ми за трагичната част на историята ви с онази принцеса.
- Оу, това е лесно. Всъщност, тя започна много неприятно, но предвидимо. Бащата на Елинда беше голям тиранин. Всички искаха да се отърват от него. – Радегар се отказа да вдига брадичката от гърдите си, затова издаваше звуците почти хъркайки. – Един ден техен „приятел“ благородник покани бащата на Елинда, който беше нещо крал на онази малка държавица, на някакъв специален закрит турнир, негова лична арена. Цялото нещо щяло да се организира вътре в самата арена, за да е по-автентично. Вътре били поставени маси, всичко било изрядно, за да не заподозрат нищо.
- Да заподозрат какво? – Запита Андрион, преглъщайки, защото вече се досещаше какъв ще е отговора.
- Обрат, как какво! – Раздразнено се обади Радегар в просъница. – Те бяха избити, всички до един. В момента в който седнали на масата, вътре в арената били вкарани група наемници, които не проявили никаква милост. По-късно разбрах, че част от хората са били дори рицари на краля, толкова са го мразели. Но това няма значение, нямаше никаква чест в това да убиват цялото му семейство, никак…
- Сър? – Андрион се радваше на състоянието, в което беше господаря му, беше по-уязвимо отколкото ако беше пиян, но въпреки това честото заспиване бе малко досадно. – Сър? Какво стана после?
- Елинда оцеля. Да, тя закъсня с няколко часа, беше пила прекалено много предишната вечер и имаше проблеми със събуждането навреме за сутрешното „шоу“. Аз я придружих. Вътре беше пълно с кръв, Андрион, идея си нямаш. По незнайни причини бяха изнесли трупа на краля от там, но навсякъде имаше кръв. И трупове. Наистина нямаше да ти хареса там, изобщо. А после отидох да посетя онзи магьосник. – Гласът на Радегар, дори и леко хъхрещ, беше пълен с презрение. – Никакъв магьосник не беше. Глупака беше странен тип с черна котка и една светеща топка, който вероятно е бил поканен. Елинда мислеше, че отивам при него защото като магьосник може да ги види с ума си. Но аз знаех, че ги е видял с очите си, и щях да накарам Наул да ми каже, каквото знае.
- Значи, Елинда е оцеляла? – Попита в почуда Андрион, после осъзна, че е направил огромна грешка. Ръката на господаря му рязко го стисна за гърлото.
- Кой пита за Елинда? – Бронираната ръка на Радегар продължаваше да стиска гърлото на Андрион, чието лице бе започнало да почервенява. Бившия инквизитор бавно отвори очи. „Той едва сега се събужда.“ – Осъзна с ужас Андрион. – „Каквото ще да става, той не трябва да разбере какво научих току-що.“
- Никой, никой сър. – Полу-задушен изхъхри Андрион. – Само си казвах, че е наистина красиво име, сър.
- Да, да… ъъъ… Всъщност… – Радегар го пусна, после бавно протри ръце една в друга с неудобство. – Да, наистина беше красиво име. Малко съм чувствителен към това име, младежо, не беше нищо лично.
Андрион предпочете да замълчи. И то не само защото още го болеше гърлото. Имаше адски много информация да обмисли. Също така, евентуално да събере. Само трябваше да внимава и да не споменава често името.
Мислите му бяха разсеяни, когато след преполовяването на хълма, по който се катереха бавно конете, се видя огромно, оживено място. Огромните палатки от цветни платове бяха наобиколени от множество хора. Детински възторг заля Андрион. Панаир! Не бе ходил на такова нещо откакто беше малък!
Най-отпред се виждаше нещо като малка площадка, обградена с въжета, по средата на която седеше мъж само по ботуши и къс панталон, с ръкавици, чиито пръсти бяха изрязани.
- Кой смее да излезе срещу нашия шампион? – Викаше някакъв мъж, който седеше до ръба на площадката. – Излезте, победете, и си тръгнете с всички събрани досега пари! Загубете, и вкъщи тъжно си идете! Само срещу три жълтици!
- Аз ще опитам. – Някакъв мъж с издути бицепси излезе, даде презрително няколко монети в ръката на „агента“, след което се качи на ринга. Андрион забеляза как шампиона се усмихна. Голата му глава лъщеше на слънцето, кръстосания белег на лявата му буза сякаш също се усмихваше. А после мъжа, който го предизвикваше, застана точно пред него и Андрион се зачуди защо, по дяволите се усмихва – разликата между двамата бе поне тридесет сантиметра. Оръженосеца се загледа уплашено, твърдо решен да не потрепери, когато главата на „шампиона“ бъдеше сплескана в земята.
