Твоето място в един нов свят
Слеър усети тънките пръсти на рамото си и благодарно ги стисна. Прокара ръка по лицето си, за да се разсъни. Драскането го накара да се намръщи. Отдавна не се беше бръснал, време му беше да го направи. Последните пет дни почти не беше излизал от тази малка стая, даже спеше в спален чувал на пода. Това обаче по никакъв начин не помагаше.
Това всъщност беше една от малкото стаи, в които имаше пациенти. Бас беше използвал ограничените си ресурси, за да превърне една малка сграда на пет етажа в лазарет. Беше се справил доста сносно; можеше спокойно да побере стотина души, но за щастие не се налагаше. Все пак, беше хубаво да си предвидлив. Защото както в случая, не се знаеше на кой щеше да му се наложи да го ползва.
Бейн лежеше, закачен към система, вливаща вода в тялото му, когато имаше нужда. Нямаха какво друго да му дадат, и без това; в лагера имаше трима бивши доктори, всъщност, два доктора, и двама студенти – единият по медицина, другият по стоматология. Както и да го гледаш, двамата заедно правеха един доктор.
Нямаше нужда от тях, за да знаеш какво гледаш пред себе си. Единият даже каза, че като доктор, неговото мнение е, че болният трябва да бъде оставен сам да излезе от комата, и е в интерес на Слеър да послуша неговото мнение. За малко му се размина да изяде един шамар. Така и така нямаше какво друго да прави; онзи само се опитваше да се покаже своето доминиране в дадена ситуация, защото явно другаде не му се отдаваше.
Пет дни стоеше в тази стая. Понякога чуваше викове и блъскане отгоре, които го караха да се мръщи още повече, напомняйки му как се стигна до тази ситуация. Беше публична тайна, че на втория етаж в лазарета се държат лудите; доста адекватно подреждане, с оглед на това, че стаите в първия етаж трябваше да са готови за физически болните, ако имат спешна нужда от помощ, и същевременно, без да е прекалено високо, за да може ако направят опит за самоубийство да не са особено успешни. Не всички бяха наистина луди, разбира се. Просто хора, обхванати от депресия, и загубили контрол, които имаха нужда да са заключени за известно време.
Той самият беше качил Зара в онази стая над Бейн. Знаеше, че би искал така; пък и вътрешно се надяваше шумът да го събуди. Въпреки това, когато тя се съвзе, след като я остави на пода и го нападна, той я удари в слепоочието с най-голямо удоволствие. Всеки ден поне по веднъж му се приискваше да се качи горе и да го направи още веднъж; приятелят му беше почти мъртъв заради нея.
Беше свикнал да вярва в Бейн. Почти никога не го беше виждал слаб емоционално, още по-рядко физически. Сега, когато гледаше синините по лицето му, превръзките по ръцете и краката му, бинтът, увит около тялото му, почти скриващ татуировките, той нямаше как да не се зачуди дали приятелят му въобще щеше да стане този път.
Бяха извадили три зъба от дясната страна на лицето му. Наложило се беше да наместят носа му наново, както и ръката му; лакътят се беше откачил от ставата, но поне костите не бяха счупени. Трите счупени ребра бяха по-сериозни, но никое от тях не беше в опасно близост до сърцето. Беше се измъкнал тънко, в някои отношения. От друга гледна точка… Той все пак не се беше измъкнал, нали?
Слеър си спомняше един техен много стар разговор, преди почти две години. „Ще ми се да умра в снега”, в един техен телефонен разговор. Намираше го за романтично. Бейн винаги си беше бил романтик; груба черупка на нещо добро. Дори сега, благодарение на белезите, изглеждаше сякаш се усмихва. Искрено се надяваше, че онова желание няма да се изпълни. Не сега, поне.
