Да имаш кой да ти пази гърба
Бейн стисна очи, след което ги отвори, премигвайки няколко пъти. Можеше да осъзнае няколко неща. Първото беше, че си спомняше, че е намерил Зара. Хубаво. Второ, че всяка част на тялото го болеше силно, но равномерно, и не можеше да усети къде точно болката беше най-силна, което означаваше, че е бил ударен в център, който разпределя болката по цялото тяло. Лошо. Трето, мракът се беше спуснал над града; значи беше минал минимум един час. Лошо. Четвърто, коланът с оръжията му вече не беше на кръста му. Лошо.
Пето – около него се извисяваха може би дузина едри мъжки фигури, които го гледаха и шушнеха. Мноооого лошо. Бейн затвори очи.
“Значи си мислеше, че можеш просто така да нападнеш една от нашите, и да ти се размине?” – Ритникът в ребрата го усети. Не толкова силно, колкото щеше да е, ако другите части на тялото не боляха толкова, но все пак го накара да изпъшка. Бейн отвори очи, и се вгледа в разгневената физиономия на мъжа над себе си. Може би гонещ тридесетте, със спортна шапка с козирка. – “Мислеше си, че можеш да дойдеш тук, и да правиш каквото си искаш с нея, а?”
“Аз не…” – Вторият ритник, този път в главата, накара светът да се залюлее бясно за момент, преди Бейн да успее да продължи. – “Аз не съм… се опитвал да правя каквото и да е с нея. Тя ме нападна.”
“Не смятам, че е така. Лони тук те е видял да я държиш легнала в скута си, с ръка на гърдите `и.” – Някакво момче, държащо лост в ръката си, кимна. Бейн премигна, и се ококори. – “Зики… Зара, де… Тя беше нормална едно време. Но всичките мъртъвци, те… травмираха я. Отдавна вече не е на себе си. Говори на свой език, и обикновено е сама в някой ъгъл, повече животно, отколкото човек, но все пак е една от нас. А ние пазим гърбовете си.”
Мъжът го изгледа, после се намръщи. Навярно не беше сигурен защо му казва всичко това. После объркването се замени с гняв.
“А ти, гадно копеле такова, идваш тук, и…” – Втори ритник в ребрата накара Бейн да се превие отново. – “И какво смяташе да направиш после, а? Лък… Сабя, ръждив нож… Що за извратен човек си ти? И маска, освен това? Няма ли достатъчно зомбита за теб?”
“Не се… опитвах… да `и направя нещо.” – Бейн се изви на една страна, и хвана глезена на мъже, след което повдигна очи нагоре. – “Опитах се… да `и помогна. Аз… не бих `и причинил нищо… лошо…”
“Така ли? Тогава какво търсеше тук, облечен и въоръжен така?” – Мъжът продължаваше да го гледа намръщено. Бейн осъзна, че сега е моментът да излъже… Но той не обичаше да лъже. Не и когато е важно.
“Търсех нея. Тя е… специална за мен.” – Бейн изплю малко кръв, преди да погледне нагоре. Мъжът го гледаше с объркване. – “Обичам я.”
Чу изръмжаване до себе си “перверзен кучи син“, след което ритниците започнаха. Дори не му остана време да се зачуди. Сам знаеше, че най-манипулативна може да бъде не лъжата, а истината, и затова я използваше точно в най-сериозните ситуации, за да вземе превес; това, че не беше свършила работа сега, означаваше, че времето му беше свършило. Боговете го бяха оставили. Беше имал такова чувство и преди, много отдавна; и знаеше, че е заслужено.
Първият ритник попадна точно в лицето му, и разби носа му. Вдигна ръце, с усилие, в опит да възпре ударите, но му ги дръпнаха встрани, и двама от мъжете болезнено стъпиха върху тях, разпъвайки го като на кръст. Ритниците валяха. Отстрани, отгоре, ребра, тяло, чатал, крака, глава, лице… Повечето бяха обути с маратонки, но някои от тях носеха кубинки. Те сякаш нарочно го ритаха в тялото, знаейки, че ако започнат да го ритат в главата, забавлението ще свърши за останалите. Учудващ професионализъм. Знаеха ли колко време ще отнеме, преди тялото му да откаже? Явно не, или просто разчитаха, че благодарение на мускулите си ще бъде издръжлив. Щеше му се да грешат.