Високия мъж нападна, вдигайки високо двете си ръце, стиснати в огромен юмрук, с намерението да удари с все сила по-дребния от него човек. За негова изненада (и на цялата публика) противника му си стисна ръцете по същия начин, след което с все сила удари в центъра на гърдите на гиганта пред себе си. Високия разви юмруци, повече от изненада, отколкото от болка, което бе достатъчно за шампиона. Той стисна ръката си в юмрук, след което замахна право към врата на гиганта – с предвидим резултат. Гиганта изхъхри задавено, после стисна с две ръце давещото си гърло. Шампиона се втурна назад, заби се право в едно от въжетата, след което се изстреля право напред с дясното си рамо пред себе си. При сблъсъка гиганта отлетя назад и се заби в едно от другите въжета, след което падна на пода на импровизирания ринг. Без да се колебае, шампиона приклекна над главата му, с дясната си длан обви пространството под лявата си китка, след което с все сила заби левия си лакът в долната част на черепа на гиганта, който след това спря да мърда. Публиката замря. Андрион, който бе толкова унесен в действието на сцената, така и не бе забелязал как ескорта бе спрял заедно с него, а Радегар стои до него и се усмихва.
- Спокойно, спокойно. – Промълви с неочаквано мек глас шампиона. – Само е в безсъзнание, ще се събуди след няколко часа. Превантивна мерка за да не реши, че не си е заслужавало парите.
Публиката се разсмя заедно с него, след което агента му се промъкна изпод въжетата, сграбчи го за ръката и я вдигна във въздуха, крещейки:
- Победител и все още шампион БЕЙН „ГЛИГАНА“ ХАРТАЙМ!
Андрион зяпна, докато публиката крещеше и викаше, опитвайки се да се добере по-близо до любимеца си.
- Аха, точно така. – Ухили се Радегар. – Това е малкото ми братче!

Отново наръчник с помощта на вестник „Женски Тайни“ моя личен опит, и разбира се, историите от хората около мен. Имам навика да слушам какво ми се говори и от време на време успявам да си го припомня за публикации като тази. Тук ще дам един кратък наръчник как да запазите една връзка, след като вече сте стигнали до нея.

1. Не подхождайте с прекалено голямо самочувствие. Ако след първия наръчник сте свалил някоя, или пък просто сте страхотен сваляч и без него, не си позволявайте да мислите, че от тук нататък няма какво да се прави, че сте свършил своята работа. Защото не сте. Едва тук започва сериозната работа, и повярвайте ми, рано или късно ще ви се прииска да сте на друго място по друго време.
2. Правете разлика между момиче, което се сваля, и гадже. При самото „сваляне“ всичко е по-лесно – там може да я заплените, без всъщност да я оставите да знае каквото и да е за вас. Но при „гаджелъка“ както се изразява Кекла, няма такава опция. Трябва да се приближите физически и емоционално повече до вашето момиче, което ще рече, че може да се наложи да принесете в ритуална жертва няколко футболни мача, за да се погушкате и да погледате някоя романтична комедия, препоръчително „Love Actually“.
3. Не бъдете мачо. Мачото беше само докато я впечатлите. Сега спрете рязко, за да може тя да казва, че се радва, че е успяла да ви превърне в по-мил човек. Бъдете галантен, мил, нежен, и този тип неща. Те всъщност си идват естествено, стига да не желаете да се скриете от тях. Без значение дали сте 60 килограма с мокри дрехи или 120, пращящ от мускули, винаги можете да се погушкате с нея. Евентуално може и да ви хареса.
4. Бъдете адекватен. Сериозно. Забелязвайте детайлите. Тя си е накъдрила кичур от косата? Браво, скъпа, изглеждаш страхотно! Тя си е купил нови обувки? Стоят ти страхотно, скъпа! Тя си е купила нова блуза? Браво, зайче, на друга нямаше да стои толкова добре! А ако ви зададе най-страшния въпрос – „Не забелязваш ли нещо ново?“ имате два варианта – единия е да забележите много, ама много бързо, че си е сложила миниатюрни нови обички, или просто да кажете „Уау, отслабнала си!“ В повечето случаи второто върши работа, дори и да не е съвсем вярно. Тя ще се зарадва, и евентуално сама ще ви каже какво е новото във външния си вид. Разбира се, може и да е друг тип реплика, „Не знам, ставаш все по-красива с всеки ден…“, но вероятността да се измъкнете намалява.
5. Внимавайте със скандалите. Не спорете за абсолютни глупости, по дяволите, защо ви е? Живота е кратък. Да не говорим, че често малкото камъче спира колата. Няма проблеми да спорите за някои неща, разбира се, но без да прекрачвате границата на добрия тон. Ако видите, че нещата отиват на там, най-добрия вариант е веднага да се съгласи с каквото казва, било то че „Челси“ ще бият на финалите. Ако спорите, нещата могат да отидат много далеч и при това по-далеч, отколкото и на двамата ви се иска. Неочаквано ще откриете, че не се разбирате чак толкова добре… И познайте какво следва. Отстъпвайте, отстъпвайте! Всичко е въпрос на стратегия, и в такива случаи, това е най-подходящата.