Пет дни, в които нямаше никаква промяна. Катерина идваше от време на време, поставяше ръка на рамото му, без да казва нищо – познаваше го достатъчно добре, за да знае, че има нужда само от това. Други също идваха. Бас, Калин, Мурад – Слеър даже не се учудваше. Бейн имаше удивителен начин да се сближава с хората, дори понякога такива, чиито глави беше подул. Всички те казваха по няколко думи, на които Слеър отговаряше кратко и лаконично, избягвайки пряк отговор. Казваха му, че не беше негова вината; е, грешаха. Прави бяха, че не беше само негова. Кучката горе също имаше вина. Но негова беше вината, че след като не беше успял да го спре, не го беше последвал. Не, нямаше абсолютна вина; вината имаше и самият Бейн, и Зара с него. Но това не означаваше, че той си нямаше своя. Беше боец; вината е като раната. Приемаш, че си я получил, че е твоя и че си я заслужил, и си я носиш до гроб.
Пусна ръката на Катерина, и се изправи. Живей за живите. Имаше нужда да разсее ума си. Нямаше какво друго да прави освен да се надява Бейн да се събуди.
Обърна се към нея. Имаше намерение да я попита дали няма нещо, което има нужда да свърши, или поне дали знае къде Бас държи фитнес уредите и боксовите круши. Тя прекарваше доста време с него тук, но по-голямата част от деня прекарваше в лагера; вероятно беше успяла да си намери нещо полезно за вършене. На втория ден от доброволното му изгнание му беше показала къщата, която Бас им беше отделил – двуетажна, уютна, стабилна. Имаше си и зид, даже, на височина два метра. Беше почти толкова идеално за Слеър, колкото и бункерът, но пък за сметка на това беше в десетки пъти по-приятно за Мария и Катерина. Той се радваше за тях. В повечето време, де – вчера се бяха опитали да го разсеят, карайки го да реши какви пердета да вземат, а когато все пак направи избора, те решиха, че не са достатъчно хубави и почнаха да спорят кои от останалите да вземат, без да му обръщат абсолютно никакво внимание, а Слеър се чудеше къде да се дене. Имаше известна ирония в това да си едно от най-коравите „копелета” в страната, но всеки от членовете на домакинството ти да нямаше ни най-малък проблем да забрави, че съществуваш, когато не е съгласен с теб. Бейн имаше навика да прави този номер. Често му се струваше, че живее с три жени, не с две. Беше ужасно досадно на моменти.
А сега му липсваше. Бейн може би щеше да се разсмее на иронията.
В стаята влезе някакъв младеж, облечен в камуфлаж, и зашита жълта кръпка на всяко рамо. Бас имаше особени отличителни знаци за хората си, Слеър трябваше да вземе да го разпита за тях по-нататък. Този имаше още нещо особено – криво изрязана червена звезда, закачена отдясно на гърдите. Може би означаваше, че всеки, който почувства прилив на омраза към комунизма, има право да го удари в носа?
Младежът нямаше повече от шестнадесет години. Плеърът който носеше на кръста си беше надут до такава степен, че Слеър можеше ясно да чуе как певецът грачи „Све, све бих ти дао да си саньом ти! Да те гърлим, да те мазим моя любави…”.
Слеър въздъхна. Ясно беше, този малкият беше един от личния фен клуб на Бас. Сигурно даже се опитваше да псува на сръбски като него.
„Баронът ви вика в офиса си.” – Каза момчето, в неуспешен опит да си придаде достойнство. Слеър се изправи с въздишка и тръгна към него. Катерина веднага зае мястото му. Беше негласно споразумение между хората, които познаваха Бейн – ако се събудеше без познато лице около себе си, не беше сигурно дали ще реагира добре.
„Всъщност, ъъъъ, Баронът вика и двама ви.” – Момчето изглеждаше нервно. Слеър го изгледа учудено. Защо пък ще вика и Катерина? Погледна към нея, но тя изглеждаше също толкова изненадана, и повдигна рамене. Тя стана, взе си якето и излезе, минавайки покрай момчето, което я проследи с възхитен поглед. През зимата тя носеше освен кожуха си и кожени панталони. Доста впити кожени панталони, които комбинирани с високите черни ботуши с почти десет сантиметров ток нямаше как да не привлича вниманието. Въпреки това, Слеър шляпна един шамар зад врата на куриера, който му ухили засрамено. Проява на елементарно възпитание е да не заглеждаш някое момиче, докато приятелят `и е наоколо. Или поне да не го правиш явно.
