Защитени
Слеър погледна нагоре към тухлената стена, и се намръщи леко. Това го нямаше тук преди. Извисяваше се над пет метра, дебела, а на върха имаше площадки, на които стояха въоръжени мъже със слънчеви очила. Бас беше започнал да се взима прекалено насериозно. Крайно време беше.
Слеър пристъпи напред към портата, жените закрачиха решително зад него. Неговата раница беше най-тежка, но и най-удобна. Можеше да я свали на земята за отрицателно време, ако попаднеха под атака. Слава богу, не се беше наложило. Само два пъти досега му се беше налагало да се бие с Катерина около него, и двата пъти след това се завръщаха като кошмари, в които всеки път не успяваше да простреля някое от съществата навреме, след което…
Портата се отвори. Слеър закрачи, отхвърляйки решително мислите в тази насока. Тук щяха да са в безопасност, най-малкото, за известно време.
“Кои сте вие?” – Войникът, който закрачи към него, имаше надменно изражение. Може би малко над двадесет и пет, над средния ръст, изглеждаше кисел от това, че му се налага да разговаря с всеки, който иска да премине.
“Слеър. Бас ме очаква.” – Слеър се огледа, игнорирайки намръщването на войника пред себе си.
“Моля, оставете раницата си, аз и хората ми ще я занесем в новото ви жилище, докато съпровождаме натам жените.” – Приближилият се мъж беше облечен странно – бяла риза, и работен гащеризон над нея, но след като се вгледа в очите му, Слеър кимна. Мъжът беше открит, заслужаваше доверие. Сваляйки раницата си, той се обърна към Катерина, и `и кимна с глава да направят същото.
“Ако изчакате една минута, ще дойде човек, който да ви заведе до Бас. Баронът напоследък променя няколко пъти местонахождението на централния си офис, не е на мястото, където го помните.” – Вторият войник беше слязъл долу. Беше доста по-възрастен, изпод кепето му се виждаха посивели косми, но изглеждаше доволен от задълженията си. За разлика от другия.
“Ти си Слеър, така ли?” – Първият войник го изгледа презрително. – “Изобщо не изглеждаш нещо особено за това, за което всички казват, че си. Очаквах някой… по-голям.”
Слеър го изгледа, усещайки как гневът се надига в гърдите му, и се насили да го преглътне. Идиоти имаше, и винаги щеше да има, но имаше по-сериозни неща за убиване от тях напоследък. Затова се усмихна фалшиво, и замълча. Войникът продължи да го гледа презрително.
“Моля, последвайте ме.” – Този, който се приближи до него, беше облечен в по-различно облекло. Към камуфлажа му бяха пришити черни ленти на мястото на пагоните, с жълти линии, минаващи през тях. На главата си носеше превръзка. Слеър се вгледа в него, после си спомни името му.
“Разбира се, Мурад. Да не си паднал?” – Искаше му се да попита къде държат Бейн, но нямаше никакво намерение да го прави пред постовите. И без това на единия му беше прекалено дълъг носът.
Мурад поклати глава, очите му казваха повече, отколкото на Слеър му се искаше да чуе. Усети изтръпване в гърдите си, и тръгна напред.
“Пфт, балонът с хелий отлита…” – Първият войник започна изречението, но не успя да го довърши. С едно рязко, бързо движение, Слеър се обърна и го удари с все сила в челюстта със стиснатия си юмрук. Постовият отхвърча назад, главата му се удари в ръба на все още отворената порта, и се свлече на земята с клюмнала глава.
“Съжаляваме, сър. Той е нов. Не знаеше.” – Вторият войник го гледаше предпазливо. Слеър кимна. Не чувстваше гняв. Само тъга, че все още му се налага да се среща с такива.