6. Разграничавайте приятелите си от приятелката си. В една връзка е хубаво да се посветите на нея и само нея, или поне, възможно най-близко до това. За пример, ако кажете на приятелите си, че няма да дойдете за да се видите, защото ще излизате с гаджето си, те ще помънкат малко, но ще се съгласят, защото е разбираемо. Докато ако кажете на приятелката си, че ще излезете с приятелите си вместо нея, тя ще ви вдигне скандал. И ще е в правото си. В крайна сметка, приятелите ще издържат, като се замислите, нали? Дайте си шанс на приятелката. И в никакъв случай не я мъкнете с вас при сбирките! Ще си умре от скука докато се скъсвате да говорите за коли и футбол. А ако си доведе приятелка, вашите самотни приятели ще се скъсат да я свалят. Поне, ако наистина се налага да го правите, обръщайте на нея повече внимание, отколкото на тях. Те ще разберат защо го правите, но ако правите обратното, тя няма да ви разбере.
7. Бъдете на нейна страна. Винаги. Абсолютно навсякъде. Тя трябва да знае, че има гръб, на който да се опре, и това трябва да е вашия в случая. Във всеки спор, независимо дали е права или не, трябва да застенете на нейна страна. Защото не сте просто приятели, а сте двойка – ще рече, отбор от двама. И най-вече в спор с вашите родители. Заставате до нея каквото и да каже, иначе туко-виж тя може да не реши да застане до вас на олтара някой ден. /усмих/
8. Не изпълнявайте всеки каприз. Не жертвайте вашето щастие за нейното. Не се примирявайте с всичко, не така би трябвало да бъде в една връзка. Би трябвало да жертвате еднакви усилия за такива неща. Ако си намерите някоя глезла, и си загубите времето, изпълнявайки нейните капризи, и жертвайки всичко, ще свършите като Ошим – тя ще ви скъса, защото няма да `и бъдете интересен. Не позволявайте това да ви се случи! От самото начало направете така, че да жертвате еднакво що се отнася до връзката. Защото „двойка“ означава „отбор от двама“.
9. Не оставяйте тръпката да си отиде. Ако разкриете абсолютно всичко за себе си в първите два месеца, няма да има с какво да я изненадате. Има време, когато и това да стане, когато тогава ще трябва да го направите, но в началото на една връзка – защо? Оставете тръпката! А дори да е разбрала всичко за вас, това не означава, че не можете да я изненадате с нещо, да я върнете във възторга от началото на самата връзка. Само трябва да се постараете, за да не стане така, че да сте просто двама души, които вече не помнят защо са били запленени един от друг.
10. Искайте връзката. Ако искате само да вкарате едно момиче в леглото си, което всъщност е лесната работа, достатъчно ви е да ползвате първия наръчник. Ако не искате една връзка, всичките правила до тук няма да ви помогнат да я задържите. За да задържите наистина една връзка, трябва да желаете да я задържите – тогава, дори и без тези основни правила можете да се справите изключително добре. А с тях още по-добре, всъщност. Всичко, което се иска, е желание. За да може тя да подскача на едно място от самата мисъл, че трябва да се видите по късно този ден, с риска да си счупи токчето. Ако желаете една връзка да продължи, тя ще продължи, дори след години, когато двамата вече знаете всичко за себе си, и нещо повече – ще бъдете щастливи. Иска се само и единствено „воля за победа“.

Аз казах. Хау.

Бейн Хартайм

Ошим бе едно наистина обикновено момче. На 19 години, последна година в гимназията си. Беше малко по-умен от тези около него, но надали някой би разбрал това от първия поглед към него. Лицето но Ошим бе добродушно, и като цяло, честно. А за повечето хора добротата и честността са като цяло символ на глупост. И затова биха били останали изненадани от мисълта, движеща се зад това „глупаво“ лице.
В момента този Ошим върви към брега на морето, стискайки мрачно нещо в ръката си. Облечен е в къс панталон, с маратонки „Адидас“ и черен потник. Носи шапка със символа на „Реал Мадрид“. Той застава до брега на морето и се втренчва напрегнато, стискайки предмета в ръката си. Ако се приближим, ще разберем, че този предмет е малка подкова, направена от ковано желязо, закачена на здрава кожена верижка.
Ошим поглежда към медальона в ръката си, след което си спомня цялата му история. Спомня си как го получи, как започна, и си спомня защо сега всичко трябва да приключи.
Преди около осем месеца той бе останал във Велинград по време на една от ваканциите си. Излежавайки се на шезлонга си, той забелязал едно момиче. Било красиво момиче, с черна коса и зелени очи, дългокрака и приятна на вид, с меки черти на лицето. Това момиче подхвърляло една топка с друго момиче, което имало сходни черти на нейните, но дори след една-две години да се приближело до красотата на сестра си, пак не би получило нейния блясък, излъчване, чар… Който директно запленил Ошим. Бедното момче не могло да се контролира повече и да се прави на „готин и недостъпен“ затова директно отишъл при двете момичета, помолвайки да се присъедини към тяхната игра на топка, използвайки повода, за да се запознае с красавицата. Оказа се, че нейното име било Нина.
