На път
Слеър отвори очи, изведнъж усещайки студ. Лекото, тръпнещо чувство за предстояща опасност. Можеше да греши. Можеше просто е станало течение, и трябваше да затвори прозореца на… Не. Той не беше вкъщи. Беше в бункера. Където не можеше да проникне вятър.
Нежно, но решително избута Катерина към стената, и стана, обувайки панталоните си по най-бързия начин, преди да излезе от стаята. Зейналата врата на бункера го накара да изтръпне… Но някъде дълбоко в главата си, не беше изненадан. Бейн беше полудял. Беше си тръгнал, оставяйки вратата отворена. Без да го интересуват последствията.
После го видя. Луната изведнъж се беше появила зад облаците, и беше осветила закратко тъмната фигура на вратата. Той беше още там. Стоеше на рамката, екипиран напълно, с неизменната черна маска на лицето си, и сякаш се колебаеше. Слеър се приближи безшумно, и сложи ръка на рамото му. Усети как фигурата се стегна, но не направи нищо.
“Не го прави. Не се самоубивай.” – Слеър не се съмняваше. Бейн най-накрая беше изгубил желанието си за живот. Щеше да влети в някоя от старите сгради, в които никой не смееше да припари, по средата на нощта, и щеше да удря, да сече, да крещи, да шепне. Да плаче, да се смее… и да умре.
“Нямам намерение да го правя. Този свят има нужда от мен.” – Слеър толкова се изненада, че пусна рамото му и отстъпи назад. – “Точно обратното. Имам намерение да продължа да изпълнявам задълженията си. Отивам да спася нея. Зара е там, някъде.”
Тъмната фигура се обърна към него, очите `и сякаш грееха със собствена светлина.
“Отивам в Разлог. Ще я намеря.” – Бейн го каза, сякаш е най-очевидното нещо на света.
“Тя… Зара тръгна сама, Бейн. Сама, преди да се събудят… те. Дори да е стигнала, са я хванали на улицата. Тя отдавна е мъртва.” – Слеър му го каза, директно, в очите. Трябваше да приеме истината. Той постави дясната си ръка на рамото му, готов да го подкрепи. – “Трябва да го приемеш. Грижа за мъртвите, преди оплакване за живите. Имаме нужда от теб.”
Бейн го изгледа мълчаливо. После постави ръката си на дясната му мишница, и наклони глава надолу. Слеър се подготви да види сълзите в очите му, когато изправи глава. Но той не я изправи.
Вместо това, рязко натисна ръката му надолу, извивайки тялото му под ъгъл, и стовари коляното си в стомаха му. Не беше силен удар, не и по принцип – Бейн никога не беше особено добър в използването на краката си като оръжие – но заради подплънките, и поради липсата на каквото и да е облекло по тялото на Слеър, ударът беше зашемятаващ.
“Значи, ти си мислиш, че само ти имаш правото да получиш своя “хепи ендинг”? И си мислиш, че аз ще продължа да стоя тук, и да ти помагам да го поддържаш?” – Бейн зашепна в ухото му, гласът му трепереше от едва стаен гняв. – “Твоята наглост отдавна започна да ми лази по нервите.”
Слеър се изправи. Шокът от нетипичната постъпка отстъпваше на гняв.
“Знаеш, че не мога да ги опазя сам. Имам нужда от теб, тук.” – Не искаше да каже това. Не трябваше да казва това, но това беше първото, което успя да изрече. И беше грешното. – “Имам предвид, ти… Ти си последния ми жив приятел. Отидеш ли там, няма да се върнеш. Дори да намериш блока, в който живееше, там ще има два пъти повече ходещи, отколкото където и да е другаде. Всички оцелели се стекоха към София. Там никой не е прочистил зомбитата. Ти ще умреш…”
Слеър щеше да каже “…също като нея”, но в последния момент прехапа устни. Очите на Бейн отново светнаха опасно. Беше усетил какво премълчава. После, отново се успокоиха. Но Слеър го познаваше. Това беше фалшиво спокойствие.