Докато крачеха през лагера, той не можеше да се възхити на дисциплината, която цареше там. Бас никога не му беше правил особено впечатление в редките случаи, в които го беше виждал преди Разрушението. Но всеки правеше нещо. Някои жени готвеха, други чистеха; мъжете боядисваха, и поправяха покривите на преди луксозните къщи, които бяха започнали да заприличват на малки крепости. Е, имаше и мъже които чистеха, и жени, които поправяха покривите – Слеър не се съмняваше, че Бас би накарал някой да прави нещо, което не му харесва. За всеки щеше да се намери работа в такова място, и то такава, която да му допада. Самият Слеър донякъде усещаше една лека тръпчивост, желание да се включи в общата глъч, да поправи някой двигател или да помогне за ремонта на някоя от бойните машини; толкова хубаво беше да имаш възможност да създадеш нещо, вместо само да унищожаваш. Бас наистина беше стигнал далеч.
Стигнаха до една малка сграда, която вероятно е била бивш трафопост. Слеър изгледа незврачното място, после хвърли озадачен поглед на войника до себе си. Мурад му се усмихна, и повдигна рамене. Слеър се замисли за момент, после свали пушката си и я остави до вратата. Бас му оказваше доверие, и уважение с това, че се беше отзовал толкова бързо; нямаше да е учтиво да не направи същото. Пък и пистолетът му беше подръка. Пристъпи напред, отвори вратата, и влезе.
Вътре нямаше нищо общо със занемарения вид отвън. На стената имаше огромна снимка на Васил Левски, а отдясно на нея беше разпънато българското знаме. Множесто пушки от различен вид и калибър висяха по стените, от кремъклийка до M16. На пода имаше удобен червен килим, в ъгъла имаше малко легло – вероятно ако му се спеше прекалено много, като свърши деня в работа вътре – а останалата част беше заета от едно огромно бюро, което спокойно би могло да мине за маса в заседателната зала на някоя голяма фирма. И вероятно често имаше точно такава функция.
Самият Бас изглеждаше непроменен. Като го видя, се ухили. Неизменните бели, отразяващи слънчеви очила бяха вдигнати над главата му. Калин седеше от лявата му страна, играейки си с някакъв нож, а от другата седеше Наташа. Виж, тя също не се беше променила. Зелените `и очи измериха Слеър с хладен поглед. Само глупак можеше да се заблуди от прилепналото облекло и къдравата руса коса. Желязо, ковано желязо беше тя отвътре, по-сурова и от Бас в някои отношения.
Когато баронът се изправи, за да пристъпи от другата страна на бюрото за да му подаде ръка, Наташа измери мъжа си със загрижен поглед, а после метна на госта друг, изпълнен с обвинение. Слеър се зачуди защо… а после забеляза бастуна, който Бас държеше в лявата си ръка. Кракът му беше привързан в шина.
“Какво е станало?” – Запита той, след като стисна едрата ръка на мъжа пред себе си и седна на най-близкия стол.
“Кратка версия… Бейн. Дълга версия… Пак Бейн.” – Бас издаде звук, нещо средно между въздишка и засмиване. Вероятно сам не беше сигурен кое от двете мислеше да изкара. – “Вината е моя. Трябваше просто да му прострелям двигателя на скутера, да го видя докъде ще стигне, но реших че ще е по-учтиво просто да заведа шест човека, които да го убедят да дойде с нас. Двама от тях ще им трябва поне месец да се възстановят. За щастие, успял е да разреже само месо от ръката на третия от тях, така че не е загубил пръсти или някое кокалче.”
“Извадил е оръжие срещу теб?” – Слеър го изгледа с изненада. Погледът му се премести мрачно към пушките в стаята. Щом Бейн вече не се интересуваше дали наранява приятел или враг…
“Ами, ъх, не точно.” – Бас се изчерви, но когато Слеър го изгледа с пронизващ поглед, преглътна и продължи. – “И шестимата бяха с палки. Не ме предупреди, че е задобрял толкова, иначе щях да пратя повече. Биеше се със сабята вътре в канията, извади я едва когато последния реши да извади пистолет, за да го заплаши.”