След един от ударите, които извиха главата му настрани, той мерна една фигура, клечеща на покрива на една от замръзналите коли. Зара… Беше оживяла. Беше добре. И го гледаше, без даже да помръдне.
Ударите продължаваха да валят. Бейн не можеше да си спомни някога да е изпитвал толкова много болка наведнъж. Не чувстваше почти нищо, освен една силна, изгаряща болка. Някой удари с пета с все сила между краката му, което го накара да се превие, но без да го накарат да изреве от болка. Всъщност, той почти не издаваше звук; пъшкаше след всеки удар, но не молеше, не се и опитваше даже да проговори. Съмняваше се, че ще успее. Над болката се издигна нещо друго, нещо също толкова силно; подигравката на съдбата. Иронията в това най-накрая да намери това, което търси, и да умре заради него, в пътя към намирането, но по начин, съвсем различен от този, който си беше представил.
И въпреки цялата агония, той започна да се смее; ударите постепенно престанаха, те се втренчиха в него, а той просто продължи да се смее, кашляйки кръв върху ризницата си. Колкото повече го гледаха, в почуда, толкова повече се смееше. Те нямаше да разберат; никога нямаше да разберат. Покрит със собствената си кръв, той се смееше както не се беше смял когато и да е преди. Иронията в това как иска просто да я види още веднъж, преди да умре, защото се страхува, че рай може да не съществува; иронията в това, че когато я беше видял, това, че ще умре, не му се нраваше и наполовина толкова, колкото очакваше, и не го приемаше изобщо толкова лесно, колкото би трябвало. Разсмя се още по-силно, без да му пука за болката; всичко беше толкова иронично! Толкова смешно! Великата шега на боговете!
“…този наистина е луд.” – Прошепна един от мъжете със страхопочитание. Да, лудите такова впечатление правеха. Щеше да умре, оставяйки им спомена за това как се умира в лудост; не в лудост умираше той, а в мъдрост. А те, когато си разказваха боязливо историята, уплашени от него, щяха да си мислят, че той е умрял, разбирайки света по-зле от тях; беше точно обратното! Той разбираше света по-добре от тях! А те щяха да си мислят, че е умрял, защото на него нищо не му е било наред! И в това имаше ирония!
Бейн зави от смях. Стори му се, че чува наистина мощен двигател наблизо – може би това беше стомахът му, който намираше всичко това за върховно? Не беше успял да завие от болка, но сега смехът се изкачи до там. Усети, че някои от хората започват да го ритат; в движенията им се усещаше паника, искаха да го накарат да престане да се смее. Иронията на това да си свикнал един метод да върши идеална работа, и тогава, когато си мислиш, че отново я е свършил, да се окаже, че няма ефект; като при него с истината! Двойна ирония! Двоен виц!
Бейн се хилеше, още и още, и не можеше да спре. Те просто стояха, и го гледаха. Хаха. Да смяташ, че си видял всичко, и изведнъж нищо и никакъв жалък тип в краката ти да ти покаже нещо ново; още ирония! Още и още и още!
Сълзите се ронеха от очите му заедно със смеха, белезите в края на устните му сигурно го правеха да изглежда като престарял клоун, който не желае да се оттегли от бизнеса. Хаха, та те това искаха, да го изкарат от бизнеса, големия бизнес! Иронично колко точно беше сравнението!
Най-накрая, сълзите, и смехът замряха в гърлото му, заместени от хрипове. Дробовете му бяха изтощени до крайност. Беше готов да умре. Щеше да умре различен от тях; живял беше различен, щеше да умре различен. За нищо не съжаляваше от това, което беше направил. А време нямаше да съжалява за това, което не беше.
“…що за тъпотия е това, между другото?” – Попита едно от момчетата, тръскайки сабята, и опитвайки се да я извади от канията. Бейн усети жегване, което бързо притъпи. Да, ако знаеше, че ще умре, щеше да завещае оръжията си на Слеър; сабята и ножът бяха реликви, бяха носени от поколения воини, сега щеше да ги вземе някакъв лигльо. Е, кой знае, може пък да му е писано. След като частица от духа на Бейн останаше в тях, може би дори щеше да успее сам да се превърне в нещо стойностно.
Най-после, след като един друг хвана канията, а той задърпа с две ръце, успя да извади сабята. Размаха я непохватно, след това, като за тест, бодна Бейн в коляното с нея. Бейн изръмжа, с усмивка. Още ирония.