От там нататък тяхната история започва по познатия начин – двамата се харесват, стават гаджета, вървят по пътя, водещ до мъчителния край, на който ние ставаме свидетели. Момичето, макар и красиво, е с цели две години по-малко от момчето и без значение, че тялото `и е развито за години напред, нейния ум не е. Тя е свръх-емоционална за всяко нещо в тяхната връзка. Готова е да се разсърди и разплаче за всяко нещо, а най-малката негова грешка я праща в депресия с дни. Но той и прощава това. Не е сигурен дали е готов да обича това момиче, но е готов да пожертва всичко за нея. Търпи капризите `и, търпи всичко, прави всичко, което тя иска, страхува се, и се старае да не предизвика някой от нейните негативни изблици на емоции. Ако го попитаме защо прави така, той би казал, че е защото тя е много ценна за него и той иска да направи така, че връзката им да продължи колкото е възможно по-дълго. Но ако се вгледаме по-внимателно, ще разберем, че причината е съвсем друга. Момичето се облича в прилепнали и доста къси дрехи, високи токове, и също така носи тонове грим. Ошим се старае да пази връзката, защото тя е най-хубавото момиче, което е виждал, това, което най-много се доближава до въображаемите стандарти за „перфектната“. И заради това той си позволява да не гледа нейните очевидни вътрешни дефекти, защото тя няма нито един такъв външно. Перфектното момиче с не-чак толкова перфектен ум. Но нашия герой бе готов да опрости това. Нямаше как. Той искаше тази връзка да просъществува.
Един ден, преди един от неговите изпити – в случая „Тойфел“, за който Ошим се бе готвил доста дълго – тя му подарява този медальон, като преди това го целува силно и продължително. Конската подкова. Най-добрия начин да пожелаеш късмет, нали?
Около два месеца по-късно младежа заминава на лагер. Освен с изпити, свръх-емоционални тийнейджърки и капризи той е свикнал да се занимава със спортове. Спортува още от малък, горд е от фигурата, постигната по този начин. Ходи на фитнес, и също така, на фехтовка, която е и причината да има място на този лагер.
Тук трябва да отбележим още един аспект на връзката на тези двамата – те не са спали заедно. А Ошим уважава /и може би обича/ Нина прекалено много за да се опитва да се бори срещу нейното решение да почакат. Но това не означава, че понеже неговата „десятка“ по десетобалната система не му пуска, той не може да преспи с някоя хубава седмичка на този лагер, нали?
Преди тръгването му тя се разплаква, обяснява, че предполага, че той ще `и изневери, и му прощава, защото вината е нейна, но тя просто не е готова. Той просто кимва. Ошим наистина смята, че вината е на Нина, но не би го казал директно. В случая едно кимване е достатъчно.
И точно за този момент се сеща той, докато си седи в стаята на втората вечер. В лагер има доста красиви момичета, някои от тях с наистина впечатляващи пропорции, но той не е сигурен, че иска да направи това, което бе чакал с такова нетърпение и поради което 50 % от багажа му бе съставен от маркови презервативи.
На третия ден той решава, че е готов да заобича Нина. Че е готов да направи всичко за нея, и че няма да `и изневери. В крайна сметка какво, ще почака. Секса не е толкова важен. Важното е да се старае да има перфектната връзка заради перфектното момиче. След като взема това решение, той се почувства по-добре и ляга да спи по-рано. И може би точно заради това краят ще е толкова по-болезнен.
Защото на следващата вечер, тя му се обажда, с конкретно послание: „Аз не съм щастлива с теб!“ му казва тя, и скоро след това, той затваря. Ошим осъзнава, че е правил всичко перфектно, примирявал се е с всичко, бил е готов да направи каквото е нужно, винаги. Примирявал се е, че е в неизгодната позиция винаги, че жертва своето щастие за нейното… За да може тя да е тази, която да приключи връзката, казвайки че „Не е щастлива“?
„Къде е смисъла в това? Къде е смисъла в целия скапан живот? Изобщо къде е смисъла да се живее, щом хората са такива?“ Подобни мисли минават през главата на Ошим, докато върви към морето. Когато се спира на брега, той се втренчва за последен път в медальона, подарен от Нина, и неговата тъжна история. Вдига ръка, поема си дъх, и се приготвя да го хвърли, докато сълзи оросяват очите му. Дръпва ръката си назад, засилва се, и…
И нечия чужда ръка хваща неговата над китката. Ошим се обръща рязко, за да види един тъмен силует. Не е само от липсата на светлина през нощта. Силуета вероятно е облечен в изключително тъмни дрехи, защото нищо не може да бъде различено от лицето му с къса, почти никаква коса.
- Кой си ти? Какво искаш от мен? – почти изписква Ошим. Той не знае колко писклив става гласа му, когато е изненадан… и може би изплашен.
- Който съм. Който винаги съм бил. – Отговаря силуета, като леко навежда глава наляво, за да може момчето да различи лицето му.
- А, това си ти. – Възкликва Ошим без особена изненада в гласа. – Не очаквах да си тук.
- Аз съм винаги наоколо в подобни моменти. Ако не е чуждата болка, ще умра от глад, нали знаеш? – Отговаря с лека насмешка в гласа силуета.
- Е, това няма значение. Готов съм да направя, каквото е нужно. Всъщност, не. Правех, каквото бе нужно, правех, каквото тя искаше, правех какво ли не… – Ошим дълбоко си поема дъх, за да може да продължи. – Правех каквото бе нужно прекалено дълго. Сега ще направя каквото ИСКАМ.