Бас се вгледа в земята, после повдигна глава, със срам в очите си.
“А аз… Аз го пребих с бокс. Оказа се недостатъчно, разбира се, но все още чувствам срам. Успя да… обезвреди… и мен включително, накрая, дори след като почти му разбих черепа. Може би си го заслужавах. Ако е решил да умре, това е негово право, и ще умре като воин. Всъщност, дадох заповед да стрелят на месо, ако го видят отново, но размислих и я отмених преди един час. Ако все пак оцелее, с него сме квит.” – Бас въздъхна. – “Винаги ме е подкрепял. Никога не ми е казвал какво да правя с живота си, какво право имах да го правя аз?”
Слеър го изгледа мълчаливо, после погледна навън през прозореца. Имаше изглед към детската площадка, която Бас беше разширил, за да има място за всички. Щастливи деца се замеряха със снежни топки и правеха опити да построят снежни човеци. Той самият беше стигнал до същия извод, до който и Бас. Бейн беше приятел. Луд или не, беше приятел. А те го бяха предали.
“Искам да се грижиш за нея.” – Слеър погледна към Бас. – “Искам да се грижиш за нея, докато се върна, и ако не се върна.”
“Решил си да тръгнеш след него?” – Бас го изгледа, с ококорени очи. – “Виж, беше грешка да го спираме, щом така е решил, но е съвсем друга пита да се подложиш на същото. Той ще умре там. В най-добрия случай, ако оцелее, може да го направи и сам с много късмет. Ако отидеш и ти, късметът ще трябва да се фокусира двойно повече върху вас двамата, и най-вероятно просто ще умрете и двамата.”
Слеър го загледа мълчаливо. Чакаше.
“Слушай… “ – Бас се изправи мъчително, махвайки с ръка на приятелката си да остане в ъгъла. Силен мъж. Изправи се, отиде до прозореца, и заговори с гръб към Слеър. – “Слушай, точно сега ти се каниш да направиш точно това, което съветваше него да не прави. Съветът ти беше правилен. Още е правилен. Грешка беше да се опитаме да го спрем, когато той го отказа; това също беше негово право. Но и грешка ще бъде да забравиш, че съветът ни беше верен. Тя отдавна е мъртва, а той вероятно ще намери смъртта си в опита да я намери. Грижа за живите.”
Бас посочи с ръка напред, където се виждаше Катерина, която беше изтичала на детската площадка, и се замеряше със снежни топки, гушейки щастливо пищящите дечица. Тя винаги беше обичала децата.
“Помисли си за това, което има значение.” – Бас се обърна към него, говорейки тихо, докато Слеър гледаше през прозореца в нея. – “Помисли за това кое е правилното нещо. Помисли как трябва да постъпиш.”
Слеър я гледаше. Красива, толкова красива, и толкова прекрасна в щастието си. Той разбра как трябва да постъпи.
**********************************************************************************************************************************************
Когато Бейн влезе в града, слънцето отдавна беше изгряло. Снегът тук беше по-рядък, отколкото в столицата, а слънчето дразнеше очите. Бейн раздразнено изръмжа; от една страна, студът щипеше, от друга, слънчето ти блести в очите.
Обърна се към задната част на мотоциклета си, където държеше една отдавна забравена вещ. Кожената шапка с къса периферия, извита отзад, изправена отпред, беше като спомен за отдавна изминали дни. Бейн не можеше да не забележи иронията в това, както и колко подходящо е, че я носи точно сега.
Градът беше като пустиня. Снегът, падащ по улиците, създаваше усещането за последните парчета пръст, падащи върху току-що заровен ковчег. Може би хората тук бяха измрели в опита си да убият мъртъвците, а самите ходещи да бяха решили да тръгнат към друг град? Беше малко вероятно, но беше възможно. А когато Зара беше дошла, вече и зомбитата, и хората, да ги нямаше, и сега да си стоеше в жилището, пиейки чай? Доста малко вероятно. Но наистина, защо нямаш никой? Звукът от скутера му сякаш отекваше от единия до другия край; и въпреки това… Нищо. Държеше под око всичко, а револверът се намираше в близост до дясната му ръка, отстрани на кормилото. Очакваше да е различно.