“Аз бих пуснал това, ако бях на твое място.” – От края на улицата се чу глас. Бейн погледна между краката на хората около себе си, и различи висока фигура, облечена в тъмни дрехи. Усети прилив на надежда, и се опита да я потуши – точно сега надеждата беше най-лошото нещо, което можеше да му се случи, ако е напразна. Но този глас…
“Ти пък кой си?” – Извика момчето със сабята. Фигурата пристъпи крачка напред. Деляха я десетина метра от групата.
“Наричат ме Бас.” – Бейн усети как сърцето му трепва, когато старият му приятел отговори. – “Но за теб ще бъда Мистър “Моля те, махни си ботуша от лицето ми”, ако не хвърлиш сабята на земята.”
“Ами, добре, здравеняко…” – Петима от мъжете извадиха пистолети, и ги насочиха към Бас, който трепна за момент, но после се усмихна. – “Не търсим проблем. Просто се махни от тук. Това е лично. Този прекоси грешната.”
“Слушайте, този е мой скъп приятел. Мисля, че бихме могли да уредим нещата мирно; в каквото и да го обвинявате, не го е направил.” – Бас продължаваше да се усмихва. Ясно беше, че е насила.
“Слушай, тъпак такъв…” – Едно от момчетата се беше приближило към Бас, размахвайки пистолета. Бейн вече забеляза, че с изключение на лидера, сякаш всичките бяха под двадесет годишни. Нещо просветна в главата му, но изчезна преди да успее да се фокусира върху него. Момчето опря върха на пистолета в гърдите на едрия мъж. – “Слушай, тъпак такъв, не са ли те учили да не си вреш носа в чужди работ…”
Така и не получи шанс да довърши изречението. Бас хвана пистолета, насочен към гърдите му с лявата си ръка, изви го встрани, а с другата удари противника си в носа. Точно преди момчето да се свлече, обляно в кръв, той го обхвана за гърлото, и го вдигна пред себе си като щит. Погледите на слисаните му другари бяха нещо, което би накарало Бейн да се смее цял час, ако му бяха останали дробове.
Лидерът им се съвзе пръв. Явно беше свикнал да импровизира, но беше ясно, че ситуацията е далеч от нещо, с което беше свикнал. Все пак, беше лидер; щеше да намери решение.
“Ако не забелязваш, имаш срещу себе си четири души с пистолети, и още пет с други оръжия. Не можеш да ни победиш всичките, все някой ще те простреля. Остави приятеля ни намира, и си тръгни. Ако искаш, върни се, когато сме приключили, и може да ти дадем възможност да се присъединиш към нас.” – Последното прозвуча малко отчаяно. Като изстрел в тъмното, с надеждата да улучи нещо. Бас се усмихна.
“Слеър!” – Иззад ъгъла бавно излезе облечената в камуфлаж фигура, с неизменната зелена маска на лицето. Бавно, много бавно, той закрачи и застана до Бас. После, със скорост, напълно противоположна на предишната, извади пистолета си. Рамата изщрака напред-назад, четири бързи пъти, без Слеър почти да мърда китката си, и четиримата държащи оръжия вече стискаха окървавените си ръце. Бейн би се усмихнал, ако не се чувстваше парализиран от болката. Лъжливата походка, с която да ги приспи. Негов подход.
“И сега какво?” – Гласът на лидера им трепереше. – “Ще ни застреляте, въпреки, че сме невъоръжени? Всички вие пришълци сте абсолютни изверги.”
“Не. Ние не правим така. Но ако трябва, ще дойдем да си го вземем сами, а не се страхуваме да използваме физическо насилие.” – Бас гледаше твърдо. Стисна щита си за врата малко по-силно, след което го хвърли на земята в безсъзнание.
“Нали знаете, че няма да се оставим да го вземете просто така?” – Гласът на лидера трепереше. Бейн също трепна, когато видя, че Зара слиза от покрива на колата, на която стоеше, и се присъединява към групата, усещайки настроението. Искаше му се да каже нещо, но не можеше. – “Той заслужава наказание за това, което искаше да направи. Зверове като него нямат място в моя град.”
Лидерът се огледа около себе си за подкрепа, и хората му, дори ранените, колебливо кимнаха с глава. Той си пое дълбоко въздух.
