************************************************************************

Марко седеше и четеше един разказ, принтиран от интернет доста отдавна, който по някакъв начин беше попаднал в неговите ръце. Носеше колоритното заглавие „The Freak and the Whore”, и беше много почти нескрита критика към хората и това как съдят хората по кориците, без да им дадат шанс. Марко смяташе, че разказът се отнася доста точно и за него. Беше си заслужил червената звезда, като беше доказал, че е най-ловкия куриер в лагера; но искаше зелената. Искаше да бъде разузнавач. Беше достатъчно ловък да се провира навсякъде, и да тича бързо, но Бас му беше казал, че няма достатъчно добре изградени рефлекси за да е готов за полеви действия.
Подценяваха го само защото беше на 16. Е, на неговата възраст повечето нямаше да издържат и наполовина на напрежението от това по цял ден да обикалят в носене на съобщения, а той дори в най-лошия ден не се задъхваше. Като разузнавач щеше да се справи още по-добре, беше сигурен.
Всъщност, да си куриер също не беше никак лошо сравнено с това, което му се налагаше да прави тук. Непрекъснато да стои и да пази ветерана, който вероятно дори нямаше да се събуди. Преди малко беше промълвил нещо подобно на „Скимлик”, но нищо повече. Сигурно беше предсмъртен вик. Марко никак не желаеше да гледа как друг умира, от друга страна, изпитваше известна възхита че ще види смъртта точно на този. Знаеше, че Бейн е един от най-добрите живи бойци с хладни оръжия; и беше едва с четири-пет години по-възрастен от него. Беше успял да се докаже. Ако умираш млад, често умираш безславно. А този тук си беше заслужил славата.
Възхищаваше му се. Всъщност, тийнейджърите в лагера се скъсваха да си измислят истории за двамата бойци, Слеър и Бейн; често спореха за това кой от двамата беше по-корав, и чий стил на бой беше по-готин. По-голямата част от тях си мечтаеха да ги вземат сред войниците, и да станат шампиони с огнестрелно оръжие, по-малко от тях имаха желание да се бият на близко разстояние. Колкото и високо да е самочувствието на младите, всички бяха виждали мъртъвците в действие; не беше нещо, което забравяш. Никой не желаеше да се приближава повече от нужното към тях. Плюс това, след като можеше да спечелиш слава с калашник като Слеър, защо ти е да рискуваш да те разкъсат на парчета, скачайки сред група от тях само с нож и мачете?
Истории за двамата не липсваха. Бас лично разказваше някои от тях, включително и истории от миналото на двамата, преди Апокалипсиса, когато все още не се бяха отличили – което често водеше до побутвания между слушателите и шушукане „Ето, човек, аз това също съм го правил!”. Историите в сегашно време бяха доста по-популярни, разбира се. Когато никой от предишните идоли не е жив, и виждаш какво има значение, си намираш нови. Марко беше сигурен, че половината истории, които се разпространяваха сред тийнейджърите бяха измислица, нали все пак който измисляше нови истории получаваше вниманието на момичетата, докато ги разказваше. Дори и половината от историите да бяха верни, пак двамата заслужаваха да им се искат автографи, като излязат от вкъщи. А гледайки всичките белези по тялото на Бейн, той имаше чувство, че вероятно голяма част от измислените истории можеха да се окажат истина. Как му се искаше и за него някой ден да имаше истории… Щеше да си промени името, на нещо готино. „Светкавица”, примерно. Щеше да е най-бързия в страната; най-ловкия разузнавач.
Разбира се, колкото и да си го повтаряха, никой от тях не смяташе вътрешно, че може да постигне същите постижения. Никой не можеше да си представи, че може да плати цената. Двамата доброволно бяха отказали да се социализират с останалите, което показваше смелост граничеща до безумие – да си сам навън беше самоубийство. За да оцелееш, трябваше да си част от група. На кой му трябваха подвизи, след като за да привлечеш внимание беше достатъчно да си измисляш нови такива за героите? Особено когато цената за да получиш свои можеше да бъде толкова висока.
Марко хвърли още един поглед към Бейн, след което преглътна. Широкият гръден кош на воина едва се издигаше; отоците по тялото му, и най-вече по лицето, го правеха да изглежда плашещ. Белезите, които сякаш бяха навсякъде не спомагаха за картинката. Всичките белези и татуировки го караха да изглежда твърд като камък. А не беше издържал. Умираше на легло, пребит. Имаше нещо адски демотивиращо в това, като се замисли човек. Щом някой като него умира така, какво остава за всички други? Като се замисли човек, нищо славно нямаше в смъртта на героите. Героите трябваше да живеят, за да се мотивират останалите.
Със сигурност не трябваше да умира по този начин, също така. Марко въздъхна, и хвърли един поглед на полу-прочетения разказ, след което се отказа да го чете. Щеше просто да подремне малко. Нямаше какво друго да прави, и без това. Смяната му беше след шест часа. Най-много да му се наложеше да съобщи, че „старият” воин е умрял. Каква ирония. Да си умреш в леглото не беше нещо, което съществуваше като възможност в този свят. А точно един от тези, които в никакъв случай не биха го искали в който и да е свят щеше да умре така.
Марко затвори очи, и облегна назад глава. Не беше свикнал на такива разсъждения. Явно поумняваше. Че как нямаше, като не му се налагаше да ходи на училище където всякак да се стараят да убият всякакви заложби на собствено мислене.
Съсредоточен във възторга от това, че повече нямаше да му се наложи да се занимава с учители, Марко бавно започна да се унася…

*****************************************************************

Бейн продължаваше да върви. Беше изминал много път от там, откъдето тръгна; просто ходеше. Очите му гледаха само напред, без всъщност да виждат нищо. Харесваше му да ходи по заснежените полета, напрежението в тялото му го караше да се чувства наистина жив. Един от моментите, в които се гордееше със себе си. Нямаше значение колко висок лимит имаш; въпросът беше дали когато го стигнеш, ще си достатъчно силен, за да продължиш. Избираше трудните пътища, заобикаляше местата, обитавани от хора, и бягаше от кучетата; беше прекалено изтощен, за да може да ги изплаши с излъчването си, а не желаеше да вади оръжие.
Уморен, и най-после излизайки от едно отдавна изоставено малко селце, той се свлече на върха на малкия хълм. Виждаха се следи по снега, не повече от ден стари, но не бяха от хора. Тук се беше качило някое куче; кучешките следи му бяха водач. Прекалено уморен беше, за да следва своя усет – два пъти вече го беше забелязал, когато хлътваше в дълбоки дупки. Почивките бяха по-редки, отколкото преди, когато започна – може би веднъж на час, и то при изкачване на доста стръмни места. А сега му се налагаше да ги прави все по-често и по-често, и вече не сядаше на земята, когато му дойдеше време за тях – направо се свличаше. Всеки път беше все по-трудно да стане. Изглеждаше нелогично, но когато стоеше в снега, без да мърда и да генерира топлина, му беше топло и приятно; когато се изправеше и започнеше да върви, студът го пронизваше. Вятърът изглеждаше двойно по-силен. Искаше му се просто да легне под някое дърво и да заспи. Но нямаше да го направи.
Отново се изправи, пъшкайки, и продължи напред. Подпираше се на дърветата, покрай които минаваше. Смътно забеляза, че кучешките следи са изчезнали. Осъзнаваше, че вече нямаше сили да се лута. На около километър виждаше очертанията на някакъв блок; в началото на похода си беше забелязал такъв, който беше единствения на километри разстояние. Но беше пътеводител. Чрез него щеше да намери пътя към вкъщи. Ако не тръгнеше обратно сега, мракът щеше да го хване в гората; тогава, ако имаше късмет, умората щеше да го убие преди хипотермията. Затова той се запъти напред. На два пъти му се наложи рефлексивно да прави бързо движение напред, когато се спъваше в някое полу-скрито увивно растение. Всеки път усещаше леко жегване, което после отминаваше. И бавно се приближаваше към сградата.
Беше на по-малко от триста метра от нея, когато това, което изглеждаше като част от ледената покривка хлътна под краката му. Усети стара, прекалено позната болка; отдавна забравена травма, която отново се обаждаше. Беше затънал до кръста. Продължи напред, катереше се обратно горе главно чрез ръцете си. Нямаше да умре тук. Не сега.
Кракът му беше като патерица. Влачеше го след себе си като парче дърво, и всяка крачка означаваше допълнително жегване на болка нагоре по коляното. Колко ли време щеше да издържи, преди левият му крак също да откаже? Засмя се, и се опита да се затича. Издържа десет метра, преди да се превие и едва да запази равновесие. Ходи, докато краката ти откажат… После започни да тичаш.
Още и още болка. Изкачваше се нагоре, сградата изглеждаше като заветната мечта, която е следвал Колумб; само трябваше да изкачи този хълм.
Тези релси не ги помнеше. Старите траверси бяха… Нито пък тази беседка.
Предчувствието, което вледеняваше сърцето му, го караше да се движи напред отчаяно. Изкачи се горе, задъхан; сърцето му се сви. Умът му зави в агония. Това не беше същата сграда. Тази беше по-ниска, стара, отдавна изоставена. Около нея имаше малки беседки, които нямаше около другата. А онази беше единствената в разстояние на километри. Беше се объркал.
Трябваше да седне на високо. Да анализира ситуацията. Куцайки, той се добра до нещо, което отдавна сигурно е било масичка за игра на шах; със силно пъшкане седна на нея. Кракът му отказваше да помръдне, затова му се наложи да го обхване под коляното и да го дръпне към себе си, за да го качи на малката седалка долу. Болката, която усети в бедрото си, го накара да се разбуди леко. Осем от десет. Колко щеше да издържи? Ако не му се налагаше да движи крака си, а само го влачеше, нямаше да е много. Вероятно беше разтегнал нещо. Цялата тежест щеше да падне на левия крак, който понякога имаше проблеми с глезена. Колко ли щеше да издържи, преди умората да го надвие, да не гледа къде стъпва и да го навехне?
Започна да се смее. Не можеше да спре. Това сигурно беше най-тъпия начин да се самоубиеш на планетата. Трябваше да звънне на най-добрия си приятел, и да му каже къде се намира, докато все още има обхват, за да могат да намеря трупа му, ако се наложеше. А ако оцелееше, Слеър трябваше да обещае да му напомня, че има и много по-лесни начини за самоубийство в бъдещето.
Кикотът му се изви в истерични нотки. Ръката му изпусне телефона, той се изви надясно да го последва и падна от масичката на рамото си. Продължи да се хили; не беше осъзнал колко се беше надявал това да е правилната сграда. Беше толкова иронично да търчиш след нещо толкова дълго само за да разбереш, че не е това, което си мислил, че е. Приятелите му сигурно щяха да направят сравнение със Зара за това, ако можеха да чуят мислите му. Което беше още по-голяма ирония, защото всички те си мислеха, че е сляп. Не беше сляп, знаеше точно към какво върви и че трябва да върви към него. Както и в случая; може би му беше част от съдбата да търчи нагоре, за да осъзнае, че не знае къде е, и да получи някое страхотно прозрение за живота. От друга страна, беше объркал една грамадна сграда с друга; колко сляп трябва да си, за да го направиш това?
Продължи да се смее. О, да, определено не беше съвсем наред. Но какво значение имаше? Може би точно лудостта беше силата, от която имаше нужда. Жокерът също обичаше да се смее; и нерядко се оказваше най-силната карта от колодата.
Смехът бавно замря в гърдите му. Беше толкова топло, толкова приятно; можеше да си позволи да подремне малко.
Затвори очи.