Слеър въздъхна. Никой не учеше децата на ценности в днешно време.
Настигна Катерина на входа на сградата, където тя го чакаше, предлагайки `и да го хване подръка. Тя винаги вървеше отляво; всички останали жени вървяха отдясно, така и не беше разбрал защо при нея е различно. От друга страна, никоя друга жена не беше намирал за съвършена; имаше си право на свои собствени малки дефекти, иначе нямаше да бъде реална.
По принцип не му беше особено приятно, че върви подръка. Чувстваше се, сякаш носи доста неудобна чанта, или че той е неудобната чанта, или в редки случаи – че е нещо, с което жената се хвали. Е, в случая му беше приятно. Отдавна не беше ходил сред хора; ако носеше чанта, то определено беше най-сексапилната чанта в лагера. Усети се, че се ухилва, минавайки покрай хората. Забеляза дори и онзи войник, който нокаутирал, когато пристигна – хвърли един поглед към Катерина, после като видя с кого върви побърза да отвърне глава. Виж ти, може би имаше други начини да ти се оправи настроението освен удрянето по боксови круши.
Вътре в кабинета на Бас имаше повече хора от обикновено. Единият беше малко по-възрастен мъж, облечен в зимен камуфлаж, с една-единствена малка зелена звезда отляво на гърдите. Другият човек беше една млада тъмнокоса жена, чиято уста потрепваше. Слеър знаеше нейния тип; беше учил пет години в гимназията с такава. Приличаше точно на типа момичета, които обичаха да говорят и трудно спираха, и точно в момента, на такова момиче, след като е било скастрено и едва си сдържа езика зад зъбите. Момичета не се променяха много, колкото и да остарееха.
„Ах, Слеър. Радвам се, успя да станеш от онзи стол. Мислех да ти донеса възглавничка, казаха ми, че си се сраснал с него.” – Бас стана, и му се ухили. Слеър забеляза, че все още носи бастуна си, докато Мурад вече отдавна беше махнал превръзката от главата си.
„Ако си такъв мераклия, ела да ми извадиш треските от задника.” – Слеър му отговори сухо, но с усмивка, игнорирайки кръвнишкия поглед, който му хвърли Наташа. Русокоси студенооки хубавици. Колко банално. Щеше му се да види поне веднъж светлооко момиче с топъл поглед.
„Ако искаш, ще те почистя с това, но повярвай ми, ако го направя, няма го забравиш.” – Бас му се ухили, повдигайки черния си бастун с дръжка, оформена като метален череп.
„Как е кракът, между другото? Виждам, че още носиш бастуна.” – Слеър го загледа с любопитство.
„О, нищо му няма, отдавна оздравя. Просто бастунът ме кефи. Много е як. Да не говорим, че има скрито острие в него. Скивай.” – Бас задърпа дръжката, докато Калин не се приближи и не му прошушна нещо в ухото. – „Какво, онзи с тъпата дръжка ли беше с острието? Окей, този какво има? Нищо? Егати ебавката.”
Бас се вгледа намръщено в бастуна си. Слеър се ухили, като осъзна колко смешно би звучало, ако беше написано на лист. „Вгледа се намръщено в бастуна си”. „Бастунът ми няма нищо специално”. „Бастунът ми има готина дръжка.”
„Добре, ще задържа този. Изглежда здрав, пак може да халосам някой с него.” – Бас чукна с него по масата, после се обърна към Катерина, ухилен. – „Благодаря ти, че дойде. Не се познаваме много добре, но се чувствам задължен. Анита дойде да те похвали; изглежда си свършила доста добра работа в това да накараш съседите `и да спрат да се карат. Лично дойде да те похвали. Кажи си, Ани.”