- Чудесно. Ако се хвърлиш в морето и се удавиш, шапката ти остава за мен. Модела е интересен. – Все още с насмешка говори силуета в черно. – Чудо голямо, едната връзка, едното момиче…
- За теб всичко е „чудо голямо“, нали? Не знаеш какво е да преживееш такава мъка. Не знаеш какво е да изпитваш такава болка, не знаеш какво е правиш толкова много, за да може накрая да не получиш нищо. – Почти изкрещява Ошим. – Въобще знаеш ли нещо, смотан камък такъв? Нищо ли не разбираш, емоционално осакатен изрод такъв?
Ошим отново се обръща към водата, вдигайки назад ръка и се приготвя да хвърли медальона за втори път. И за втори път ръката сграбчва неговата.
- Може би мога да разбера. Може би мога поне да опитам. – Ошим се втренчва внимателно в непознатия. Дори да има насмешка в гласа му, успява да я прикрие перфектно. – Но каквото и да е станало, мисля, че в това парче метал може още да има някаква енергия, някаква сила. Не желая да гледам как унищожаваш нещо, за изработката на което някой си е разкървавил ръцете. Не мислиш ли, че направи достатъчно грешки напоследък?
- Да, поне за това си прав. Прекалено много грешки направих. – Ошим се втренчи за няколко минути в подковата, след което я вдигна за верижката и я пусна, при което с бърз замах силуета я прибира при себе си.
- Задръж я. – Въздъхна за пореден път Ошим, след което се обърна с гръб. – Дано на теб ти донесе повече късмет, отколкото донесе на мен. Само го дръж далеч от очите ми.
- Така да бъде. – Отвърна силуета, все още изучавайки медальона, станал негово притежание.
- Довиждане. Предполагам, че ще се видим някой друг път отново, а? – Ошим безмълвно зачака отговор няколко секунди, след което се обърна и си тръгна. Тъмния силует остана в тъмнината няколко секунди, пръстите му опипваха парчето метал, изучавайки го, оценявайки го. После разкопчаха верижката.
- Чудесно. – Промърмори Бейн, докато закопчаваше медальона около врата си. – Още една стъпка по моя път.
След това, усмихвайки се, тръгна обратно към хотела.

Бейн Хартайм

Тук ще напиша няколко правила, благодарение на които можете да имате момичето или жената, която желаете. Ще споделя малка част от моя опит, натрупан от комуникация с тези мистични създания от женския пол, и прочитането на множество броеве на вестник „Женски тайни“ *усмих*.

1. Имайте смелост. Помислете си за гладиаторите, излизащи на римската арена, знаейки, че ще загубят живота си. За хората, минаващи пред автобус, за да избутат настрани количката с бебето, което е на път да бъде бутнато. Помислете си за онези луди глави, които скачат от 5 000 метра с парашут. А вие се притеснявате да заговорите някакво си момиче! Айде, стига бе…
2. Запознайте се със стил. Има много начини да се запознаете, доста от които оставят добро впечатление. „Приятно ми е, аз съм (име)“ е класика. А ако знаете, че тя е от шеговития тип, винаги можете да се запознаете с нея в стил анимация: подскачайки на едно място три пъти, докато междувременно правите опит да се ръкувате „Здрасти, здрасти, здрасти, аз съм Еди-кой-си.“ Това ще остави впечатление, пък и вероятно ще я разсмеете, което винаги е от полза. При всички положение, по-добро е от класическото „Ти коя си, бе? Аз съм Пешо.“
3. Бъдете мачо, но умерено. Жените харесват проявата на чертите на силния пол у мъжете. Това не означава да скачате на бой на който ви дойде, темперамента не е полезен изобщо. Но можете евентуално да се разкрякате, че не ви дават добра маса в ресторанта, така момичето ще знае, че можете да я защитите, и ще се чувства в безопасност с вас. А ако искате да впечатлите девойка, която не ви познава, винаги можете да бутнете някой с рамо и да извикате „Дръпни се от пътя ми, бе!“. Важно: Бъдете мачо покрай нея, не КЪМ нея. Ако я сбутате нея с рамо и викнете „Дръпни се от пътя ми, ма!“ няма да получите нищо. Най-много тя да падне. Внимание: Внимавайте към кой прилагате мачо стила! Да не си изядете боя.
4. Не пренебрегвайте приятелката. В никакъв случай. Приятелката на мечтаната за вас дама е най-близкия неин човек. Двете си казват всичко. Да, дори това, което по ваше мнение не трябва да се казва. Ако на маса я пренебрегнете, тя ще намери време и ще злослови зад гърба ви усилено. Няма нищо по-опасно от наранената жена. Затова най-добрия вариант е когато мислите да „сваляте“ някое момиче, първо да се запознаете с приятелката `и. Така няма шанс да оставите лошо впечатление. А когато двете са заедно, им обръщайте еднакво внимание. Ще има време, когато да се уедините с вашата избранница.
5. Комплиментите с мярка. Не прекалявайте с комплиментите. След като сте я поканили да излезете, кажете един-два комплимента за външния `и вид в началото на срещата, евентуално споменете какви красиви очи има по средата, и няколко накрая. Прекалено много комплименти могат да я притеснят като нищо друго, затова всичко трябва да се прави с мярка. Да не говорим, че като ръсите само комплименти, скоро или ще ви свърши запаса, или ако сте много добър, тя ще си помисли, че не сте много умен и нямате други неща като идея.