************************************************************************

Знаеше, че трябва да отвори очи. Тъмнината ставаше все по-тежка и по-тежка; щеше да умре тук, в снега, в измамната топлина, ако не го направеше. Все още трябваше да живее. Все още имаше работа за вършене.
Клепачите му сякаш бяха двойно по-тежки, от когато ги беше затворил. Цялото тяло го болеше. Напъна се да ги отвори, и светлината за малко да го ослепи. Сигурно слънцето надничаше измежду дърветата.
Стегна цялата си воля, и отвори очите си.
Видя таван. И прозорец.
Спомените изведнъж изскочиха в главата му, карайки го да изпъшка от рязкото главоболие. Апокалипсисът… Една година живот в чистилището, без възможност да видиш дали вървиш към рая или ада. Безумният поход в снега се беше случил преди повече от две години. Толкова други неща се бяха случили от тогава. Слеър, Катерина, Мария. Зара мъртва. Зара жива, но загубила ума си. Той свлечен на земята, и умиращ; телата на убийците му падащи около него, някак си облекчени в бързата си смърт. Слеър, който започва да чупи врата на Зара; Бейн се опитва да изкрещи. Беше ли успял?
Бавно се изправи. Беше целият в бинтове. Усещаше устата си различно. Един поглед през прозореца го накара да се намръщи. Светът надали се беше рестартирал; как тогава имаше толкова хора? А ако беше в рая, надали щеше да се чувства толкова слаб.
Опипа устата си с език. Липсващи зъби. Изглеждаше нелогично в рая да няма зъболекари, които да са оправили това. Не, беше другаде. А задрямалото момче на стола пред него със сигурност не беше Свети Петър, или който въобще се занимаваше с това да посреща езичниците в техния рай.
Бейн стана от леглото. Забеляза какво носи момчето на главата си. Слънчеви очила с червени стъкла. Като на Бас. Вероятно негов служител; което означаваше, че се намира в неговия лагер.
Разкърши тяло, без се притеснява от леко хъркащия „пазач”. Цялото тяло го болеше; лявото му коляно пъшкаше под тежестта му, но нямаше намерение да откаже. Нямаше намерение да пипне където и да е по гърдите си, защото предполагаше, че болката като нищо ще го накара да му причернее. Нямаше намерение да припада. Прекалено дълго беше спал. Трябваше да разбере какво е станало със Зара. Но всяко нещо по реда си. Имаше нужда от някои неща преди това.
Ухилен, той се доближи на около метър от стола, после се наведе колкото можеше напред, носът му беше на сантиметри от лицето на момчето. Леко се изкашля, за да провери дробовете си. Момчето даже не се опита да помръдне. Добре, че не му се налагаше да живее на терена, с такива рефлекси отдавна щеше да го е закъсал. Бейн промърмори нещо на себе си, за да прочисти гласните си струни, после реши, че най-добрият начин да влезеш в морето е тичайки.
Припомни си в главата онази хитова песен на Металика, и надявайки се да звучи колкото е възможно по-близо до оригиналната мелодия, отвори уста.
„GIVE ME FOOD, GIVE ME FRIES, GIVE ME SALAD ON THE SIDES!” – Почти беше сигурен, че това не е текстът на “Fuel” но нямаше значение. Момчето отвори очи, също изкрещя, след което заразмахва ръце. Бейн се отдръпна назад. Столът не изглеждаше особено стабилен, така че да се отдръпнеш назад можеше да се окаже лоша идея.
Момчето падна назад с все стола си. Бейн кимна на себе си. Да, определено можеше да се окаже лоша идея.

**************************************************************************

Вече бяха минали три дни откакто бяха започнали разузнаваческата мисия от Бас. Слеър трябваше да признае, че се беше надценил. Прогресът, който имаше желание да правят беше прекалено лимитиран; от самото начало разбра, че се бавят прекалено много, ако влизат в бой с групите мъртъвци, които срещаха по пътя. Да ги избягват отнемеше доста време, но все пак ставаше по-бързо, затова използваха този подход. Заповедите преди всичко, все пак.
Бяха започнали да навлизат в района на занемареният още отпреди Апокалипсиса квартал „Слатина”. Атмосферата с нищо не му помагаше. Снегът под краката му беше станал на киша; ако можеше да съди по облаците, през нощта щеше да завали нов, но дотогава трябваше да драпа из калта. Беше по-лошо за Стоян, който беше взел зимен камуфлаж и изпъкваше с бялото по себе си. Разбира се, Ванир беше по-проблемен.
Беше му се наложило да го прасне в ухото по едно време. Беше успял да си трае първите двадесет и четири часа, но после беше започнал с въпросите. Слеър признаваше пред себе си, че въпросите са логични и че се дразни на тях само защото ги задава този; затова се преборваше със своята неприязън, и отговаряше. Но когато започнаха да стават прекалено нагли, усещаше как започва да губи контрол. Както и да го гледаш, ако зададеш за трети път въпроса „Сигурен ли си, че това е правилният начин за разузнаване?” си заслужаваш едно „гепи”. В лицето. Със стол. Така че, ако вместо това получиш раздираща болка в главата след като те ударят в ухото, трябва да приемеш, че си се разминал леко.
От тогава нямаха проблеми. Бяха намерили няколко самотни ловци, и едно семейство, което директно отказа да тръгне само; нямаха никакво намерение да рискуват с две малки деца. Слеър беше намерил решение, като беше оставил Калин и Павел при тях, и им беше казал да изчакат три дни, през което време щеше да изпрати следващите намерени ловци при тях, за да може да тръгнат като група. Можеше, разбира се, да каже адресите само на ловците и да задържи хората си при себе си, особено Калин, който беше наистина полезен, но не можеше да има доверие на пълни непознати, а пък и ловците като нищо можеше да решат, че им е под нивото да придружават някакви си хора и директно да тръгнат към лагера. Така поне подсигуряваше семейството.
В момента вървяха между два блока. Изведнъж Слеър усети как нещо проблясва в главата му, и скоро след това усети как нещо също толкова силно причернява. Спъна се, и падна. Някой го хвана за раменете, и го повдигна. Ванир. Със загрижено изражение. Отблъсна ръцете му, после се втренчи в краката си. Нищо не го беше спънало. Сам беше паднал.
Нещо беше станало. Нещо, което го засягаше по някакъв начин; нещо хубаво, и нещо лошо. Отдавна се беше научил да се доверява на интуицията си, особено, когато му дава толкова силен знак. Усещаше кръстчето на гърдите си впито в кожата. Не беше съвсем сигурен какво точно помагаше на Бейн, но той самият знаеше, че може да благодари само на Бог за помощта, която получава.
Изправи се. Нямаше какво да направи. Усещането беше силно. Чувстваше се… Смачкан. Сякаш сблъсъкът на нещо добро и зло беше оставил терена, на който са се сблъскали опожарен и неизползваем. И все пак, това не му пречеше да вижда.
Право пред тях бавно идваше тълпа от мъртъвци. Бяха поне двадесет; не беше сигурен доколко беше в готовност за тях точно сега.
Чу се изстрел, и Слеър видя как в тълпата настъпва объркване. Някои от съществата се обърнаха с гръб към тях; наясно беше какво означава това.
„На земята, бързо!” – изкрещя той. Стоян веднага последва примера му, докато Ванир стоеше и зяпаше към тълпата. Слеър въздъхна, след което го срита по пищяла. Ванир заподскача на един крак, след което се усети и легна на земята, разтривайки глезена си.
Тъкмо на време, както се оказа. Слеър закри уши с ръце, но не прекалено плътно. Успяваше да разграничи звуците. Калашници, помпи, няколко пистолета. Вероятно гаубица, звукът му изглеждаше непознат. Разнообразно въоръжени бяха, които и да са.
Тълпата от зомбита беше изпопадала. Ванир тръгна да се изправя, но Слеър го хвана за рамото и го задържа. Не се знаеше дали бяха миролюбиви. Щеше му се Калин и Павел да бяха тук. Петимата щяха да имат по-голям шанс, ако се наложеше.
Срещу тях стояха десет човека, четири мъже и шест жени, облечени в дънки и кожени якета. Трима от тях държаха оръжията си вдигнати, останалите бяха отпуснали ръце, сякаш отегчени.
„Хвърлете оръжията си на земята, и няма да имате проблеми. Ние идваме с мир; за вас не сме сигурни. Най-малкото, спасихме ви задниците.” – Гласът имаше особено тембър, сякаш готов да направи шега. Тълпата се отдръпна. Слеър се изправи, и хвърли оръжието си на земята. Нямаше намерение да рискува да умре за глупости от едната гордост. Чу два последователни звука от тежък предмет, удрящ земята и благодари на бога, че онзи идиот поне веднъж беше постъпил правилно, без да му се казва многократно преди това.
Между хората излезе някой на инвалидна количка, каран от някаква жена. Слеър и екипа му тръгнаха напред. Сега вече се различаваха повече детайли. Не беше жена; беше момиче, тийнейджърка. Стори му се смътно позната. А човекът в количката…
Очите на Слеър се разшириха. Лидерът на ловците не гледаше към него обаче. Очите под черната кърпа на главата блестяха презрително. Беше облечен в същите дънки и същото яке като хората си, само черното парче плат на челото беше различно. Той гледаше надолу, където един от мъртъвците правеше опит да се изправи.
Човекът в инвалидната количка вдигна ръка. Момичето зад него с ловкост, показваща, че `и се е налагало да го прави редовно, му подаде черна пушка-помпа. Чу се отчетливо щракване, когато той я зареди. Насочи я към главата на мъртвеца, и натисна спусъка.
Триейки кръвта от лицето си, той погледна към Слеър… и движенията му застинаха. Двамата просто седяха, и се гледаха.
„Как… Мислех, че си мъртъв.” – Слеър усети как очите му се навлажняват. Беше блокирал всички мисли за близки и познати, които бяха изчезнали. Иначе нямаше да издържи. – „Търсихме те… Какво е станало с теб, Ники? Ние…”
„Ники е мъртъв.” – Гласът на стария му приятел звучеше тъжно. Очите му също изглеждаха различно. Очи на някой, който никога не е искал да види това, което му се е наложило. – „Ники умря заедно със света. Вече го няма. Наричат ме Салазар.”