„Ооо, да, те бяха толкова досадни, не спираха по цял ден. И цяла нощ. Толкова пъти им правех забележка, не те можеха да спрат, и все за някакви глупости, за чиниите кой ги измил, за това дали той да ходил при войниците или при техниците, дали тя харесвала Жоро, защо е забравил да открадне шампоан, като е излизал с групата из града…” . Жената започна нещо, което можеше да се определи само като тирадата, с която вероятно е започнал Апокалипсиса. Слеър гледаше в захлас от този неспирен поток от словоизлияния. Тя изстрелваше повече думи в секунда отколкото картечницата куршуми! Бас се наведе към Мурад, и Слеър можеше да се закълне че го чува как повтаря като мантра „Махни`ибатериитемахни`ибатериитемахни`ибатериите”
Най-накрая тя млъкна, за да си поеме въздух – „Чак сега????” – изуми се Слеър – и Катерина побърза да `и благодари, преди някой от въоръжените мъже в помещението да е извадил пистолет, а Наташа, вероятно със същите мисли през ума, я изпрати навън.
Групова въздишка на облекчение я изпрати навън.
„Така. За тези пет дни, в които си била тук, си оправила отношенията между пет двойки, повдигнала си настроението на осем човека, на които са им липсвали семействата, и също така по някакъв начин си успяла да окуражиш десет от тридесетте апатични мързели, които не правят нищо друго освен да си стоят вкъщи и да зяпат през прозореца, да си намерят работа из лагера.” – Наташа говореше рязко и кратко, сякаш изнасяше бизнес лекция. – „Това, че си направила всичко това, без даже да ти се наложи да се събличаш, показва сериозен талант. Официално искаме да ти предло… хъм, да те помолим, да заемеш поста на официален психолог на лагера. Имаме двама терапевти, но честно казано, те не се справят и наполовина толкова добре, свикнали са да тъпчат хората с лекарства. Всеки ден прииждат по десет човека, търсещи подслон. Наистина бихме оценили, ако го направиш.”
„Разбира се, за мен ще е удоволствие да го направя.” – Катерина потупа Слеър успокоително по ръката, после се усмихна хищно на другата жена. – „Ще игнорирам забележката за събличането. Явно наистина сте опитали всичко, за да поддържате реда, а?”
Слеър се ухили. Понякога забравяше, че колкото и крехка да изглежда, Катерина можеше сама да си отстоява позицията щом се наложи. После усмивката му застина, след като осъзна какво се крие зад предложението. Бейн отдавна се беше опитал да му обясни идеята зад „Даес Дай Мар”, наименование, което беше извадил от някаква книга, което обясняваше идеята за политиката на разговор при хората от висшето общество. И как истинското съобщение се криеше дълбоко скрито зад останалите. Катерина казваше, че не успява да разбере двойнствените значение зад думите на Бейн навремето, но явно беше свикнала с времето. Беше успяла преди него да разбере истинското признание зад предложението.
Бас губеше контрол. Колкото повече хора, толкова повече недоразумения и кавги започваха. При такова положение рано или късно се стигаше до протести и евентуален бунт, даже. Проблемите нарастваха, все повече и повече – явно се беше наложило да прибягнат до услугите и на двамата терапевти, щом знаеха, че не са достатъчно добри. Нито пък имат подходящите медикаменти, ако нещата станат сериозни, в каквото и да е отношение.
„…също така, Мария също има таланти в това отношение, искам да я взема с мен. Освен това, желая права за правенето на публични мероприятия; мисля, че ако успея да организирам дискотека, ще повдигне духа на хората.” – Катерина явно изреждаше какво желае в замяна.
„Чудесно. Ела с мен, ще ти дам двама помощници, които съм забелязал, че имат известни заложби в тази посока.” – Наташа я изведе навън, двете продължаваха да си разменят реплики. Катерина му кимна, преди да излезе. Слеър се учуди колко бързо свикваха и двама на реда тук.