“…не можеш да ги опазиш сам, а…” – Бейн рязко замахна към главата му. Слеър парира – ударът беше бърз, по-бърз от типичните за него, но не беше достатъчно бърз. Бейн винаги беше бил по-слаб в ръкопашния бой. Слеър замахна бързо, кратко, с разперена длан, право към носа на облечения в черно мъж. Слабото му място. Никога не беше добър в защитаването на тази част на лицето си.
Бейн го блокира. Опакото на разтворената му длан спря полета на ръката на Слеър към лицето му. С бързо, рязко движение, той хвана Слеър за рамото с лявата си ръка, и го дръпна към себе си, докато плавно, в синхрон, замахваше с дясната си предмишница към лицето му.
Светът се завъртя. Слеър се усети, че се е удря в нещо. Беше се натресъл на ръба на леглото. Тръгна да се обръща, и силен удар отгоре, с нещо тежко, почти го изпрати на земята. Слеър премигна, и погледна тъмната фигурата. Не беше извадила никакво оръжие. Бейн го беше ударил с глава. Подъл трик.
“Слушай, ако си мислиш, че… “ – Слеър се изправи. Бейн вероятно най-после се беше успокоил. Изведнъж, мъжът се наведе, лявата му ръка го сграбчи за вътрешната страна на бедрото, а другата подхвана главата му до врата. Рязко движение, и Бейн изви гърба си назад, хвърляйки го зад себе си с едно плавно движение.
Слеър усети как гърба му се удря в стената, и как пада върху малката масичка за кафе, която държаха до вратата, която се счупи под тежестта му. Усети треските, които се забиха в кожата му. Притвори очи, болката най-после добрала се до него, и после отново ги отвори.
“Аз те победих. Означава, че боговете са на моя страна. Означава, че ти грешиш. Означава, че съм на правилния път.” – Бейн замълча. – “Означава, че трябва да продължа. Знаеш ли, колебаех се, несигурен дали наистина трябва да те оставя. Дали не постъпвам грешно, действайки егоистично, за сметка на някой друг. Благодаря ти, че ми помогна да намеря доказателство, че правя каквото трябва. До скоро, приятелю.”
Бейн прекрачи прага, и погледна нагоре. После погледна назад, въздъхна веднъж, след което тръгна наляво, където беше паркиран мотопедът му. Той не се разбираше с машините, и никога не би приел да кара каквото и да е, което кара по-бързо от петдесет километра в час. Слеър винаги беше намирал това за смешно. Тъпото нещо не беше достатъчно бързо за да избяга от каквото и да е. Той нямаше да се върне.
Чу запалването на двигателя, и почувства решимост. Стана, игнорирайки болката, и затърси радиостанцията, която винаги държеше на масичката. За щастие, не се беше счупила.
Излезе навън, трепвайки леко, но игнорирайки студа. Снегът, падащ по голите му рамене, щеше да помогне да разсее болката от забитите в тялото му трески.
Той мина отстрани на бункера, и се качи върху него. Позицията им беше особена, на върха на хълм, в който беше вдълбана самата малка крепост. Достатъчно високо, за да има максимален обхват.
“Тук Слеър. Събудете Бас, и му кажете, че е спешно.” – Слеър се огледа. Забеляза тъмната фигура, тикаща през снега сребристо-черния си скутер. Явно затъваше прекалено много, за да я кара тук. Но това нямаше да го спре. – “Кажете му да побърза. Имаме проблем.”
*******************************************************************************************************************************************************************************
Ниар Бисмети, така се наричаше едно време. След като всичко това започна, хората бяха започнали да му викат “Бас” накратко. Разбира се, напоследък това отстъпваше на друго прозвище. Напоследък го наричаха “Барона”.
Той приглади късо постриганата си брада, и потръпна. Минаваше четири часът през нощта; при нормални обстоятелства, щеше да спи удобно в своето жилище. Където беше топло. Но това далеч не бяха нормални обстоятелства. Донякъде беше добре, разбира се. Притесняваше се, че от всичката тази власт може да му се замае главата. Хубаво беше отново да свърши малко работа сам.