***********************************************************************

Когато Бас разбра, се беше затичал възможно най-бързо към лазарета, следван от Мурад по петите си. Не му пукаше от погледите на хората. Подхлъзна се два пъти, преди влети вътре. Момчето беше минало запъхтяно покрай офиса, беше отворила вратата и извикало от прага „Той е буден, отивам за сандвич!” и се беше затичал, оставяйки я отворена. Бас, Мурад и Наташа гледаха изумено след него, преди да се усетят за какво говори.
Когато влезе през вратата на стаята му, не го видя никъде. После чу шум от банята.
Запъхтяно дишане зад него го накара да се обърне. Беше Марко, държащ един голям сандвич в ръце.
„Какво става?” – Бас зяпаше из стаята, леко объркан.
„Ами… Той ми изкрещя нещо за пържени картофки в лицето, аз паднах, после ме вдигна и ме накара да му донеса принадлежности за бръснене.” – Марко преглътна. Ясно беше, че за първи път си беше играл да тича толкова бързо. Явно доста се беше изплашил. – „Когато му донесох най-хубавата самобръсначка, която намерих, той тръгна към банята, ръмжейки нещо за лигава модерна изработка. Когато му казах, че съм му донесъл най-добрата пяна за бръснене, за да не се пореже, той ме изгледа изненадано и изрева „Разкарай се от тук, лигльо”, удари ми главата във вратата и ме изхвърли навън.”
Марко посочи към челото си, което се червенееше повече от останалата част на лицето. Бас се ухили. Мда, определено Бейн се беше върнал.
„И какво друго?”
„Ами, нищо. Изкрещя ми да му донеса сандвич, иначе следващия път ще ме обръсне мен, и аз се затичах.” – Марко сви рамене извинително. – „Едва не забравих да ви кажа.”
Бейн прекъсна разговора, излизайки от банята. Беше успял да обръсне и горната част на главата си, оформяйки по-добре триъгълната си прическа. Бас потръпна, като го видя. Разраненото му лице кървеше от няколко места; явно беше порязал някои от отоците. Разширената му от белезите усмивка изглеждаше меко казано плашеща.
Бейн взе кърпата от шкафа, и изтри лицето си. Беше обул някакъв стар черен анцуг, който сигурно беше намерил в шкафа. Бас видя, че потръпва. Явно все пак усещаше болка при движенията. Може би това беше причината да не се опитва да се облече. Бас лично зъзнеше леко.
„Благодаря ти, че ми спаси задника, че и другите важни части на тялото. Особено след като те сритах така.” – Бейн най-после беше приключил с подсушаването на лицето си. После се обърна към Мурад. – „На теб също. Извинявай, че те ударих така.”
Бас усети леко раздразнение от спомена за загубата си, което бързо изчезна. Беше си заслужено. Кимна с глава, приемайки извинението, почти в синхрон с Мурад, който направи същото. Нямаше нужда да се каже повече. Бяха приятели.
„Сега, всяко нещо по реда си. Ще ти се реванширам за помощта, но първо трябва да изпълня други неща.” – Бейн говореше решително, оглеждайки се. – „Имаш ли някое яке, което мога да облека? Искам да стигна до трупа `и преди мъртъвците.”
„…Чии труп?” – Бас го изгледа шашнат. Може би все пак не беше съвсем в час.
„Зара. Жената сред групата, която се… Погрижи… да ме разхубави така. Слеър счупи врата `и.” – Бейн говореше без грам емоция в гласа си. Точно така сигурно щеше да звучи речта на неживите, ако говореха.
„Тя… жива е. Слеър само я приспа. Всъщност, предвид състоянието `и, се наложи да я заключим горе, точно над твоята стая. Но иначе е напълно наред физически.” – Бас говореше бавно. Не знаеше колко силен шок можеше да е това.
„Успял съм… Да го кажа. Той… Чул ме е. Не съм халюцинирал.” – Бейн затвори очите си, и се олюля. Марко и Мурад тръгнаха към него инстинктивно, но той ги спря с ръка, отваряйки очи отново. Бяха влажни. Приличаха на скали, над които за първи път от много време е валял дъжд. Радост, каквато не беше виждал преди, се беше изписала в тях. – „Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти…”
„О, няма проблем.” – Бас се чувстваше малко неудобно, после се сети какво да каже. – „А, забравих най-готиното. Катерина показа наистина добри възможности в психологията. Мислим, че може и да помогне на Зара, преди половин час я пратих при нея…”
Каквато и реакция да беше очаквал, не беше тази. Влагата в очите на Бейн изчезна, зениците му се разшириха.
„Направил си КАКВО? Идвайте, бързо!” – Бейн се провря между тях, и излезе в коридора. Огледа се наляво, после надясно, мозъкът му регистрира къде са най-близките стълби и се затича, накуцвайки, натам. Бас и Мурад зяпнаха след него от вратата, игнорирайки подскачащия Марко, който се опитваше да види какво точно става. Спогледаха се, след което едновременно се затичаха след него.
Бейн се беше спрял, превит, пред стаята. Повтаряше като заклинание нещо звучащо като „Проучи, реши, действай, проучи, реши, действай, проучи, реши, действай…”.
Те застанаха до него, и погледнаха през отворената врата.
Зара държеше като щит пред себе си Катерина, която кървеше от дълбоката рана до ухото си. Гърлото `и беше стиснато от свивката на лакътя на Зара, която затягаше хватката си все повече.
„Ят еширим отак оген. Авотаз ещ ерму.” – Очите на изпитото лице на Зара светеха с дивашки блясък. Демоничното звучене на брътвежа `и накара Бас да потръпне.
Бейн бръкна в джоба си, сякаш надявайки се да намери нещо, което да му свърши работа, след което прехапа устна, и бавно тръгна напред, с разтворени ръце.
„Аз те нараних. Аз те победих. Мен вземи. Тя е невинна.” – Бейн застана на около два метра от двете. Зара го гледаше предпазливо. Бас се чудеше какво точно се опитваше да постигне – тя със сигурност не го разбираше. – „Venni, mio amore. Cara mia. Scelta mia.”
Гласът на Бейн беше нежен, мек, благозвучен, без да звучи женствен. Произнасяйки последните думи, сякаш стана по-силен, и изпълни стаята, без мъжът даже да повиши глас. За един кратък миг, без да може да го осъзнае после, Бас осъзна, че в този момент Бейн притежаваше най-прекрасния глас в света.
Зара трепна, сякаш ударена с камък в гърба. Очите `и се разшириха за момент, нещо различно блесна в тях, преди пак да ги присвие подозрително. След това дръпна Катерина по-близо към себе си, преди да я блъсне напред. Бейн я прихвана за момент, след което се изви и я хвърли към Мурад, който нежно я пое. Катерина кашляше; Бас забеляза това само за момент, преди да извие глава отново, за да види какво прави Зара.
Тя беше използвала краткия момент, в който Бейн се беше извил, и беше го беше ударила с нещо. Ухото му кървеше на същото място, на което беше ранена и Катерина. Бас вгледа в Зара. В ръцете си държеше нещо, което приличаше на металната чашка, в която `и носеха вода. Беше успяла да я разкъса по някакъв начин, и сега от дръжката просто стърчаха два остри ръба. Може би беше използвала рамката на прозореца или нещо друго, достатъчно твърдо, за да го направи. Бяха му докладвали, че е изгубила чашата си, но че се държи много добре и кротко, и даже се усмихва, когато взема храната, макар и все още да не може да произнесе нищо. Колко ли време се беше подготвяла точно за нещо такова?
Тя отново замахна към Бейн. Той изви тялото си настрани в последния момент, изпъшквайки силно, и тя го пропусна. Бас осъзнаваше, че няма да издържи дълго така.
Зара направи лъжливо движение с лявата си ръка. Бейн сигурно видя, че е такова, и въпреки това използва възможността за да я хване за китката. Тя игнорира това, и с бързо, рязко движение, заби чашката в тялото му.
Късмет или не, коляното на Бейн поддаде в същия момент, и чашата се заби десетина сантиметра над сърцето му. Той се свлече на земята, след което с изръмжаване стисна силно дясната си ръка.
Болката накара Зара да се свлече до него. Бейн протегна ръка към гърдите си, и с крясък издърпа изкривеното желязо от рамото си, след което го хвърли встрани. Зара замахна към очите му със свободната си ръка.
Бейн успя избегне първия замах, а на втория успя да обхване дясната `и китка. Изви ръцете `и една през друга, принуждавайки я да се обърне с гръб към него, и ги задърпа към себе си.
Ръмженето и дърпането на Зара бавно премина в хлип. Бейн беше пребледнял от болка, но все пак не пускаше от капана кръстосаните пред гърдите `и ръце. Беше опрял брадичка на нейното рамо, изражението му изглеждаше по-твърдо от меч.
„Аз… не знам какво стана. В един момент тя седеше с кръстосани крака пред мен, и се усмихваше, докато `и говорех…” – Катерина явно се беше съвзела достатъчно, за да говори с едва чуващ се, пресипнал глас. – „Изведнъж аз бях на земята, ухото ме болеше, тя ме удряше, после започна да ме души, след което ме вдигна права…”
Бас вече не гледаше към нея. Гледаше Бейн и Зара. Тя се беше отпуснала, и хлипаше. Бейн беше пуснал капана, и я беше обхванал през кръста заедно с ръцете. Главата му беше клюмнала надолу, изглеждаше сякаш, ако не се беше опрял леко на главата `и, щеше да рухне.
„Всичко ще се оправи, скъпа моя. Тук съм. Няма да те оставя отново. Ще ти помогна. Всичко ще се оправи. Няма да си тръгна.” – Бейн шепнеше, и я стискаше в ръцете си, сякаш нямаше намерение да я пусне никога. Бас видя, че я притиска толкова силно, че раните му се бяха отворили отново. Червени петна избиваха по бинта. Болката от счупените му ребра сигурно беше изключителна, но въпреки това Бас не смяташе, че сълзите в очите на Бейн са от това.

Край на глава седма.