6. Внимавайте с говоренето! Особено на първата среща. Не спорете с нея в никакъв случай. Иначе тя ще ви запомни ката опак тип, с когото е неприятно да се говори. Говорете малко. Ще има време, когато да говорите на равни бази. В началото може да кажете какъв сладур сте бил в детството, за да изглеждате по-симпатичен в очите `и, през останалото време променяйте разговора към нея, вмъквайки по едно „Да“ и „Разбирам“ от време на време. Жените обожават да говорят, а аз ви съветвам даже да ги слушате, току виж ви харесало. Но без значение дали разбирате какво ви говори, или не, ако сте я оставил да говори, в края на срещата тя ще ви запомни като много добър слушател, който напълно я разбира, без да правите нищо особено. Внимание: Ако говори за бившия си приятел, слушайте внимателно. Това ще ви предпази от това да правите неговите грешки. Ако сега е с приятел и говори за него, не се притеснявайте, усмихвайте се великодушно – нали в момента е с вас, не с него.
7. Използвайте предимствата си. Всъщност, точното определение на чар е точно това – използване на предимствата по правилен начин. Давам пример – ако сте от спортния тип, не блестейки с особен интелект, не се оставяйте това да ви попречи. Правете се на сладко-глуповат, като онзи чалга-певец, Константин мисля че беше. Примерно, в ресторанта, огледайте глупаво поставената кърпа, после си я увийте около врата. Няма жена, която да не се скъса от смях при подобно представление. Ако за сметка на това сте от по-улегналия, не толкова спортен тип, използвайте чувство за хумор. Не се правете на глуповат, защото веднага ще си проличи, че не сте. Бъдете обаятелен, забавен, с лек сарказъм към това, за което говорите, но в НИКАКЪВ случай не бъдете саркастичен към нея. Иначе ще ви запомни като гадняр.
8. Бъдете адекватен. Ако момичето се стеснява от вашите комплименти, спрете ги от рано. Оставате `и малко време. В началото на срещата в кафето или ресторанта оставете малко време за да спадне напрежението. Тя ще оцени жеста, после ще ви бъде благодарна, когато започне да говори с пълна сила. Другия вариант, примерно, са тези, които обожават да бъдат сваляни. При тях бъдете изключително галантен, може дори да нарушите правилото 5 за комплиментите, което ще ги накара да се разтопят от удоволствие. Важното е да прочитате сигналите, които ви дават. Отново препоръчвам да ги слушате какво говорят, колкото и болезнено да е.
9. Не се разнежвайте. Трябва да будите уважение. Жените могат да усетят отчаяние от километър разстояние. Има време кога да си мълвите нежни думи, изчакайте. „Мисля, че съм влюбен във вас…“ не е най-добрия начин за запознанство. Колкото и чаровен да сте, колкото и симпатичен, след тези думи тя ще започне да ви гледа с известна доза презрение, защото влиза в конфликт с „мачо“ правилото. Вие показвате, че сте готов да направите всичко за нея отрано – тя ще ви накара да го направите, после ще изгуби каквото и да е уважение, пък и интерес към вас и ще ви зареже. Тук трябва да се работи на равни бази. Най-важното правило за една връзка е, че, НИКОГА мъжа не трябва да казва „Обичам те“ преди жената. Точка по въпроса, приемете го на доверие.
10. Целувката. Всички знаете основните правила – не отваряйте прекалено много уста, работете само с върха на езика, не се опитвайте да `и почистите сливиците, и така нататък. Ако досега не сте се научили, залепете един ментов бонбон за огледалото у вас, и започнете да се упражнявате. Тук ще напиша как да намерите подходящия момент. Мъжете се притесняват да целунат момичетата след първата среща, когато я изпращат до тях или други подобни моменти. Повечето момичета разбират това и се опитват да ги избавят от напрежението и ги целуват първи, но на такива трудно се попада. Затова ви предлагам най-добрия начин. Изминете 80-90% от разстоянието между вашите и нейните устни, и тогава изчакайте тя да измине останалите 10-20%. Ако не желае, няма. Тогава можете просто да пожелаете приятна вечер и да си тръгнете, без да накърнявате нито вашето, нито нейното самочувствие, след което да опитате пак друга вечер. Важното е да опитате, защото дори и да не иска да ви целуне още първата вечер, вашата дама ще се почувства ужасно обидена, ако поне не се опитате. Разнополовите отношения са страхотен парадокс. В случай, че тя все пак измине останалото разстояние между устните ви, предлагам целувка под двадесет секунди, без да бъде прекалено страстна. Трябва да оставите един момент на мистицизъм около вашата личност. Опитайте се да се отлепите първи, целунете `и ръка, а после пожелайте лека нощ и си тръгнете. Тя ще подскача на едно място за известно време след като ви види гърба, а после ще се сети, че е пред тях, ще се прибере вкъщи и ще подскача там.