“Ще се бием с вас. Вие сте само двама. Няма да успеете.” – Лидерът се усмихна колебливо. – “При това, ако наистина сте хора на честта, и няма да извадите оръжие, тогава тази отрепка тук наистина не ви е притрябвала.”
Бас го изгледа мълчаливо, след което направи знак с ръка към другия ъгъл. Двете фигури, облечени в камуфлаж, които излязоха от там бяха познати на Бейн. Едната от тях беше увила зелена кърпа около главата си, и крепеше на рамото си черен тренировъчен меч. Другата фигура въртеше две палки, къса и дълга, в ръцете си, и беше увила черни кърпи около предмишниците си, които най-вероятно имаха изрисуваните жълти линии. Мурад и Калин.
“Това са двамата ми най-добри войници.” – Бас се усмихна гордо. – “Видяхте как стреля Слеър. Тези двамата са също толкова добри в използването на своите оръжия. Имаш шест човека, които са в състояние да се бият. Наистина ли искаш да рискуваш? Нямаш ли достатъчно загуби от мъртъвците? Не се оставяй гордостта да убие и теб, и хората ти.”
“Аз… Ние…” – Лидерът се огледа около себе си, в жалък опит да намери подкрепа от някъде, след което преглътна и въздъхна. – “Добре, разбирам… Ти, хм, Бас, наистина щеше да паснеш добре на моята група. Млад си, но явно знаеш какво да правиш… Да… Хм… Окей. Ваш е. Отстъпваме. Живеем в труден свят, имаме по-сериозни врагове.”
Лидерът раздели хората си настрани, за да отвори пътя към лежащия на земята Бейн. Което наистина не трябваше да прави.
Бейн видя как от четиримата Слеър трепна първи. Имаше най-остро зрение; и беше най-добрия му приятел. След толкова време, двамата можеха да усетят какво става в тялото на другия; бяха братя по оръжие в най-силната степен на думата. Слеър виждаше всяка от раните по тялото на приятеля си, кръвта навсякъде по снега около него, и вероятно почти можеше да усети болката, която изпитваше. Ако въобще вярваше, че гледа жив човек.
Бейн видя как той пуска пистолета на земята, и маха пушката от гърба си, и приближавайки се, в движение хвърля маската си. Застана на малко повече от метър от лидера, и се вгледа в очите му. Бейн познаваше този поглед; знаеше какво означава, когато го види. И на мъжът, който стоеше пред Слеър, нямаше да му струва много усилия за да го разбере.
Лидерът прочете присъдата си, и тръгна да отстъпва назад, пребледнял; но не достатъчно бързо. Слеър се завъртя около левия си крак, дясната му пета улучи брадичката на мъжът срещу него. Чу се звучно хрущене и фигурата падна на земята бездиханна. А после над групата сякаш се изсипа самият ад.
Слеър се завъртя, хвана най-близкия от хората до себе си за брадичката и черепа, и рязко изви ръцете си. Чу се звук като на скършено дърво, след което тялото падна в краката му. Без да се колебае, се обърна надясно, и ритна с все сила в гърдите на мъжа пред себе си, пращайки на земята него и двама от другарите му. Извивайки се, почти като в танц, изрита в чатала един от мъжете с кървящите ръце, после хвана един от другите такива за ранената ръка, и я завъртя назад, принуждавайки мъжа да направи салто, за да не му бъде счупена. Веднъж след като се озова на земята, Слеър стовари ботушка си върху челюстта му, преди да премине към следващия. Оказа се висок, хлъзгав тип, който се опита да замахне към главата му; Слеър просто се приведе, след което стовари и двата си юмрука едновременно в стомаха му, отхвърляйки го назад в една кола. Не му остави време да се свести; замахна с ръба на дланта си към отдолу-нагоре към носа му, разбивайки го и пращайки счупените частици кост нагоре в черепа. Бейн изведнъж усети как една стара песен се промъква в главата му. “If you wanna step up (step up),you’re gonna get knocked down. You had your chance to walk away.
Live to see another day…”. Но не беше сигурен дали е подходяща за случая. Не знаеше дали те вече имаха този шанс. Защото приятелят му не изглеждаше, сякаш има намерение да спре.
Едно от момчетата го изрита в гърба, после го удари в рамото с лоста, който държеше. Слеър се обърна, пъхна крак между колената му, и го свали на земята по корем. После се надвеси над него, хвана ръката му, и я изви, държейки го притиснат с коляно, до точката, в която вече беше крайният предел. После силно бутна напред.