**********************************************************************************************************************************************

Когато Бейн влезе в града, слънцето отдавна беше изгряло. Снегът тук беше по-рядък, отколкото в столицата, а слънчето дразнеше очите. Бейн раздразнено изръмжа; от една страна, студът щипеше, от друга, слънчето ти блести в очите.
Обърна се към задната част на мотоциклета си, където държеше една отдавна забравена вещ. Кожената шапка с къса периферия, извита отзад, изправена отпред, беше като спомен за отдавна изминали дни. Бейн не можеше да не забележи иронията в това, както и колко подходящо е, че я носи точно сега.
Градът беше като пустиня. Снегът, падащ по улиците, създаваше усещането за последните парчета пръст, падащи върху току-що заровен ковчег. Може би хората тук бяха измрели в опита си да убият мъртъвците, а самите ходещи да бяха решили да тръгнат към друг град? Беше малко вероятно, но беше възможно. А когато Зара беше дошла, вече и зомбитата, и хората, да ги нямаше, и сега да си стоеше в жилището, пиейки чай? Доста малко вероятно. Но наистина, защо нямаш никой? Звукът от скутера му сякаш отекваше от единия до другия край; и въпреки това… Нищо. Държеше под око всичко, а револверът се намираше в близост до дясната му ръка, отстрани на кормилото. Очакваше да е различно.
Смееше се, тихичко, на себе си; всички смятаха, че е луд. Истината беше, че чак сега мислеше трезво. Мъката му беше достатъчна, за да съсипе някой друг човек. Той беше оцелял, беше показал, че е силен, беше помагал на другите – и когато имаше нужда от помощ, те не помагаха на него. Имаше прекалено много ирония в това. Човек трябва да може да мисли трезво, за да оцени колко е забавна тази ирония. Може би не той, а те бяха луди.
Очите му обходиха сградите. Само да можеше да си спомни коя беше нейната. Караше бавно, търпеливо, убеден, че ще я намери накрая. Пък и какво друго му оставаше? Години още живот, в които да мрази всичко около себе си, и да се чуди защо светът отказва да свърши за него? Да става все по-унищожителен към себе си, и тези около себе си? Не.
Изсмя се по-високо, звукът беше приглушен от маската. Не. Не беше луд. Не и наистина. Можеше да изглежда луд, защото успяваше да приеме с лекота ситуацията около себе си; да изглежда луд, защото се чувства в свои води, когато се предполагаше, че не трябва да бъде така, и да се държи освободено, защото нямаше нищо, което да го трогне. Нищо, което да не разбираше, и нищо, което да го кара да се чувства различно. Истината беше, че изглеждаше луд, не защото ситуацията беше много лека; просто защото той осъзнаваше по-дълбоко от останалите колко точно тежка е. Когато разбираш нещо, ти ставаш част от него; когато станеш част от него, ти няма от какво да се притесняваш. Като вкъщи, където всичко е твое. Във всяка минута, във всеки момент, той беше в своя дом.
А в своя дом, той беше шампион.
Неочаквано трополене вдясно от него го накара да присвие очи. Мъртъвци? Възможно беше. Пряката изглеждаше достатъчно тъмна, за да изглежда като подходящо място за тях.
Бейн погледна нагоре, присвивайки очи. Беше се унесъл. Не беше усетил кога беше станало следобед. Нямаше нужда да поглежда часовника си за да знае, че вече минава четири часа. И че в мрака, ТЕ щяха да имат превес. Цял ден се беше надявал да види някакви следи на живот. Сега, когато ги имаше, се колебаеше.
Бейн остави скутера до един от стълбовете, и започна да ровичка из малката торбичка на колана си. Въздъхна облекчено, когато намери това, което търсеше. Удивително е как в най-малките джобове понякога е лесно да загубиш нещо. Беше се уплашил, че го е забравил.
Малкото махало сякаш поглъщаше светлината. Той го вдигна, поставяйки върха на верижката между показалеца и средния си пръст, и зачака неувереното поклащане да престане, и да остане в сравнително стабилна позиция, преди да зададе въпроса си.
„Накъде да тръгна, за да намеря Зара?“ – едва когато каза въпроса на глас, усети цялата безнадеждност, която беше свързана с него, и която би могла да го погълне, ако `и се отдадаше шанс. Затова я подтисна решително, и се съсредоточи върху махалото.
Бавно, то започна да се движи. Неуверено, после малко по-силно. Напред-назад, като пълният мах го отвеждаше повече напред, отколкото назад. И сочеше диагонално точно към улицата, от която беше чул шума.
Бейн въздъхна. Не беше особено изненадан. Прибра махалото в торбичката си, почти сигурен, че ще изчезне мистериозно, ако се опита да го намери пак, след което бръкна в торбата, закачена на мотопеда. Имаше няколко основни неща; консерви, вода… и боен лък, разглобен на части.
Обичаше да го сглобява. Всеки път, караше го да чувства, сякаш създава нещо. Наложи му се да напъне мускули за да извие рамената от фибростъкло, за да сложи тетивата; усилието го накара да се почувства по-уверен в себе си. Всяка победа, дори малка такава, си беше победа.
Откачи колчана със стрелите отстрани, както и кобура на пистолета, който след известно размишление закачи под лявата си мишница. Винаги се колебаеше между кръста и мишницата.
Реши да не взема руския нож и мачетето. Сабята и ножът щяха да са достатъчни. Особено, ако, както подозираше, пътят към Зара беше свързан с това да умре, и махалото просто му сочеше най-близките зомбита. Искаше да умре със силата си, с нещата, които го характеризираха. Повече от стогодишните оръжия бяха неговият почерк, неговата визитна картичка. Ако се свършваше, свършваше се с тях.
Тръгна към ъгъла, със стрела заредена в лъка. Колчанът със стрелите беше пълен; щеше да си даде кожата прескъпо.
Когато пристъпи там, сниши лъка. Не се виждаше нищо. Той продължи напред, предпазливо. Бяха паркирани няколко коли, но…
Изведнъж, сякаш от нищото, усети блъсване, и остра болка в гърба си, която почти го накара да падне, но успя да се ограничи само със залитане. Обърна се, и се опита да опъне лъка. Втори удар, право в гърдите, го накара да отстъпи назад; той пусна лъка, явно дистанцията беше прекалено къса.
Не виждаше почти нищо. Слънцето му грееше право в очите, и единственото което различаваше от фигурата беше, че е по-ниска от него. Отстъпи леко встрани, и тя го последва.
Сега можеше да разграничи повече детайли. Нещото пред него определено изглеждаше доста… мърляво. Облечено в дрипи, които някога може да са били прекалено широко палто, и прокъсани кецове. Сплесканата, сплъстена коса падаше на кичури около главата на съществото.
„Кинпартан! Кинпартан! Кинпътсерп!“ – Бейн се стресна. Зомбитата не говореха. Това им беше най-гадното. Вървяха, убиваха, но с усмивка, и без да промълвят нищо. Това тук… Кой знае, можеше зомбитата тук да са различни, нали?
Създанието бръкна в джоба си, и извади доста голям ловен нож, със зъбци на гърба, след което скочи напред и замахна. Добре, това не беше типично за зомбитата. Те вземаха нещо, после го държаха, за да ударят някого с него, и го пускаха, като ги убиеш. Или го пускаха, ако решат, че нещо друго им харесва повече. Но не си ги оставяха по джобовете за по-късно.
Бейн отскочи встрани, и закрачи. Това вече беше хубаво. Бой с ножове. Чувстваше се като на своя територия. Изпод единия разкъсан ръкав на противника си, той видя част от ръката. Тънка ръка, нацапана, но… цяла. Не полу-разложена, или посивяла. Биеше се с човек.
„Слушай, може да се раз…“ – Бейн отскочи встрани, цъкайки раздразнено, след което блокира с китката си замаха, който иначе щеше да му разпори семейните ценности. – „…берем. Няма да те нара-“
Ударът към лицето му одра ръба на шапката му. Това вече не му хареса. Любимата му шапка. Сега имаше резка. Любимата. Му. Шапка.
Извади Ветерана от канията. Дългият тридесет сантиметра нож беше сабя, още от Освобождението, която се беше счупила. Тъмното, калено острие, беше останало дълго само дотук, но сега беше два пъти по-здраво отколкото е било тогава. Увитата с тел дръжка изглеждаше неудобна, и груба, но му пасваше идеално. Той обърна ножа с острието към себе си, и хвана дръжката наобратно. Този, срещу който се биеше, очевидно беше луд. Доста по-луд от него. Но това със сигурност не го правеше по-добър.
Нещото замахна напред към него, с бърз, точен удар, целящ да пробие гърдите му. Бейн удари острието силно на мястото, където се събираше с дръжката, срещата на двата метала доведе до силно „дръннн“. Противникът му изсумтя от болката, която беше изпитал в китката си. Бейн не му остави време да се вайка.
Силният, рязък шамар с опакото на ръката свали фигурата на земята. Бейн се надвеси над нея.
„Слушай, приятелю. Наистина не исках да става така, но ти не ми остави никакъв из…“ – Рязък удар в капачката на коляното го накара да се превие, а очите му се насълзиха от болка. Кармата на никого не прощаваше. Той изкуцука назад; добре че противникът му имаше толкова малки стъпала.
Нещото се беше изправило, държеше ножа в ръката си с дръжката нагоре, по същия начин като Бейн. Сякаш се учеше. Трябваше да внимава.
Замах. Извиване. Замах. Париране. Замах, отново отбягване.
Бейн започваше да се поти. Противникът му беше човек; не виждаше ли, че не се опитва да го нарани? Защо не спреше?
Успя да парира следващия удар само донякъде. Ножът поряза бицепса му над лакътя; той игнорира болката. Нямаше намерение да убие фигурата пред себе си. Но и нямаше да се остави да умре от нейната ръка.
Беше време. Отстъпи назад, и затвори очи. Лявата му ръка се отпусна до степен, почти достатъчна, за да изпусне ножа. Чу как противникът му спира, сякаш в почуда. Бейн изключи ума си; съсредоточи се само върху инстинктите си. Във всяка малка частица на тялото си. Приготви се. Притвори леко очи.
Фигурата беше решила, че сега `и е шанса, и скочи към него, в опит да разсече гърлото му. Едно бързо, рязко париране, и отметна ръката назад. После изстреля своята свободна ръка напред, и я хвана за гърлото.
Рязко извиване, и гърбът на нещото се стовари в ръба на една кола. Притискайки рамото `и с другата си ръка, Бейн притисна коляното си в ръката `и, след което усили натиска върху гърлото. Нещото имаше схвана, че не му остава много избор, и пусна ножа на земята.
Бейн се усмихна, пусна създанието с лявата си ръка, после рязко го дръпна към себе си, извивайки се встрани едновременно с това, така че да го спъне, докато все още го държи за гърлото. В момента, в който тръгна да пада, той вкара сила в собствената си ръка, запращайки темето на противника си в земята с такава сила, че изкънтя въпреки снега, който омекоти удара.
Бейн се вгледа във фигурата с усмивка, която бавно започна да изстива.
Кичурите коса бавно се свличаха встрани от мъртвешки бледото лице. Лице, с ясно изразени скули, четвъртита брадичка, и остри черти на лицето. И ако очите на жената в краката му бяха отворени, той щеше да види най-прекрасните кафяви очи, които беше виждал някога.
Зара. Как беше възможно? Зара?
Той се свлече на колене до нея, припряно прибирайки ножа в канията, и постави ръка отстрани на врата `и, след което въздъхна от облекчение. Слава на боговете, имаше пулс, макар и слаб. Нежно постави главата `и на скута си, след което махна отметна един от кичурите коса. Все още беше прекрасна. Само ако беше успял да я види… Тя… Очевидно беше изгубила ума си. Но и той имаше вина. Какво ли впечатление правеше с тази маска?
Той обхвана долната част на маската, и я свали заедно с шапката, после постави ръка на ключицата на жената, която бе обичал през цялото това време, и се опита да изчисти ума си, преди да започне да се моли. Думите му се сипеха от устата, на език, отдавна забравен и вече неизползван от почти никой. Боговете имаха цена за всичко; нямаше против да плати цената нужна за да е сигурен, че тя ще оживее.
Нямаше, сега, когато беше намерил причината си за живот, да стане нейната причина за смърт.
Нямаше.
Прекалено зает да нарежда думите, той така и не чу стъпките зад гърба си, преди да бъде прекалено късно.
Той ги чу, и тръгна да се обръща, точно когато металният лост се стовари в темето му и светът потъна в тъмнина.