Той погледна надолу, към мъжете, които опъваха няколко реда рибарска корда на края на бившото Цариградско шосе. Един от тях го погледна, и Бас му се усмихна и му махна в отговор. Е, почти сам, да кажем.
Когато дойде Апокалипсисът, той, разбира се, все още беше никой. Просто един от оцелелите. Но когато мъртвите станаха, той беше нещо повече. Беше успял да се сдобие с почти неизвестната за страната пушка “Масада”, и тя се беше превърнала в неговото лого. Както и това, че обикаляше без никаква броня по улиците, само с черното си кожено яке, черните си очила и пушката на гърба. И разбира се, мотор. За да си готин, е хубаво да имаш мотор.
Не го интересуваше нищо. Нямаше нищо, за което да се тревожи. Виж, трепането на зомбита, това вече беше забавен начин да си прекара времето. Избиваше цели орди. Когато ставаха прекалено много, използваше гранатомета, вграден в пушката. Никой друг не притежаваше пушка като неговата. Може би, ако краят беше дошъл след година-две, щеше да е различно, но точно сега, тази пушка беше уникална, защото все още не беше успяла да се разпострани. С куп екстри, вградената опция да стреля с почти всякакви амуниции, и разбира се, гранатомет, беше чисто злато от най-висок карат… или в случая, от най-висок калибър. Е, такава пушка всяваше повече от респект. Всяваше и завист. Някои от тези, които бяха оцелели, бяха истински отрепки. Разбира се, след като извисяващият се почти на два метра Бас беше хвърлил един от тях от върха на един мост, на повечето от тях им умря мерака да се опитат да го ограбят. А когато запали една кола, и я избута от моста върху нещастника, на всички им умря мерака. Все още се налагаше от време на време да вкара някой в правия път, разбира се; ако беше прекалено корав, използваше бокс. Не му харесваше. Просто работата го налагаше.
Защото сега той беше лидера. Отначало, когато при него дойде едно семейство, и го помоли да ги пази, той беше склонен да откаже; после, донякъде се трогна от картинката на герой, която имаше, и склони да останат. Едно по едно, семействата, които искаха да живеят близо до него, се увеличаваха. Наброяваха тридесет души, и когато им предложи да се преместят на по-сигурна локация, не отказаха. Той остана изненадан от това. Дори нямаше двадесет години, а те вече следваха него. Когато им направеше забележка, я приемаха покорно, сякаш зарадвани, че им обръща внимание. При това хора, два пъти и нагоре по-възрастни от него!
Скоро, не само семейства идваха при него. Ловци, бегълци, оцеляващи – всички те бяха чули за него от този или онзи, понякога от помощниците му, с които разчистваше улиците. Не стана бързо, разбира се, но сега, близо година след началото на Апокалипсиса, той отговаряше за повече от триста човека. Беше му се наложило да се преместят, докато намери идеалното място за толкова много хора, но сега вече беше готово. Прикрито, на висока позиция, различните сгради и къщи оформящи малък кръг – беше идеално. В началото донякъде негодуваше, защото му се налагаше по цял ден понякога да стои из базата, за да оправя малките проблеми, но с времето намери помощници, които бяха повече от склонни да вършат тази работа, и само му носеха отчети и чакаха заповеди. Добри хора. Други хора не приемаше. Плюс това, беше си намерил приятелка, най-после; железен характер, страхотно тяло. Някои от белезите по гърба му бяха по-дълбоки от тези от зомбитата, и тя се гордееше с това. А той можеше да прави каквото желае; по всяко време имаше нещо за правене, но винаги можеше да излезе на лов, или пък да поспи цялата нощ, защото постовите бяха повече от готови да пазят, и се радваха на задълженията си. Всеки имаше какво да прави, и беше доволен от това. Бас беше постигнал нещо; беше въвел ред. Като цяло, животът му сега беше страхотен.