Смееше се, тихичко, на себе си; всички смятаха, че е луд. Истината беше, че чак сега мислеше трезво. Мъката му беше достатъчна, за да съсипе някой друг човек. Той беше оцелял, беше показал, че е силен, беше помагал на другите – и когато имаше нужда от помощ, те не помагаха на него. Имаше прекалено много ирония в това. Човек трябва да може да мисли трезво, за да оцени колко е забавна тази ирония. Може би не той, а те бяха луди.
Очите му обходиха сградите. Само да можеше да си спомни коя беше нейната. Караше бавно, търпеливо, убеден, че ще я намери накрая. Пък и какво друго му оставаше? Години още живот, в които да мрази всичко около себе си, и да се чуди защо светът отказва да свърши за него? Да става все по-унищожителен към себе си, и тези около себе си? Не.
Изсмя се по-високо, звукът беше приглушен от маската. Не. Не беше луд. Не и наистина. Можеше да изглежда луд, защото успяваше да приеме с лекота ситуацията около себе си; да изглежда луд, защото се чувства в свои води, когато се предполагаше, че не трябва да бъде така, и да се държи освободено, защото нямаше нищо, което да го трогне. Нищо, което да не разбираше, и нищо, което да го кара да се чувства различно. Истината беше, че изглеждаше луд, не защото ситуацията беше много лека; просто защото той осъзнаваше по-дълбоко от останалите колко точно тежка е. Когато разбираш нещо, ти ставаш част от него; когато станеш част от него, ти няма от какво да се притесняваш. Като вкъщи, където всичко е твое. Във всяка минута, във всеки момент, той беше в своя дом.
А в своя дом, той беше шампион.
Неочаквано трополене вдясно от него го накара да присвие очи. Мъртъвци? Възможно беше. Пряката изглеждаше достатъчно тъмна, за да изглежда като подходящо място за тях.
Бейн погледна нагоре, присвивайки очи. Беше се унесъл. Не беше усетил кога беше станало следобед. Нямаше нужда да поглежда часовника си за да знае, че вече минава четири часа. И че в мрака, ТЕ щяха да имат превес. Цял ден се беше надявал да види някакви следи на живот. Сега, когато ги имаше, се колебаеше.
Бейн остави скутера до един от стълбовете, и започна да ровичка из малката торбичка на колана си. Въздъхна облекчено, когато намери това, което търсеше. Удивително е как в най-малките джобове понякога е лесно да загубиш нещо. Беше се уплашил, че го е забравил.
Малкото махало сякаш поглъщаше светлината. Той го вдигна, поставяйки върха на верижката между показалеца и средния си пръст, и зачака неувереното поклащане да престане, и да остане в сравнително стабилна позиция, преди да зададе въпроса си.
“Накъде да тръгна, за да намеря Зара?” – едва когато каза въпроса на глас, усети цялата безнадеждност, която беше свързана с него, и която би могла да го погълне, ако `и се отдадаше шанс. Затова я подтисна решително, и се съсредоточи върху махалото.
Бавно, то започна да се движи. Неуверено, после малко по-силно. Напред-назад, като пълният мах го отвеждаше повече напред, отколкото назад. И сочеше диагонално точно към улицата, от която беше чул шума.
Бейн въздъхна. Не беше особено изненадан. Прибра махалото в торбичката си, почти сигурен, че ще изчезне мистериозно, ако се опита да го намери пак, след което бръкна в торбата, закачена на мотопеда. Имаше няколко основни неща; консерви, вода… и боен лък, разглобен на части.