*******************************************************************************************************************************************************************************

Ниар Бисмети, така се наричаше едно време. След като всичко това започна, хората бяха започнали да му викат „Бас“ накратко. Разбира се, напоследък това отстъпваше на друго прозвище. Напоследък го наричаха „Барона“.
Той приглади късо постриганата си брада, и потръпна. Минаваше четири часът през нощта; при нормални обстоятелства, щеше да спи удобно в своето жилище. Където беше топло. Но това далеч не бяха нормални обстоятелства. Донякъде беше добре, разбира се. Притесняваше се, че от всичката тази власт може да му се замае главата. Хубаво беше отново да свърши малко работа сам.
Той погледна надолу, към мъжете, които опъваха няколко реда рибарска корда на края на бившото Цариградско шосе. Един от тях го погледна, и Бас му се усмихна и му махна в отговор. Е, почти сам, да кажем.
Когато дойде Апокалипсисът, той, разбира се, все още беше никой. Просто един от оцелелите. Но когато мъртвите станаха, той беше нещо повече. Беше успял да се сдобие с почти неизвестната за страната пушка „Масада“, и тя се беше превърнала в неговото лого. Както и това, че обикаляше без никаква броня по улиците, само с черното си кожено яке, черните си очила и пушката на гърба. И разбира се, мотор. За да си готин, е хубаво да имаш мотор.
Не го интересуваше нищо. Нямаше нищо, за което да се тревожи. Виж, трепането на зомбита, това вече беше забавен начин да си прекара времето. Избиваше цели орди. Когато ставаха прекалено много, използваше гранатомета, вграден в пушката. Никой друг не притежаваше пушка като неговата. Може би, ако краят беше дошъл след година-две, щеше да е различно, но точно сега, тази пушка беше уникална, защото все още не беше успяла да се разпострани. С куп екстри, вградената опция да стреля с почти всякакви амуниции, и разбира се, гранатомет, беше чисто злато от най-висок карат… или в случая, от най-висок калибър. Е, такава пушка всяваше повече от респект. Всяваше и завист. Някои от тези, които бяха оцелели, бяха истински отрепки. Разбира се, след като извисяващият се почти на два метра Бас беше хвърлил един от тях от върха на един мост, на повечето от тях им умря мерака да се опитат да го ограбят. А когато запали една кола, и я избута от моста върху нещастника, на всички им умря мерака. Все още се налагаше от време на време да вкара някой в правия път, разбира се; ако беше прекалено корав, използваше бокс. Не му харесваше. Просто работата го налагаше.
Защото сега той беше лидера. Отначало, когато при него дойде едно семейство, и го помоли да ги пази, той беше склонен да откаже; после, донякъде се трогна от картинката на герой, която имаше, и склони да останат. Едно по едно, семействата, които искаха да живеят близо до него, се увеличаваха. Наброяваха тридесет души, и когато им предложи да се преместят на по-сигурна локация, не отказаха. Той остана изненадан от това. Дори нямаше двадесет години, а те вече следваха него. Когато им направеше забележка, я приемаха покорно, сякаш зарадвани, че им обръща внимание. При това хора, два пъти и нагоре по-възрастни от него!
Скоро, не само семейства идваха при него. Ловци, бегълци, оцеляващи – всички те бяха чули за него от този или онзи, понякога от помощниците му, с които разчистваше улиците. Не стана бързо, разбира се, но сега, близо година след началото на Апокалипсиса, той отговаряше за повече от триста човека. Беше му се наложило да се преместят, докато намери идеалното място за толкова много хора, но сега вече беше готово. Прикрито, на висока позиция, различните сгради и къщи оформящи малък кръг – беше идеално. В началото донякъде негодуваше, защото му се налагаше по цял ден понякога да стои из базата, за да оправя малките проблеми, но с времето намери помощници, които бяха повече от склонни да вършат тази работа, и само му носеха отчети и чакаха заповеди. Добри хора. Други хора не приемаше. Плюс това, беше си намерил приятелка, най-после; железен характер, страхотно тяло. Някои от белезите по гърба му бяха по-дълбоки от тези от зомбитата, и тя се гордееше с това. А той можеше да прави каквото желае; по всяко време имаше нещо за правене, но винаги можеше да излезе на лов, или пък да поспи цялата нощ, защото постовите бяха повече от готови да пазят, и се радваха на задълженията си. Всеки имаше какво да прави, и беше доволен от това. Бас беше постигнал нещо; беше въвел ред. Като цяло, животът му сега беше страхотен.
Погледна надолу към шестте мъже, които бяха свършили с опъването на кордата, и се бяха скрили отстрани на шосето, завити в камуфлажни одеала. Страхотен беше, с изключение на моменти като този. Шестимата мъже долу бяха най-верните му хора; Особено двама от тях, Калин и Мурад. Те бяха едни от първите ловци, които се присъединиха от него. Не защото имаха нужда от помощ, а защото имаха вградено чувство за ред, за чест. Бяха дискретни, но и сериозни. От тях биха станали идеални полицаи от специалните части. Когато се беше налагало да вкарат в правия път някой, който буйства прекалено много, или пък е склонен да си позволява по-разкрепостено държане с жени, без да го интересува те какво смятат за това, те се погрижваха за него. Пращаше ги заедно на лов; когато се връщаха, той беше целият в синини. Ако го попитаха, щеше да обясни как зомбитата са го спипали, но Калин и Мурад го бяха спасили в последния момент. И щеше даже да вярва в това. Никой от тях не повтаряше това, което беше сторил. Някои от тях, защото когато им беше причинена болка на тях, разбираха колко е лошо да причиняваш на други, и спираха; други, защото се страхуваха. Но това нямаше значение, защото разбираха, че животът е по-хубав, когато се подчиняваш на реда, и не правеха повече проблеми.
Е, имаше и уникални ситуации. Два пъти се беше наложило да се отърват от наркомани, които отказват да признаят, че имат проблем, дори когато единият от тях по погрешка застреля партньора си по време на мисия. Или пък случай, в който някой полудяваше, и тръгваше да бяга в незнайна посока. В този случай обикновено просто го затваряха в мазето за около седмица, докато дойде отново на себе си. Или пък глупак, който смяташе, че ще наложи повече ред, ако сам беше на власт. Последното беше рядкост. Бас се оправяше самостоятелно с тези, колкото и неприятно да му беше. Понякога се получаваше с приказки, друг път се налагаше да прибягва до други средства. В началото, когато не му пукаше, беше оставил един от тях да се опита да контролира нещата за седмица; даже почивката му хареса. Но хората накрая щяха да разкъсат на парчета горкия глупак.
Уникални случаи, които нарушаваха реда в НЕГОВИЯ свят. Това не му харесваше. А още по-малко му харесваше това, че един от тези случаи става с негов приятел.
Бейн беше повече от приятел. Познаваше се с Бас още преди последният да започне да развива талантите си. Беше показвал подкрепа във всяко едно отношение, започвайки от физическа, до духовна такава. Бейн беше един от малкото хора, на които Бас вярваше и които уважаваше. А сега му се налагаше да го вкара в правия път.
Винаги си беше мислил, че ще стане обратното.
Шумът на слаб мотор се чу от изток. Бас се усмихна. Точно навреме. Стоеше на върха на един леко издаден хълм, точно над мястото, където мъжете му бяха опънали кордата. Отначало имаше притеснения за позицията си, но беше достатъчно тъмно, и нямаше да бъде забелязан, освен това беше укрепена с дъски, така че не изглеждаше вероятно да се срути под тежестта му. А му трябваше по-високата позиция. Това караше хората да те респектират, подсъзнателно. При нормалните, ръстът на Бас беше достатъчен. При Бейн, всяко количество височина би било полезно.
Шест реда корда. Четиридесет километра в час. Ако имаше късмет, самото падане щеше да е достатъчно, за да го накара да осъзнае грешката си.
Сребристо-черният мотопед се вряза в кордата, скъса първите две, но на третата задната му гума се вдигна нагоре. Бейн полетя напред, прелетя над последния ред, и се извъртя, падайки тежко на рамото си, преди да се претърколи. Изправи се бавно, кашляйки, и държейки се за кръста, където дръжката на сабята му се беше врязла. Бас почувства бързо чувство на угризение, но го прогони. Бейн трябваше да разбере грешката си.