Погледна надолу към шестте мъже, които бяха свършили с опъването на кордата, и се бяха скрили отстрани на шосето, завити в камуфлажни одеала. Страхотен беше, с изключение на моменти като този. Шестимата мъже долу бяха най-верните му хора; Особено двама от тях, Калин и Мурад. Те бяха едни от първите ловци, които се присъединиха от него. Не защото имаха нужда от помощ, а защото имаха вградено чувство за ред, за чест. Бяха дискретни, но и сериозни. От тях биха станали идеални полицаи от специалните части. Когато се беше налагало да вкарат в правия път някой, който буйства прекалено много, или пък е склонен да си позволява по-разкрепостено държане с жени, без да го интересува те какво смятат за това, те се погрижваха за него. Пращаше ги заедно на лов; когато се връщаха, той беше целият в синини. Ако го попитаха, щеше да обясни как зомбитата са го спипали, но Калин и Мурад го бяха спасили в последния момент. И щеше даже да вярва в това. Никой от тях не повтаряше това, което беше сторил. Някои от тях, защото когато им беше причинена болка на тях, разбираха колко е лошо да причиняваш на други, и спираха; други, защото се страхуваха. Но това нямаше значение, защото разбираха, че животът е по-хубав, когато се подчиняваш на реда, и не правеха повече проблеми.
Е, имаше и уникални ситуации. Два пъти се беше наложило да се отърват от наркомани, които отказват да признаят, че имат проблем, дори когато единият от тях по погрешка застреля партньора си по време на мисия. Или пък случай, в който някой полудяваше, и тръгваше да бяга в незнайна посока. В този случай обикновено просто го затваряха в мазето за около седмица, докато дойде отново на себе си. Или пък глупак, който смяташе, че ще наложи повече ред, ако сам беше на власт. Последното беше рядкост. Бас се оправяше самостоятелно с тези, колкото и неприятно да му беше. Понякога се получаваше с приказки, друг път се налагаше да прибягва до други средства. В началото, когато не му пукаше, беше оставил един от тях да се опита да контролира нещата за седмица; даже почивката му хареса. Но хората накрая щяха да разкъсат на парчета горкия глупак.
Уникални случаи, които нарушаваха реда в НЕГОВИЯ свят. Това не му харесваше. А още по-малко му харесваше това, че един от тези случаи става с негов приятел.
Бейн беше повече от приятел. Познаваше се с Бас още преди последният да започне да развива талантите си. Беше показвал подкрепа във всяко едно отношение, започвайки от физическа, до духовна такава. Бейн беше един от малкото хора, на които Бас вярваше и които уважаваше. А сега му се налагаше да го вкара в правия път.
Винаги си беше мислил, че ще стане обратното.
Шумът на слаб мотор се чу от изток. Бас се усмихна. Точно навреме. Стоеше на върха на един леко издаден хълм, точно над мястото, където мъжете му бяха опънали кордата. Отначало имаше притеснения за позицията си, но беше достатъчно тъмно, и нямаше да бъде забелязан, освен това беше укрепена с дъски, така че не изглеждаше вероятно да се срути под тежестта му. А му трябваше по-високата позиция. Това караше хората да те респектират, подсъзнателно. При нормалните, ръстът на Бас беше достатъчен. При Бейн, всяко количество височина би било полезно.
Шест реда корда. Четиридесет километра в час. Ако имаше късмет, самото падане щеше да е достатъчно, за да го накара да осъзнае грешката си.
Сребристо-черният мотопед се вряза в кордата, скъса първите две, но на третата задната му гума се вдигна нагоре. Бейн полетя напред, прелетя над последния ред, и се извъртя, падайки тежко на рамото си, преди да се претърколи. Изправи се бавно, кашляйки, и държейки се за кръста, където дръжката на сабята му се беше врязла. Бас почувства бързо чувство на угризение, но го прогони. Бейн трябваше да разбере грешката си.