„Аз пък имам работа за теб. Това е Стоян. Той е най-добрият ми разузнавач.” – Бас посочи към мъжът в зимния камуфлаж, който кимна в отговор. – „Преди не ми оставаше време, но сега имам нужда от вас двамата да проучите южната част на града. Ако намерите оцелели, опитайте се да навиете да се присъединят към мен. Имам нужда да намеря подходящо място за резервна база, ако ви попадне подходящо място, искам да ми кажете. Също така, искам да отбележите евентуални горещи точки в които има от мъртъвците, за да знаем да как да ги избегнем.”
Слеър се усети, че неволно кима, като получаваше всяко от нарежданията. Подсъзнателно, вече се беше съгласил; имаше рефлексите и обучението на войник. Да изпълнява заповеди му беше като втора природа.
„Също така, ще бъдете малка група. Ти, Стоян, Калин и Павел.” – Бас се потърка по брадичката, сякаш се опитваше да си спомни нещо, после щракна с пръсти. – „А, да, разбира се. Също така и Ванир, с който вече се познаваш. Той има наистина голямо желание да се отличи.”
„Името нищо не ми говори…?”
„Това е онзи, който успя да пратиш в безсъзнание, като ми дойде в лагера. Реших, че му дължиш услуга. И също така, запазвам си правото да ти открадна любимата Барета, ако не го върнеш цял.”
„А баница с късмети не щеш ли?” – Слеър въздъхна. – „Танто за танто, предполагам. Но искам две услуги в замяна, Бас. Първо, прекарвай минимум един час заедно с Бейн дневно, освен това, намери някой който да го наглежда, докато не си там.”
„Ще се уреди. Втората?”
„Пусни забрана да пускат Катерина и Мария навън.”
„…ъх, Защо?”
„Катерина, защото е толкова миролюбива, че ще тръгне да се сприятелява със зомбита. Мария, защото `и е толкова скучно, че ще тръгне да `и помага.” – Слеър се ухили. – „Ако се върна, и заваря двете момичета да си правят чаено парти с някое полу-разложено бившо човешко същество, си запазвам правото да ти открадна любимия бастун.”
Слеър излезе от стаята заедно със Стоян. Нареди му да каже на другите трима, че имат един час да се приготвят; имаше намерение да тръгне преди да е залязло слънцето. Както изглеждаше, щеше да му отнеме поне няколко дни, щеше му се да започне от рано. Можеха да се придвижат до стария апартамент на Бейн, беше достатъчно добре защитен, и после да продължат рано сутринта на югозапад.
„Трябва да му покажеш повече уважение, знаеш ли.” – Наташа стоеше опряна на сградата зад него. Биваше си я да се промъква, явно, даже не беше усетил кога се е върнала. Гледаше го на кръв. – „Той ти помогна. Не беше длъжен да го прави, а си има и други задължение. Предлага ти място в своя нов свят. Поне от благодарност… Той би могъл да изисква от човек на твое място да го нарича „сър”, и с право.”
„Е, да, но човек на мое място би могъл да изисква на него да му викат „сър”.” – Слеър се усмихна мрачно в отговор. – „Аз също си заслужавам уважението.”
Тя му хвърли един презрителен поглед, след което влезе вътре. Слеър се загледа след нея, след което въздъхна. Отдавна не беше толкова темпераментен, колкото преди. Може би го дължеше на Бейн, може би беше част от съдбата му да намали гордостта си, но все пак, отдавна не беше такъв кон с капаци. Знаеше кога някой е прав, дори само донякъде.
„А, да… Забравих да кажа.” – Слеър отвори вратата и влезе без да почука. – „Благодаря ти, Бароне.”
Бас го изгледа изненадано, после му намигна, преди да зарови глава в някаква папка, която му подаде Наташа. Слеър се усмихна на двамата войници, които го гледаха одобрително, и излезе от стаята. Аман от жени с характер.
Огледа се. Хората вървяха, всеки със своите собствени проблеми; но бях в един по-хубав свят, отколкото щях да бъдат без Бас. Катерина щеше да им помогне да го осъзнаят.
Слеър… Слеър щеше да се погрижи мястото му в този свят да е заслужено. Щеше да се погрижи да си заслужи мястото по същия начин, по който би го направил Бейн на неговото място:
Изтребвайки огромно количество зомбита.