„Бейн!“ – Извика той, привличайки вниманието му към върха на скалата, докато хората му се изправяха изпод одеалата си. Всеки от тях беше въоръжен с полицейска палка, някои даже с две, къса и дълга. – „Бейн! Ти реши да изневериш на дълга си. Ти си мой приятел отдавна; никога не бих се усъмнил в теб, или бих те спрял да правиш каквото искаш. Но това, което смяташ да направиш, е самоубийство. Ние сме тук за да поговорим. Откопчай колана от кръста си; хората ми ще приберат оръжията ти. После ми ела на гости. Наташа няма търпение да те види, отдавна не си наминавал. Ще поговорим.“
Бейн го погледна мълчаливо, след което откопча колана си, държейки сабята, и я извади от него, след което остави коланът, с всичките останали оръжия по него, да падне на земята. Бас се зачуди какво се кани да прави. Да не би да смяташе да я счупи?
„Хвърли сабята на земята, спокойно, ще се грижим добре за нея.“ – Каза Барона.
Бейн хвана дръжката на сабята с едната си ръка, а тежката метална кания с другата, и каза нещо. Беше прекалено тихо, за да го чуе. Изведнъж фигурата повиши глас. Бас осъзна, че… пее.
„Много бързо пиеш от сламка. Много бързо сваляш презрамка.“ – Бейн вече тананикаше високо старата поп песен. – „Дай да видя гориш ли на сянка…“
„Хванете го!“ – Изрева Бас. Той му се подиграваше!
Първите двама от мъжете пристъпиха напред. Калин и Мурад. На тях можеше да се вярва. Беше им казано да го заловят, без да го наранят много, и те щяха да го направят с точност.
Мурад замахна към краката на тъмната фигура. Бейн се изви назад, после с бързо, рязко движение, пусна ръката си от канията на сабята, и замахна. Ударът на тежкото оръжие удари Мурад в слепоочието, и го срути на земята. Бас простена. Проклетата кания тежеше повече от сабята; като нищо му беше разбил черепа.
Все още без да вади сабята, Бейн закрачи, гледайки Калин в очите. Познаваше двамата помощници на Бас, знаеше, че ако първият не успее, вторият става двойно по-внимателен. Калин беше по-опасният от двамата; дългата и късата палка бяха като продължения на ръцете му. Двамата описаха пълен кръг, бавно и плавно, преди Калин да нападне.
Замахна към главата на Бейн с дългата палка, а после към стомаха му с късата. Бейн парира първия удар с лекота, но втория го накара да се превие. Калин замахна с дръжката на оръжието си към незащитеното теме на противника си… И изпъшка, когато Бейн скочи напред и заби рамото си в гърдите му. Черният силует го удари в лицето с дръжката на сабята, след което скочи напред и нагоре, обхващайки врата на Калин. Когато облеченият в камуфлаж мъж се свлече тежко на земята, повлечен както от своята, така и от тежестта на Бейн, беше прекалено неадекватен, за да се защити. Силният удар в брадичката накара главата му да се тласне назад, удряйки темето му в паважа, и още веднъж напред от силата на удара.
Бас въздъхна. Явно щеше да стане по трудния начин. Другите четирима нямаха заповед да внимават.
„Ще го отнесеш, чикита чикита… Ще ми бъдеш ти навита, навита…“ – Бейн продължи да припява, докато те го заобикаляха, все по-яростно. – „…тялото ти днес ще бъде мойта бисквитааааа“
Четиримата замахнаха. Той парираше със защитените си рамене, и канията, завъртайки се между тях, карайки ги да се объркват, и да внимават, за да не ударят другарите си.
„Покажи ми сладка муцунка…“ – Бейн срути на земята с удар в носа единият от групата, след което, хващайки дръжката на сабята с двете си ръце, го удари в гърдите. Три счупени ребра. Един от другите успя да го удари с ръба на палката си в главата, но без някакъв видим ефект. Бейн му го върна, като стовари тънката стоманена част на върха в топките му. Вътрешен кръвоизлив. Третият успя да удари с все сила в крака, и да го прати гърчещ се на земята. Счупено коляно. Когато остана лице в лице с последния, чъжът мълниеносно схвана ситуацията. Пусна палката си на земята, и бързо посегна към пистолета на кръста си.
Хряс. Плавното изваждане на сабята от канията се синхронизира с ваденето и насочването на пистолета, а ударът със сабята сякашу улучи перфектно момента, в който огнестрелното оръжие се насочи към гърдите му. Бас видя как ръката, държаща пистолета полита встрани, самото оръжие издрънчава от удара, а помощникът му бяга назад, стискайки кървящата си ръка. Разрязана китка, вероятно и отрязани пръсти. Чудесно, няма що.
Бейн отиде встрани, където беше излетял пистолета, след което дръпна рамата на пистолета, и чу изщракване. Намръщи се недоволно. Бас предположи, че черната фигура е сметнала, че мъжът е държал куршум в целта, а не е искал да блъфира. После сигурно щеше да потърси покаяние и начин да плати грешката си към жертвата, ако въобще се върнеше.
Бас изведнъж се усети, че вече смята, че е загубил. Това го изпълни с гняв.
„Последен шанс. После слизам аз.“ – Бас се провикна към черната фигура, вбесен.
Бейн го погледна замислено, после вдигна пистолета към него. Бас инстинктивно отстъпи назад, след което чу как изстрелите се забиват някъде в скалата под него. Бейн продължи да стреля, затова изчака. Нито един от тях не мина над върха на скалата. Когато чу последното изщракване на празно, той отново пристъпи на върха, и се изсмя.
„А сега какво, умнико? Стрелбата ти за нищо не става.“ – Бас се изсмя, и дръпна пушката си от гърба си. Имаше намерение да простреля резервоара на скутера, за да му покаже какво е стрелба. Ако го беше направил в началото, можеше да си спести доста усилия. После чу някакъв особен звук.
Земята под Бас се срути. Опита се да се задържи, но напразно. Падна по гръб в тревата, шест метра по-надолу, и всичкият въздух сякаш изскочи от дробовете му.
„Лудостта дава криле…“ – Бейн беше свалил маската си, и се беше надвесил над него, гледайки го тъжно. – „Сметнах, че си достатъчно луд, за да летиш, след като очевидно смяташ, че можеш да ме спреш сам, след като шестима от хората ти не успяха.“
Наведе се, и взе пушката му. Бас усети как изтръпва. После облеченият в черно мъж я завъртя за каишката, и я метна обратно горе на скалата.
„Е, аз ще тръгвам.“ – Каза Бейн, обръщайки му гръб, и слагайки маската в джоба си. След което небрежно закрачи към пъшкащите мъже, за да прибере колана си.
Бас бръкна в джоба си, и напипа черният бокс, пръстите му сами влизайки в дупките. Удивителен бокс. Тежък, и съвсем леко различими ръбове, които все пак оставяха рани. Изправи се, и закрачи след Бейн. Когато мъжът го чу, и се обърна, стовари ръката си с все сила в стомаха му. Въпреки защитните плочки, Бейн изпъшка. Бас го удари още веднъж, в главата, забелязвайки разсеяно, че някой май беше направил нещо подобно от другата страна. После, докато фигурата се свличаше, поклати глава.
„Кълна се, не исках да става така. Но имаш нужда от помощ. Искаш да отидеш след една година, в родния град на момиче, което отдавна вече е мъртво. Очевидно, си полудял.“ – Бас го изгледа тъжно. Мъжът сигурно беше в безсъзнание, и надали го чуваше.
„…мда. Чудесна идея. Удари в главата. Това със сигурност лекува лудост.“ – Бейн се преобърна, и изправи глава, очите му изглеждаха тъжни. Бас изпита още по-силното чувство на угризение.
Кракът на мъжа го изрита в коляното, петата го удари точно под капачката. Бас чу пропукване, и изрева от болка, хващайки се за крака. Бейн се изправи, бавно. След което, стискайки ръката си в юмрук, го удари в гърлото.
Бас падна задавен на земята. Не можеше да диша. Върху лицето му капна нещо. Осъзна, че са капки кръв от черепа на Бейн. Мъжът го гледаше, а в очите му нямаше никаква симпатия. Бас затвори очи.
Когато ги отвори, Бейн го нямаше. Калин го гледаше тревожно, а лицето му се проясни, когато Бас проговори.
„Той… тръгна ли си?“
„Да, бароне.“ – Калин се поколеба. – „Ако трябва да бъда честен, мисля, че така е по-добре. Виждал съм хора с такива очи преди. В тях има всичко. Тъга, щастие, омраза, любов, страх, смелост. Има прекалено много неща наведнъж. Да ги изпитва човек е лудост. А лудите може да ги спре само смъртта.“
Бас го изгледа намръщено. Калин нямаше навика да прави такива словоизлияния. Но нетипично или не, беше сто процента прав.
„Прав си.“ – Бас кимна, докато бавно се изправяше. – „Лудите не могат да бъдат спряни от нищо. И лудите не са приятели на друг, освен на себе си. Прати вестта. Постовите имат разрешение да стрелят на месо, ако го видят отново. И дискретно, разбира се. Не е нужно други да разбират за това“