“Бейн!” – Извика той, привличайки вниманието му към върха на скалата, докато хората му се изправяха изпод одеалата си. Всеки от тях беше въоръжен с полицейска палка, някои даже с две, къса и дълга. – “Бейн! Ти реши да изневериш на дълга си. Ти си мой приятел отдавна; никога не бих се усъмнил в теб, или бих те спрял да правиш каквото искаш. Но това, което смяташ да направиш, е самоубийство. Ние сме тук за да поговорим. Откопчай колана от кръста си; хората ми ще приберат оръжията ти. После ми ела на гости. Наташа няма търпение да те види, отдавна не си наминавал. Ще поговорим.”
Бейн го погледна мълчаливо, след което откопча колана си, държейки сабята, и я извади от него, след което остави коланът, с всичките останали оръжия по него, да падне на земята. Бас се зачуди какво се кани да прави. Да не би да смяташе да я счупи?
“Хвърли сабята на земята, спокойно, ще се грижим добре за нея.” – Каза Барона.
Бейн хвана дръжката на сабята с едната си ръка, а тежката метална кания с другата, и каза нещо. Беше прекалено тихо, за да го чуе. Изведнъж фигурата повиши глас. Бас осъзна, че… пее.
“Много бързо пиеш от сламка. Много бързо сваляш презрамка.” – Бейн вече тананикаше високо старата поп песен. – “Дай да видя гориш ли на сянка…”
“Хванете го!” – Изрева Бас. Той му се подиграваше!
Първите двама от мъжете пристъпиха напред. Калин и Мурад. На тях можеше да се вярва. Беше им казано да го заловят, без да го наранят много, и те щяха да го направят с точност.
Мурад замахна към краката на тъмната фигура. Бейн се изви назад, после с бързо, рязко движение, пусна ръката си от канията на сабята, и замахна. Ударът на тежкото оръжие удари Мурад в слепоочието, и го срути на земята. Бас простена. Проклетата кания тежеше повече от сабята; като нищо му беше разбил черепа.
Все още без да вади сабята, Бейн закрачи, гледайки Калин в очите. Познаваше двамата помощници на Бас, знаеше, че ако първият не успее, вторият става двойно по-внимателен. Калин беше по-опасният от двамата; дългата и късата палка бяха като продължения на ръцете му. Двамата описаха пълен кръг, бавно и плавно, преди Калин да нападне.
Замахна към главата на Бейн с дългата палка, а после към стомаха му с късата. Бейн парира първия удар с лекота, но втория го накара да се превие. Калин замахна с дръжката на оръжието си към незащитеното теме на противника си… И изпъшка, когато Бейн скочи напред и заби рамото си в гърдите му. Черният силует го удари в лицето с дръжката на сабята, след което скочи напред и нагоре, обхващайки врата на Калин. Когато облеченият в камуфлаж мъж се свлече тежко на земята, повлечен както от своята, така и от тежестта на Бейн, беше прекалено неадекватен, за да се защити. Силният удар в брадичката накара главата му да се тласне назад, удряйки темето му в паважа, и още веднъж напред от силата на удара.
Бас въздъхна. Явно щеше да стане по трудния начин. Другите четирима нямаха заповед да внимават.
“Ще го отнесеш, чикита чикита… Ще ми бъдеш ти навита, навита…” – Бейн продължи да припява, докато те го заобикаляха, все по-яростно. – “…тялото ти днес ще бъде мойта бисквитааааа”
Четиримата замахнаха. Той парираше със защитените си рамене, и канията, завъртайки се между тях, карайки ги да се объркват, и да внимават, за да не ударят другарите си.
“Покажи ми сладка муцунка…” – Бейн срути на земята с удар в носа единият от групата, след което, хващайки дръжката на сабята с двете си ръце, го удари в гърдите. Три счупени ребра. Един от другите успя да го удари с ръба на палката си в главата, но без някакъв видим ефект. Бейн му го върна, като стовари тънката стоманена част на върха в топките му. Вътрешен кръвоизлив. Третият успя да удари с все сила в крака, и да го прати гърчещ се на земята. Счупено коляно. Когато остана лице в лице с последния, чъжът мълниеносно схвана ситуацията. Пусна палката си на земята, и бързо посегна към пистолета на кръста си.