Това са основните правила. С помощта на повечето от тях можете да си намерите наистина свястна приятелка, даже идеалната за вас при повече късмет. Но има доста изключения от правилата. За идеалната дама може да ви се наложи да приложите всичките… или нито едно от тях. Но основното, това, което ви трябва най-много, е воля за „победа“.

Бейн Хартайм

П.п. Разрешавам цитирането на текста където и да е било, стига отдолу да е изписано моето име. И по възможност, после пишете тук къде сте го цитирали, да се погордея малко.

Радегар и Андрион потеглиха на път със свита от общо шест човека, с уговорката, че периодично ще изпращат обратно някой от тях с новини от мисията, докато накрая не останеха с двама-трима човека. Оръженосеца предполагаше, че ще се опитат да стигнат до Гърция по възможно най-бързия начин и затова бе дваж по-учуден, когато забеляза, че пътуват в посока почти обратна на тази за страната, към която се бяха насочили.
- Ерм, сър, сигурен ли сте, че не вървим в грешната посока?- Осмели се да се обади Андрион.
- Сигурен съм, спокойно. Просто има няколко причини, поради които тръгвам по този път. Сега като се замисля, това ми прилича на добър момента да изпитам тоя съсухрен орех, който смееш да наричаш мозък. – Отвърна с гръб Радегар, който яздеше начело на колоната. – Кажи ми, защо тръгваме в тази посока? Има три причини.
- Три причини? Ами, да видим… – Андрион се опита да мисли в перспектива. Съзнаваше, че това не му се отдава особено, но все пак нещо му дойде наум. – Ами, предполагам, че първата причина е, че не сте сигурен кой какво чува в двореца и искате да заблудите евентуални шпиони?
- Добра работа. – Отвърна Радегар, след което рязко се обърна и му хвърли една малка бисквита, след което се наведе назад и почеса изумения Андрион зад ухото. – Добър оръженосец, добър. Кой е добър оръженосец? Да, ти си добър оръженосец! Хайде, имаш още две причини. Ако познаеш, ще получиш още две кучешки бисквитки.
- Ами, с оглед на това, че вие винаги имате наум най-доброто за всяко едно начинание, трябва да кажа, че… – Андрион се замисли, след което неохотно завърши: – Идея си нямам кои са останалите две причини.
- Чудесно! Повече за мен! – Каза Радегар, след което извади и захапа едната бисквитка, докато междувременно сам се потупваше по главата с другата ръка. Все още дъвчейки, той избърбори: – Втората причина е много проста, като се замислиш.
- Искал сте да се насладите на пътуването? – Отговори глуповато Андрион.
- Не, това е четвъртата причина.
- Мислех, че са само три?
- Оръженосец, който противоречи на господаря си, никога няма да стане добър воин. – Каза Радегар, като се ухили подигравателно на Андрион. – Всъщност, втората причина е, че много, ама много исках да видя как Енея Вородецки търчи след нас и крещи „Гърция е в обратната посока, кретен такъв!”.
- Това, разбира се, е изключително зрял подход в отношенията ви с тази жена. – Намръщи се Андрион. – А каква е третата причина?
- Третата причина, драги оръженосецо, е, че в тази мисия не можем да се справим сами. Ще имаме нужда от екстра помощ, затова, отивам натам, където знам, че мога да намеря сигурни хора.
- Екстра помощ ли? Но защо? В смисъл, досега нямахте проблем да… – Андрион хвърли един поглед към яздещите зад тях маскирани войници, които водеха някакъв безобиден разговор, и зашепна: – Досега нямахте проблеми да „екзекутирате” само с мен до себе си.
- Ти какво, да не ревнуваш? Спокойно, такъв друг некадърник като теб и да искам, няма да успея да намеря, така че си незаменим. – Ухили му се Радегар.
- Нищо подобно! – Изчерви се Андрион, но наистина бе останал малко разочарован, че господаря му не го намира за достатъчна помощ в такова начинание. – Просто си мисля, че досега се справяхме добре и сами.
- Така е.
- В такъв случай, защо се налага да вземаме още хора? – Попита умолително Андрион.
- Защото отиваме в Гърция. Страна, в която нямам никакво влияние, страна, която не познавам, страна, в която може да наръгат с нож само защото сме ги погледнали лошо, и пак няма да има кой да се застъпи за нас. – Радегар въздъхна. – Накратко, страна, в която съм никой. И отиваме в страна, в която струвам по-малко, отколкото най-бедния неин жител, за да утрепя един от нейните най-висши сановници.
Следващите няколко минути яздене премина в мълчание от двамата. За първи път Андрион си зададе въпроса какви шансове имат да постигнат успех с дадената им мисия, въпрос, чийто отговор не желаеше да знае. Истината беше, че шансовете на всяко начинание, което приемаха бяха малки. Но винаги успяваха. Едва сега Андрион осъзна колко се уповаваше на господаря си, и единствената причина да не се плаши от това, което става, бе желязното самочувствие на Радегар, казващо „Шансовете нямат значение; Волята е всичко.”. И затова, сега, когато дори това самочувствие бе разколебано, Андрион чувстваше огромен прилив на отдавна таен страх.