Поглеждайки на изток, той осъзна – същата част от него, която знаеше, че ще се измъкне, сякаш усещаше, че няма да е завинаги.
Сякаш знаеше, че той ще се върне.
Тогава щеше да се наложи да си поговорят много сериозно.

**************************************************************************************************************************************************************************************************
21 декември 2012 година не предложи нищо интересно. Нито пък 22ри. Нито пък 23ти. 24ти обаче… Бяха се събудили, той, Бейн, и вероятно малък процент други хора, осъзнавайки, че са сами. Семействата им липсваха. Просто ги нямаше, изчезнали. Което беше по-добре. Слеър всеки ден след това благодареше на Бог за тази малка милост. Но тези, които бяха останали… Само 30 % от хората бяха изчезнали, по негови изчисления, или приблизително толкова. Останалите, в голямата си част, се бяха превърнали в нещо, което, ако имаше някаква справедливост, трябваше да съществува само по филмите. Разбира се, не изглеждаше така в началото.

Слеър се беше събудил, сам, и първата му мисъл беше свързана точно с нещо такова. Разбира се, той се беше подготвял за „нещо такова“ психически, още когато беше започнал да забелязва първите поличби година и повече преди това. Бейн и той бяха прекарали дълги часове в разискване точно на такава възможност. Разбира се, не си го бяха представяли така.
Защото, тези, които не бяха изчезнали, се бяха разделили на две части – едните, като Слеър, се чувстваха три пъти по-жизнени от обикновено. Останалите… Спяха. Просто спяха. Бяха като в дълбока кома. Слеър отиде при един свой стар приятел, от детството, живеещ наблизо – все още помнеше къде си държаха резервните ключове – само за да открие, че е един от „заспалите“. Шамарите не помогнаха. Студената вода също. Накрая се отказа да се опитва да го събуди, и си тръгна, още по-объркан.
Разбира се, повечето от живите бяха решили да отпразнуват това, че имат на свое разположение цял един свят. По-малко от 24 часа в новооткрития свят, и първата работа на много от тях беше да разбият най-близките магазини, в които се продаваше алкохол. Беше идиотско. Слеър разби магазин за оръжия.
Бейн не му беше дал много отговори. Вероятно защото сам нямаше. Беше го осведомил, че се намира в Казанлък, където редовно ходеше през последните двадесет години. И че ще се върне в София по възможно най-бързия начин, след като намери подходящата екипировка, и разбира се, потърси отговори от боговете си. Бейн беше доста увлечен в религията си. Слеър смяташе да се погрижи лично да получи отговори. Не им отне много време, може би не повече от три дни да разберат, че не повече от една трета от хората са изчезнали, а от останалите спящите бяха минимум три пъти повече от будните. Самият Слеър не беше сигурен дали е доволен или недоволен от това, че неговите роднини са едни от изчезналите. Не беше сигурен дали щеше да понесе да ги види в това заспало, кома-подобно отвратително състояние. Не беше сигурен за известно време. После вече разбра колко щастлив е трябвало да бъде всъщност.
Защото те се събудиха. По средата на тридесет и първия ден на декември, те станаха. И той предполагаше, че на повечето им беше отнело известно количество усилия да излязат от собствените си къщи, след като мозъците им вече не функционираха. И известно време. Защото в началото на новата, 2013 година, те вече бяха навън.
Не бяха хора вече. Това беше нещото, което му се беше наложило да си повтаря в началото. Когато видя първото, почти го остави да го убие. Едно нещо е да харесваш стари филми на ужасите, съвсем друго е да живееш в тях. Когато разбра какво всъщност стои пред него, той забрави всичко. Помнеше тази първа среща. Крещеше и стреляше. Наложи си контрол след като изхаби първия пълнител, без да направи повече от това да го свали на земята за кратко. „Главата!“ – беше си помислил той тогава. Винаги беше нещо свързано с главата.
Беше започнал да се паникьосва, след като куршумите, изстреляни от треперещите му ръце – повечето пропускаха, но все пак някои улучваха – оставяха дупки в черепа на съществото, но не го спираха. Отново и отново. Напълно случайно няколко от куршумите улучиха гърлото на съществото – и отделиха главата. Едва тогава зомбито спря своето безсмислено, вечно движение, свързано с желанието за убиване. Едва тогава Слеър започна да чува около себе си. И чу писъците. Отвсякъде. Всичките от празнуващите, будните… Тепърва се срещаха с най-лошите си кошмари. А той самият виждаше как сенки излизат от прозорците на къщите си.
Беше ранна утрин. Повечето от тези, които бяха празнували новата година, все още спяха. И нямаха шанс, ако предишната нощ бяха легнали, полу-припаднали, в близост до някой от „спящите“.
Слеър закрещя. Тичаше и крещеше. Вдигаше колкото можеше повече шум. Не знаеше накъде тичаше, осъзнаваше просто, че трябваше да предупреди всички тях.
„На крак! На крак! Враг! Враг!“ – древното стихче беше изникнало незнайно откъде в главата му, и той тичаше, крещеше, и през сълзите, капещи по лицето му, се надяваше някой да го чуе.
Нямаше идея накъде е тръгнал, и защо, преди да стигне до старото си училище. Един и същ път, вървян всеки ден, в по-голямата част от времето през дванадесетте години, през които беше учил там – и път, който помнеше наизуст. И точно когато влезе в двора, осъзна нещо – имаше още някой, който трябваше да предупреди. Катерина. Неговата скъпа, прескъпа Катерина. Която беше оцеляла.
„Каквото и да правиш, не излизай!“ – Изкрещя той в слушалката, в момента в който тя вдигна. Снощи тя и нейната най-добра приятелка си бяха останали вкъщи, заключени, както той ги беше предупредил, че ще е по-добре на фона на всичките пияни веселяци. Беше научил този урок по трудния начин. Счупи китката на един от петимата, глезените на двама от другите, и причини мозъчно сътресение на четвъртия, преди петият да осъзнае, че ще е по-добре да избяга. Те се бяха опитали да го набият, защото смятаха, че изглежда смешен с камуфлажа и пушката си. А как ли биха реагирали на две стройни, млади момичета, след като знаеха, че вече няма полиция?
Точно сега, пияните нещастници бяха за предпочитане. Каза им, че спящите са превърнати. Каза им, че веднага тръгва към тях, и да залостят вратата добре, докато дойде. Подготви се да звънне още един телефон, за да предупреди и Бейн… И изпусна устройството на земята.
Защото сега ТЕ идваха към него. Беше се постарал толкова да събуди хората, че беше забравил, че не само живите могат да го чуят. Ходещите мъртъвци също можеха.
Бяха поне четиридесет, и се приближаваха от всички възможни входове на училището. За щастие, повечето от дупките в оградата бяха поправени през последната година. Слеър нямаше време да благодари за това. Нямаше време да благодари за каквото и да е. Осъзнаваше, че са прекалено много, и се приближават, и беше блокирал. Не можеше да помръдне. И докато част от съзнанието му пищеше, другата плачеше, осъзнаваща, че това са последните му мигове.
Тогава осъзна. Ако той умреше, и те умираха. И най-вече, тя. Никога преди не беше изпитвал такава обич към нея. И не беше осъзнавал колко много я обича до този момент. Както и още едно, жизнено важно нещо – нямаше да я остави.
Умът му падна назад, паниката заедно с него, и останаха само студените рефлекси, след хилядите упражнения. Беше стрелец; един от най-добрите, това беше неговата гордост. А тези бяха мишени. Не хора. Просто мишени.
Откос. Гърло, брадичка, гръбнак. Тялото пада. Още веднъж. Откос, гърло, нос, гръбнак. Пада отново.
Той не осъзнаваше какво върши. Ръцете ме презареждаха със страхотна скорост, петте пълнителя, които носеше по тялото си, един по един влизаха в калашника. Дори не усещаше как лявата му ръка пуска предната част на оръжието, и дръпва някой от закачените на бедрата пълнители, нито пък осъзнаваше как мозъкът му брои колко куршуми остават с всеки изстрел. А когато калашникът му засече, той не изгуби никакво време да се жалва. Извади баретата от кобура, удобно разположен на десния му хълбок, и бързо, с минимално количество изстрели, свали най-близките от прииждащите зомбита. Закратко, съвсем, успя да увеличи кръга около себе си на повече от петнадесет метра. Единствената посока, от която не прииждаха, беше самата сграда на училището. С гръб, той бързо започна да отстъпва към нея, вадейки щика от канията, и го прикрепи на върха на пушката. Завинти по най-бързия начин малките скоби, които го придържаха, а после трескаво извади пълнителя, и го сложи отново. Нагорещената цев пареше пръстите му, но той не обръщаше никакво внимание на болката. Идваха.
Десет. Девет. Осем. Седем. Шест.
Куршумите свършиха. Вече бяха прекалено близо. Първото замахна към главата му. Слеър заби оръжието си в стомаха му, и после се засили като с щит към близката групичка, блъсвайки ги на земята. След като ги свали на земята, използва кратката възможност за да вкара още новия пълнител вътре в калашника. Четирите гърчещи се на земята гадини бяха повече от лесна цел. Изстрелите от упор правеха обезглавяването удивително лесно. Когато свърши с последно, той усети как изведнъж една ръка тежко падна на рамото му.
Завъртя се надясно, замахвайки по средата на движението. Острието разкъса гърлото на създанието. Без да мисли, той замахна с все сила в обратната посока. Прикладът отдели главата на съществото със звучно „хряс“. Той погледна зад тялото, след като падна, готов да стреля… И осъзна, че зомбитата са свършили. Сигурно не ги беше преброил както трябва…
Това, което видя, го накара да зяпне. Имаше още едно зомби вдясно от него, което лежеше обезглавено. Не от него. Главата беше отделена от тялото с идеален разрез. Това беше направено с острие.
Той се огледа наоколо. Видя, че последното от зомбитата, това, чиято глава беше откъснал, държеше нещо в другата си ръка. Мачете.
Въпреки абсурдността на ситуацията, Слеър се разсмя. Очевидно, беше сложило ръка на рамото му, после се беше приготвило да го удари с другата… И отмятайки назад ръка, беше успяло да обезглави другаря си.
Той се смя, докато вървеше до най-близката пейка. Смя се, докато смехът стана на сълзи. След което се наведе наляво, и повърна. Едва сега осъзна колко много трепери. И се замисли колко трудно би било да изтрият кръвта от центъра на игрището…
Сълзите се увеличиха. Никой нямаше да се опита даже да го изчисти. Повече нямаше да има деца тук. Нямаше да има щастливи викове. Светът беше свършил. И нямаше нищо друго, освен врагове.
Усети движение вдясно от себе си, и без да мисли, вдигна калашника. В момента, в който изстреля откоса, черната фигура се метна встрани, зад ъгъла. Но ръката `и все още се виждаше.
Слеър натисна спусъка. Калашникът изстреля един куршум, после спря. Куршумите бяха свършили.
Също и пълнителите. Слеър бързо извади пълнителя, и започна да вкарва от куршумите, които държеше в левия джоб на панталона си, точно под празната кания на щика си. Черната фигура се наведе зад ъгъла. Носеше маска, и тежко облекло, с особено издадени плоскости по него. Без да бърза, тя закрачи напред, вадейки в движение дългия черен револвер, който държеше под мишницата си. Нещо прищрака в главата на Слеър, но той не му обърна внимание. Пълнителят беше пълен.
Вкара го в калашника, и го насочи към фигурата. Първи откос, фигурата просто се изви лявата част на тялото си, все още движейки се напред. Беше… странно. Сякаш знаеше накъде ще стреля, преди да го е направил. Слеър се прицели бързо, и натисна спусъка.
Пушката засече отново. Той се втренчи в нея невярващо. Какъв беше шансът за това? Преди, след неспирната стрелба беше отказала чак след четвъртия пълнител, а сега… След един откос? Слеър вдигна глава. Явно беше изчерпал късмета си за днес. Фигурата вдигна пистолета си… И стреля.
Слеър изпусна калашника на земята, и хвана пулсиращата си ръка. Болеше го, сякаш кокалчето му беше счупено. Черната фигура дойде до пейката, и спокойно свали маската си.
„Сметнах, че може да реагираш така.“ – Бейн хвърли въздушния пистолет на земята, и седна до него на пейката. Слеър се втренчи смаяно в него.
„Можеше да те убия!“ – изрева той. – „Защо не каза нищо?“
„Ако това…“ – Бейн посочи демонстративно към кръста си, където висеше сабята му, а после и към неестествено дългия револвер, лежащ на земята. – „…Ако това не е достатъчно, не знам какво щеше бъде. Смятах, че ще загрееш след като обезглавих онова зомби с тухлата.“
Слеър зяпна. После се изсмя. Да, някои неща не се бяха променили, дори след шибания Апокалипсис.
„И все пак, не се ли уплаши, че ще те улуча, идиот такъв?“ – Слеър искаше това да прозвучи като шега, но всъщност наистина му стана любопитно. И едва тогава забеляза нещо различно в Бейн. Кръговете около очите му.
„Не. Защото щеше да е облекчение.“ – Очите на облечение в черно мъж се навлажниха. – „Ходих до жилището на Зара. На 27ми, когато най-накрая успях да се свържа, тя ми каза, че ще ме изчака там. Всичко беше… Хаос. Дрехите `и липсваха, както и сакът, който обикновено носеше. Тръгнала е припряно, изведнъж, беше си забравила даже телефона. Тръгнала е преди три дни, по това, което успях да видя из стаята. Паниката я е обхванала. Беше оставила бележка „Там всичко ще е наред. Когато се прибера вкъщи, ще е наред.“
Раменете на едрия мъж се разтресоха, сълзите закапаха по земята.
„Тръгнала е сама, най-много с някоя приятелка.“ – Продължи Бейн. – „Сама, пеша… Когато все още не е знаела, че всички те ще се събудят. Зара е тръгнала сама. Пеша. А те… се събудиха. Аз съм едва на двадесет, цял живот чаках за това, а изгубих всичко.“
Слеър обхвана с ръце раменете на приятеля си. Не знаеше какво да каже. И докато гледаше как сълзите продължават да падат, разбра, че каквото и да кажеше нямаше да е достатъчно.