Обичаше да го сглобява. Всеки път, караше го да чувства, сякаш създава нещо. Наложи му се да напъне мускули за да извие рамената от фибростъкло, за да сложи тетивата; усилието го накара да се почувства по-уверен в себе си. Всяка победа, дори малка такава, си беше победа.
Откачи колчана със стрелите отстрани, както и кобура на пистолета, който след известно размишление закачи под лявата си мишница. Винаги се колебаеше между кръста и мишницата.
Реши да не взема руския нож и мачетето. Сабята и ножът щяха да са достатъчни. Особено, ако, както подозираше, пътят към Зара беше свързан с това да умре, и махалото просто му сочеше най-близките зомбита. Искаше да умре със силата си, с нещата, които го характеризираха. Повече от стогодишните оръжия бяха неговият почерк, неговата визитна картичка. Ако се свършваше, свършваше се с тях.
Тръгна към ъгъла, със стрела заредена в лъка. Колчанът със стрелите беше пълен; щеше да си даде кожата прескъпо.
Когато пристъпи там, сниши лъка. Не се виждаше нищо. Той продължи напред, предпазливо. Бяха паркирани няколко коли, но…
Изведнъж, сякаш от нищото, усети блъсване, и остра болка в гърба си, която почти го накара да падне, но успя да се ограничи само със залитане. Обърна се, и се опита да опъне лъка. Втори удар, право в гърдите, го накара да отстъпи назад; той пусна лъка, явно дистанцията беше прекалено къса.
Не виждаше почти нищо. Слънцето му грееше право в очите, и единственото което различаваше от фигурата беше, че е по-ниска от него. Отстъпи леко встрани, и тя го последва.
Сега можеше да разграничи повече детайли. Нещото пред него определено изглеждаше доста… мърляво. Облечено в дрипи, които някога може да са били прекалено широко палто, и прокъсани кецове. Сплесканата, сплъстена коса падаше на кичури около главата на съществото.
“Кинпартан! Кинпартан! Кинпътсерп!” – Бейн се стресна. Зомбитата не говореха. Това им беше най-гадното. Вървяха, убиваха, но с усмивка, и без да промълвят нищо. Това тук… Кой знае, можеше зомбитата тук да са различни, нали?
Създанието бръкна в джоба си, и извади доста голям ловен нож, със зъбци на гърба, след което скочи напред и замахна. Добре, това не беше типично за зомбитата. Те вземаха нещо, после го държаха, за да ударят някого с него, и го пускаха, като ги убиеш. Или го пускаха, ако решат, че нещо друго им харесва повече. Но не си ги оставяха по джобовете за по-късно.
Бейн отскочи встрани, и закрачи. Това вече беше хубаво. Бой с ножове. Чувстваше се като на своя територия. Изпод единия разкъсан ръкав на противника си, той видя част от ръката. Тънка ръка, нацапана, но… цяла. Не полу-разложена, или посивяла. Биеше се с човек.
“Слушай, може да се раз…” – Бейн отскочи встрани, цъкайки раздразнено, след което блокира с китката си замаха, който иначе щеше да му разпори семейните ценности. – “…берем. Няма да те нара-”
Ударът към лицето му одра ръба на шапката му. Това вече не му хареса. Любимата му шапка. Сега имаше резка. Любимата. Му. Шапка.
Извади Ветерана от канията. Дългият тридесет сантиметра нож беше сабя, още от Освобождението, която се беше счупила. Тъмното, калено острие, беше останало дълго само дотук, но сега беше два пъти по-здраво отколкото е било тогава. Увитата с тел дръжка изглеждаше неудобна, и груба, но му пасваше идеално. Той обърна ножа с острието към себе си, и хвана дръжката наобратно. Този, срещу който се биеше, очевидно беше луд. Доста по-луд от него. Но това със сигурност не го правеше по-добър.
Нещото замахна напред към него, с бърз, точен удар, целящ да пробие гърдите му. Бейн удари острието силно на мястото, където се събираше с дръжката, срещата на двата метала доведе до силно “дръннн”. Противникът му изсумтя от болката, която беше изпитал в китката си. Бейн не му остави време да се вайка.