Изкараната от рамото счупена ръка издаде глух звук, а момчето припадна. Слеър се изправи, и погледна към останалите. Погледът му вещаеше смърт.
Едно от момчетата замахна към него с металния прът в ръката си. Слеър вдигна ръка, и го парира, изръмжавайки от болката. После го удари в носа. Веднъж. После още веднъж. Когато онзи изпусна оръжието и се хвана за лицето, Слеър запрати юмрука си в слънчевия му сплит с все сила. После стовари лакътя си с все сила в гръбнака на превитата фигура, която се свлече на земята като чувал с картофи.
Слеър я прекрачи, и хвана за якето стоящия пред него младеж. Дръпна го, спъвайки го в трупа на един от приятелите му, след което се надвеси над него. Започна да го удря. Юмруците му се стоварваха в една точка на черепа със скорост, покачваща се след всеки; в рамките на пет секунди му нанесе повече от тридесет удара в черепа. Бейн потръпна вътрешно; знаеше от кой филм беше научил това.
Един от останалите беше вдигнал лост, и се канеше да го стовари върху главата на Слеър, когато нещо тежко и метално го удари право по средата на гърдите и го отхвърли метри назад. Слеър се обърна, учуден към Бас, който бавно вървеше куцайки към него, стиснал пушката си.
“Какво, по дяволите, беше това?”
“Мое лично изобретение. Тухла четворка, счупена на парчета, и натъпкана в кутийка от кока-кола.” – Бас се ухили. – “Слагам я в гранатомета вместо граната. Мое собствено изобретение. Наричам го “тъпакстопър”.”
Слеър поклати глава, след което се обърна към останалите трима. Две момчета… И Зара. Бейн се опита да каже нещо, но само успя да се изкашля, изхвърляйки още кръв. Слеър наклони поглед към него; очите му се изпълниха с болка, преди да ги обърне отново към жертвите си. Не човек. Смърт.
Двамата се спогледаха, след което се обърнаха и се затичаха. Остана само тя. Но Слеър не знаеше, че е тя. Бейн се опита още веднъж да проговори, но само успя да се изкашля; сега съжаляваше, че си беше изхабил въздуха за онзи последен смях. Слеър закрачи през него към нея. Досега тя сякаш го беше изучавала; кракът `и се извъртя в подобие на неговия в началото, но го пропусна. Той се усмихна, след което замахна към нея с юмрук.
Тя се приплъзна встрани, и замахна към лицето му. Той хвана ръката, изви я зад гърба `и, и обхвана гърлото `и със свивката на лакътя си. Бавно започна да извива главата `и назад и нагоре.
“Не! Тя е Зара!” – думите най-после успяха да излязат от устата на Бейн. Видя как очите на Слеър блесват за момент, сякащ чудещ се дали не бълнува; Бейн усети как се моли, искрено се моли приятелят му да му вярва.
Слеър стигна до някакво решение. Притисна ръката си около гърлото `и по-силно, а с другата притисна мекото месо зад ухото `и. Бейн го чу как брои.
“Едно… Две… Три… Четири… Пет…” – На пет, леката фигура се свлече в ръцете му. Слеър я пусна да падне на земята. Бейн затвори очи, и усети как изведнъж се успокоява. Тя не беше умряла. Другото нямаше значение.
Бавно започна да потъва в тъмнината. Все още усещаше нещата около себе си, но по-бързо, и сякаш от разстояние. Чуваше неясно как Бас раздава заповеди на Калин и Мурад; после усети как някой го вдига с пъшкане на гръб, и тръгва с него. Разсеяно се усети, че се надява да не е Бас; иначе можеше да си влоши куцането. Усещаше и присъствието на Слеър до себе си. Чуваше как той псува и кълне, неясно дали себе си, Бейн, Зара, или въобще всички проклети хора. Усети, че облягат нещо на рамото му, и че той самият е сложен някъде.
Чуваше вятъра. Имаше усещането, че е на място, където не се предполага да има вятър; и все пак го чуваше. Шепнеше му. Говореше му. Приканваше го да навлезе в един отдавна забравен свят.
Беше толкова успокояващо.
Тъмнината бавно започна да надделява.
Първо изчезнаха звуците. После усещанията.
После светът се стопи, и останаха само мъглата и вятъра.