*******************************************************************************************************************************************************************************

Най-после пристигнаха в бункера, всеки зает с мислите си. Или поне Слеър беше зает с тях. Бейн си тананикаше нещо, странно напомнящо на „Па-па-па… четвъртък!“. Почука три пъти леко, три пъти тежко, и един път удари с рамо вратата.
„Какво има за вечеряяяя?“ – чу се писклив глас до него. Слеър въздъхна. Бейн можеше да бъде абсолютно дете понякога.
Вратата се отвори, и Мария ги изгледа леко намръщено. Русата, леко започваща да наддава килограми напоследък мадама имаше много ограничено чувство за хумор, и то никога не включваше лигавщини. Рядко намираше който и да е от двамата мъже за забавен. Бейн веднага нацупи устни, сякаш извинително, после елегантно, но подигравателно, направи един поклон в нейната посока, преди да изблъска Слеър и да влезе.
Вътре в бункера беше обширно. Беше направено за минимум два пъти повече хора, и затова имаше достатъчно място за всички. Бейн предпочиташе мястото точно вляво от входа. Заемаше едно от трите легла, в зависимост от това дали беше на пост, или не. Най-често той стоеше на пост. Другото легло заемаше, донякъде недоволно, когато Слеър предлагаше да заеме пост, а на третото сортираше какви ли не боклуци. Лаптоп, мъничка лампа, плакат на Андреа.
След доста усилия, Слеър беше успял да намеря няколко доста добри преносими генератори на електричество. Основният отиваше за поддържането на осветлението и основните електрически уреди в бункера, като печката и пералнята. Бейн беше настоял да вземе най-малкия, при който можеше да използваш не повече от един електрически уред наведнъж. Може би от скромност, може би защото наистина не му трябваше повече. Беше плашещо скромен, за каквото и да е било. В свят, в който трябва да се научиш да се радваш на малките неща, за да не полудееш, той отказваше да се радва на каквото и да е било. Останалите два, малко по-малки, бяха разделени между стаята на момичетата, и стаята на Слеър. Разбира се, това беше, защото едното от момичетата прекарваше също толкова време в неговата стая, колкото и с приятелката си.
Катерина се завтече, и го целуна. Не беше страстна, дълбока целувка като по филмите – той не обичаше да прави такива неща пред хора. Беше бърза, кратка, последвана от искрена усмивка. Един поглед в блестящите зелени очи на Катя беше всичко, което искаше в края на деня. От онзи съдбовен ден, нямаше нищо друго, което да успее да оправи настроението му, както това. Е, и разбира се, някои други неща спомагаха за добро настроение, но и тях не би си позволил да прави пред хора.
Обърна се наляво, и видя как Бейн ги гледа жадно. Не ревниво, или възбудено. По-скоро като гладен вълк, който се чуди от какъв ъгъл да захапе плячката си. Катерина потръпна леко, и се наклони към Слеър, сякаш за да оправи пагоните на лявото му рамо, но всъщност за да прошепне тихо:
„Как е той днес?“
„Както винаги, струва ми се.“ – отговори също толкова тихо Слеър. – „Бие се както обикновено. Но на връщане, сякаш се смееше повече, отколкото по принцип.“
„Е, това е добър знак, нали? Може най-после да се връща към себе си.“ – Катерина вече оправяше другия пагон, говорейки без да мърда устни.
„Надявам се. От друга страна, той никога не е бил особено нормален, така че „себе си“ няма да е особена разлика.“ – Слеър се усмихна, но усмивката не докосна очите му, в които тревогата остана. Вярно, и преди беше ненормален, но никога не беше толкова зле.
„Ако вие двамата сте спряли да обсъждате в каква поза ще го правите тази вечер…“ – Бейн беше включил нощната си лампа, и извадил поредната книга на Карл Май. Напоследък четеше само това. – „…по-добре затворете по-добре вратата, карате ме да се чувствам неудобно, и ми е писнало да ви обяснявам къде са ви грешките в техниката. Плюс това, искам вечеря.“
„Вземи си я сам.“ – Каза Мария, с надменно изражение. Тя никога не го сваляше това изражение, всъщност. Слеър не се съмняваше, че ако желаеше, Бейн отдавна можеше да `и се е харесал. Но не го искаше.
„Само ако ти ми правиш компания в тази прекрасна вечер. С тези нежни слова, които изпълват сърцето ми с благодат, всеки път като ги чуя, ти си най-приятната компания, която би могъл да има един скромен джентълмен като мен.“ – Бейн отново се изкиска, после прошепна нещо, и се изсмя толкова силно, че в ъгълчетата на очите му се появиха сълзи. После изведнъж изражението му стана сериозно, и започна да мига с мигли префърцунено. – „Искрено се надявам, че не сте сложили толкова много вино в соса този път. Оставя отвратителни петна по роклята ми.“

Слеър хвърли още един тревожен поглед към него. Бейн му отвърна с успокояваща усмивка. Очите му изглеждаха разумни отново.
Но доколко можеше да им се довери? И какво трябваше да направи, ако Бейн наистина беше луд?
Слеър знаеше, че плахата му надежда да не му се налага да мисли за тези неща с часове, преди да заспи, няма да бъде оправдана.

Бейн отскочи назад, почти на метър и половина, рефлексно, преди да се олюлее. Слеър използва възможността и запрати откос в едно от зомбитата – вратът му беше толкова разкъсан, че главата падна от първия куршум. Второто умря почти толкова лесно. Куршумите му свършиха, когато улучиха третото в областта на гърдите, карайки го да падне назад. Слеър извади пистолета си.
„Не.“ – Слеър погледна вляво. Бейн кървеше, но изражението му беше стоманено, после се изкриви в усмивка. – „Мое! Мое! МОЕ!“ – след което тръгна напред, бавно, давайки му шанс да се изправи.
Съществото се изправи, малко преди Бейн да стигне до него, и замахна – бързо за зомби, но недостатъчно. Бейн изви лявата част на тялото си, след което хвана със сабята си в ключ ръката, държаща лоста. Бързо извиване, и беше притиснал ръката на нещото зад гърба, все още държаща лоста, използвайки сабята като ключ, прилепен към гърба на съществото. Поддържаше китката на създанието блокирана със своята предмишница и дръжката. Върхът на сабята се извисяваше над главата на създанието. Бейн стовари тежкия си нож в основата на врата на зомбито, след което направи въртеливо движение, сякаш отваряйки консерва, леко затрудняващ се на мястото, където свършваше гръбнакът, и натискайки повече там. После пусна ножа, и сграбчи главата. Едва сега Слеър забеляза, че беше женска. Зомбитата преставаха да приличат на хора след по-малко от три месеца, а вече беше минала почти година. Но такава руса коса, при това с нещо, приличащо на фиба, забравена там отпреди не се знае колко време, нямаше какво друго да бъде.
Бейн изрита главата, после се обърна с удължената си от белезите усмивка, в края на която се спускаше като сълза капка кръв.
„Ако намерим Роналдо – той със сигурност ще е зомби, лигльото – да му разкажеш за този.“ – После се олюля. Слеър отиде до него, и изгледа притеснено раната на главата му. Докосна леко пространството около нея, и не усети хлътване.
„Имаш късмет, не е успял да счупи черепа ти. Само повърхностна е. Ще е хубаво да я измиеш с едно от твоите шишенца.“ – Слеър остави облекчението да се прокрадне в гласа му.
„Да… Още един ден жив. Слава на боговете, и тяхното правосъдие.“ – Бейн се намръщи, и погледна нагоре. – „Хайде да тръгваме. Не обичам да убивам. Пък и скоро снегът ще стане по-силен, а аз не съм си взел яке. Мама ми казваше винаги да си нося яке, като вали сняг.“
Слеър го погледна изнервено, но Бейн му отвърна с успокояваща усмивка. Не беше съвсем луд. Все още не. Слеър отстъпи няколко крачки, и взе раницата си. Тръгнаха нагоре, и бавно се качиха по малкия наклон, Бейн закачащ канията с прибраната в нея сабя – беше я избърсал в панталоните си, грижеше се за оръжията си по-добре отколкото за тялото си – на колана си. Когато се качиха горе, се наведе и вдигна лъка, който прибра през рамо, от противоположната страна на мачетето. Не трябваше да има проблем да извади едното или другото. Колчана закачи до ножа отдясно на тялото си. Позицията, най-удобна за вадене на стрели. Слеър се усмихна, облекчено. Все още беше адекватен.
„Случайно да имаш номера на Цвети? Тя ми липсва.“ – Каза изведнъж Бейн. Слеър се втренчи в него. Цвети, момичето, което Бейн тайничко беше харесвал в гимназията. Едно от момичетата, разбира се. Той харесваше всичките. Цвети, на чието погребение бяха отишли заедно по средата на 2012.
„Бейн, тя…“
„Да, да, знам. Просто, сега, като са останали толкова малко мъже, може би щеше да се навие да прави секс с мен.“ – Бейн се ухили. – „Трябваше да си видиш изражението.“
После тръгна напред, смеейки се, беззвучно. Слеър поклати глава, после и той се усмихна. Кой знае. Може пък Бейн все пак да беше по-нормалния от двамата.

Край на Първа Глава.

Грешах. Колко грешах, нямах идея до тази вечер.

Мислех, че съдбата ми е да помагам на хората. Да докосна техния свят, да го променя, малко по малко, или всичкото наведнъж. Отдавах си сметка, че ако не внимавам, може да станат лоши неща. Като си играеш с огън, има риск да се опариш. В случая това, че аз можех да се опаря, не беше проблем, а това, че можеше да запаля гора. Затова вътрешно си казвах, че няма да се оставя да вкарам хора в грешен път. Няма да ги оставя да паднат долу. Ще се старая да накарам всеки да се чувства добре, ще опитам да помогна на всеки.

Не ми хрумна и за момент, че може да доведе до лош резултат опитът ми да помогна. Нямах и идея какво може да стане. И когато вече стана, ми отне време да разбера, че вината е моя. И знам, че все още никой не е наранен, не наистина. Но е въпрос на време, докато истината излезе наяве. И тогава, тогава, всичките парчета от доминото ще паднат. И за няколко души, гората ще гори.

Не това е лошото. Лошото е осъзнаването, че вероятно е трябвало да го направя. Че просто ми е било писано да съм камъчето, което преобръща колата в даден момент в нечий живот. Лошото е, след първоначалното усещане на вина, на угризение и на болка, че вече не се чувствам виновен. Лошото е осъзнаването, че част от съдбата ми ще е да го направя отново. И аз няма да споря. Душата ми принадлежи на боговете. Ще направя, каквото искат. Нищо друго няма значение. И тя, разбира се. Тя има значение. Малко, но е всичко, което някога съм искал. Сега съм хладен. Чувствам се студен, както истински войник по време на служба. Но утре, тя пак ще ми залипсва. И аз ще осъзная с тъга „ако боговете ми искат да я убия, ще го направя. А ако ми кажат, че тя ще е моята награда за службата ми, аз ще карам другите да страдат без да мигна дори. Но истината е, че аз бях готов да служа до смъртта си още преди нея. И преди нея, не исках нищо друго. Защо я пратиха в живота ми?“ И единственото по-болезнено от мисълта, че тя е тук, е мисълта, че могат да решат да ми я отнемат, след като съм познал щастието. Може би това е нейната роля. Да ме разсее. Да не забележа какво правя. Да не се оставя нещата, които причинявам, добро и лошо, без значение, трудно и лесно, да ме направят съвсем бездушен. Но защо така? Докога? Защо нея?

Въпроси, на които няма да намеря отговори. Всъщност, една сега разбирам, може би, защо боговете са я пратили в живота ми. Боговете на държат сметка на никой смъртен, най-малкото на мен. Но не те обезкуражават да откриеш отговора сам. Намерих отговори на купища въпроси. И все пак, нови изникват.

Едно остава истина.

Слава на боговете и тяхното правосъдие.

Живеех, за да служа. Умрях, за да служа. Родих се отново, за да служа.

Л. В. Б., Б. Д., Б. Х., Я. В., Р. В.