- Е, де, спокойно. – Каза утешително Радегар, когато видя колко начумерен е слугата му. – Не съм самоубиец. Не се наемам с начинания, които не мога да изпълня. Това просто ще бъде малко по-сложно и затова съм решил да улесня задачата ни с малко помощ. Няма причина да не успеем, ако сме се подготвени както трябва.
- Наистина ли? – Попита обнадежден Андрион.
- Наистина. – Разсмя се Радегар. – Не се безпокой, Радегар Хартайм винаги е с два хода напред. Освен на шах. Винаги губя на шах.
- Добре, чудесно. – Андрион се почувства успокоен, но съвсем малко. Замисли се за огромното самочувствие на господаря си, и се зачуди кой може да бъде смятан за достоен от него за такава мисия.
- Предполагам, че се чудиш кой съм избрал за такава мисия? – Каза Радегар, сякаш четейки мислите на оръженосеца си.
- Да, господарю. Наистина се чудя на кой всъщност можете да се доверите за нещо такова? – Запита Андрион, задавайки на себе си същия въпрос междувременно.
- В такъв случай, за мен ще е радост да отговоря. Отиваме в Шотландия, където е последната забелязана резиденция на Бейн Рейджкрест Хартайм. – Ухили се Радегар.
- Бейн… – Андрион задъвка над името, след което му просветна. – Отиваме в Шотландия, за да търсим брат ви?
- Точно така. В подобен случай братята ми са най-подходящи за такава мисия, и се страхувам, че само Бейн може да каже къде точно се намира Карион.
- Ама… Вашите братя… Сега… Тук… Те…
Андрион млъкна, а Радегар се усмихна под мустак и го остави на разсъжденията му. Предишното чувство на обреченост бе заменено от луд възторг, и лека уплаха. Оръженосецът бе разбрал, че господаря му има братя едва наскоро, и факта, че щеше да се запознае дори само с единия от тях толкова скоро, го изпълваше с щастлива почуда. Второто чувство беше на лека боязън – след като дори само този представите на тримата братя бе тъй чудноват, какви ли щяха да са те?
Андрион отново изпадна в размишление над тема, която наскоро дойде в главата му. Не се ли подреждаше всичко по един толкова удобен, а дори и магически начин? Не се ли движеха по налудничав начин, който колкото и странен да беше и колкото и опасен да ставаше на моменти, винаги завършваше добре? И това чувство, че някой друг контролира съдбата му… Сякаш се движеха по път, вече определен от някой. За първи път Андрион реши да сподели размишленията си с господаря си.
- Сър Радегар… – Каза той, като се изравни с коня на господаря си. – Чудя се, не сте ли имал едно такова странно чувство, сякаш… сякаш…
- Дааа? – Даде му време да си оформи мисълта Радегар, докато го гледаше подозрително.
- Просто напоследък ми се струва, че всичко става прекалено бързо, и сякаш винаги нещата се нареждат от само себе си…
- Говориш странно, синко. Представи си, че си повдигам едната вежда. Не мога, затова те карам да си представиш, че мога. Представи ли си? Браво. – Каза Радегар, докато Андрион правеше объркани физиономии. – Да не си пил нищо? Слугите да са ти дал разни смешни тревички и чайове?
- Не, господарю. Просто ме е обзело едно такова странно чувство, сякаш… Сякаш… – Андрион не се осмеляваше да продължи.
- Да? – Подпита го още веднъж Радегар.
- Сякаш ние сме герои в някаква шантава книга, а някакъв писател изписва старателно пътя ни с мастило непрекъснато. – Осмели се да каже накрая Андрион.
- Хъм. – Каза замислено Радегар, почесвайки се по брадата. – Знам това чувство. И мен ме е обземало преди.
- Така ли? – Попита обнадежден Андрион, щастлив, че господарю му не му се е подиграл. – Знаете ли какво означава?
- Да, знам. – Продължи със същия тържествен тон Радегар, след което върза коня на Андрион за своя.
- И какво е? – Попита Андрион. Любопитството му се засилваше.
- Отговора се крие тук. – Каза Радегар, след което откопча един от чувалите на седлото си и го показа на слугата си. – Погледни вътре и ще разбереш.
- Така ли? – Андрион се наведе недоверчиво. – Нищо не виждам, господарю. Не разбирам, какво означава…
- Означава, че си много болен! – С див кикот Радегар метна чула върху главата на оръженосеца си. Чувала закри Андрион до под раменете. – Даже, че си много болен! Сигурно имаш треска! Трябва да си на топло!
- Ами, да ми бяхте дали одеало… – Опита се да възрази Андрион.
- Ето, вече започваш да бълнуваш! Спокойно, врял и кипял съм в такива ситуации! – Каза Радегар, след което откачи щита от седлото си и дрънна Андрион с него по главата.
- Ауууу! Какво беше това бе, сър? По дяволите! – Изохка Андрион
- Започва да действа! Ето, вече започваш да говориш за демоните, които са те обладали! – Каза Радегар, след което дрънна още веднъж оръженосеца си по главата. – Спокойно, момко. Помни, че аз винаги ще съм до теб в такива моменти…