Силният, рязък шамар с опакото на ръката свали фигурата на земята. Бейн се надвеси над нея.
“Слушай, приятелю. Наистина не исках да става така, но ти не ми остави никакъв из…” – Рязък удар в капачката на коляното го накара да се превие, а очите му се насълзиха от болка. Кармата на никого не прощаваше. Той изкуцука назад; добре че противникът му имаше толкова малки стъпала.
Нещото се беше изправило, държеше ножа в ръката си с дръжката нагоре, по същия начин като Бейн. Сякаш се учеше. Трябваше да внимава.
Замах. Извиване. Замах. Париране. Замах, отново отбягване.
Бейн започваше да се поти. Противникът му беше човек; не виждаше ли, че не се опитва да го нарани? Защо не спреше?
Успя да парира следващия удар само донякъде. Ножът поряза бицепса му над лакътя; той игнорира болката. Нямаше намерение да убие фигурата пред себе си. Но и нямаше да се остави да умре от нейната ръка.
Беше време. Отстъпи назад, и затвори очи. Лявата му ръка се отпусна до степен, почти достатъчна, за да изпусне ножа. Чу как противникът му спира, сякаш в почуда. Бейн изключи ума си; съсредоточи се само върху инстинктите си. Във всяка малка частица на тялото си. Приготви се. Притвори леко очи.
Фигурата беше решила, че сега `и е шанса, и скочи към него, в опит да разсече гърлото му. Едно бързо, рязко париране, и отметна ръката назад. После изстреля своята свободна ръка напред, и я хвана за гърлото.
Рязко извиване, и гърбът на нещото се стовари в ръба на една кола. Притискайки рамото `и с другата си ръка, Бейн притисна коляното си в ръката `и, след което усили натиска върху гърлото. Нещото имаше схвана, че не му остава много избор, и пусна ножа на земята.
Бейн се усмихна, пусна създанието с лявата си ръка, после рязко го дръпна към себе си, извивайки се встрани едновременно с това, така че да го спъне, докато все още го държи за гърлото. В момента, в който тръгна да пада, той вкара сила в собствената си ръка, запращайки темето на противника си в земята с такава сила, че изкънтя въпреки снега, който омекоти удара.
Бейн се вгледа във фигурата с усмивка, която бавно започна да изстива.
Кичурите коса бавно се свличаха встрани от мъртвешки бледото лице. Лице, с ясно изразени скули, четвъртита брадичка, и остри черти на лицето. И ако очите на жената в краката му бяха отворени, той щеше да види най-прекрасните кафяви очи, които беше виждал някога.
Зара. Как беше възможно? Зара?
Той се свлече на колене до нея, припряно прибирайки ножа в канията, и постави ръка отстрани на врата `и, след което въздъхна от облекчение. Слава на боговете, имаше пулс, макар и слаб. Нежно постави главата `и на скута си, след което махна отметна един от кичурите коса. Все още беше прекрасна. Само ако беше успял да я види… Тя… Очевидно беше изгубила ума си. Но и той имаше вина. Какво ли впечатление правеше с тази маска?
Той обхвана долната част на маската, и я свали заедно с шапката, после постави ръка на ключицата на жената, която бе обичал през цялото това време, и се опита да изчисти ума си, преди да започне да се моли. Думите му се сипеха от устата, на език, отдавна забравен и вече неизползван от почти никой. Боговете имаха цена за всичко; нямаше против да плати цената нужна за да е сигурен, че тя ще оживее.
Нямаше, сега, когато беше намерил причината си за живот, да стане нейната причина за смърт.
Нямаше.
Прекалено зает да нарежда думите, той така и не чу стъпките зад гърба си, преди да бъде прекалено късно.
Той ги чу, и тръгна да се обръща, точно когато металният лост се стовари в темето му и светът потъна в тъмнина.