Хряс. Плавното изваждане на сабята от канията се синхронизира с ваденето и насочването на пистолета, а ударът със сабята сякашу улучи перфектно момента, в който огнестрелното оръжие се насочи към гърдите му. Бас видя как ръката, държаща пистолета полита встрани, самото оръжие издрънчава от удара, а помощникът му бяга назад, стискайки кървящата си ръка. Разрязана китка, вероятно и отрязани пръсти. Чудесно, няма що.
Бейн отиде встрани, където беше излетял пистолета, след което дръпна рамата на пистолета, и чу изщракване. Намръщи се недоволно. Бас предположи, че черната фигура е сметнала, че мъжът е държал куршум в целта, а не е искал да блъфира. После сигурно щеше да потърси покаяние и начин да плати грешката си към жертвата, ако въобще се върнеше.
Бас изведнъж се усети, че вече смята, че е загубил. Това го изпълни с гняв.
“Последен шанс. После слизам аз.” – Бас се провикна към черната фигура, вбесен.
Бейн го погледна замислено, после вдигна пистолета към него. Бас инстинктивно отстъпи назад, след което чу как изстрелите се забиват някъде в скалата под него. Бейн продължи да стреля, затова изчака. Нито един от тях не мина над върха на скалата. Когато чу последното изщракване на празно, той отново пристъпи на върха, и се изсмя.
“А сега какво, умнико? Стрелбата ти за нищо не става.” – Бас се изсмя, и дръпна пушката си от гърба си. Имаше намерение да простреля резервоара на скутера, за да му покаже какво е стрелба. Ако го беше направил в началото, можеше да си спести доста усилия. После чу някакъв особен звук.
Земята под Бас се срути. Опита се да се задържи, но напразно. Падна по гръб в тревата, шест метра по-надолу, и всичкият въздух сякаш изскочи от дробовете му.
“Лудостта дава криле…” – Бейн беше свалил маската си, и се беше надвесил над него, гледайки го тъжно. – “Сметнах, че си достатъчно луд, за да летиш, след като очевидно смяташ, че можеш да ме спреш сам, след като шестима от хората ти не успяха.”
Наведе се, и взе пушката му. Бас усети как изтръпва. После облеченият в черно мъж я завъртя за каишката, и я метна обратно горе на скалата.
“Е, аз ще тръгвам.” – Каза Бейн, обръщайки му гръб, и слагайки маската в джоба си. След което небрежно закрачи към пъшкащите мъже, за да прибере колана си.
Бас бръкна в джоба си, и напипа черният бокс, пръстите му сами влизайки в дупките. Удивителен бокс. Тежък, и съвсем леко различими ръбове, които все пак оставяха рани. Изправи се, и закрачи след Бейн. Когато мъжът го чу, и се обърна, стовари ръката си с все сила в стомаха му. Въпреки защитните плочки, Бейн изпъшка. Бас го удари още веднъж, в главата, забелязвайки разсеяно, че някой май беше направил нещо подобно от другата страна. После, докато фигурата се свличаше, поклати глава.
“Кълна се, не исках да става така. Но имаш нужда от помощ. Искаш да отидеш след една година, в родния град на момиче, което отдавна вече е мъртво. Очевидно, си полудял.” – Бас го изгледа тъжно. Мъжът сигурно беше в безсъзнание, и надали го чуваше.
“…мда. Чудесна идея. Удари в главата. Това със сигурност лекува лудост.” – Бейн се преобърна, и изправи глава, очите му изглеждаха тъжни. Бас изпита още по-силното чувство на угризение.
Кракът на мъжа го изрита в коляното, петата го удари точно под капачката. Бас чу пропукване, и изрева от болка, хващайки се за крака. Бейн се изправи, бавно. След което, стискайки ръката си в юмрук, го удари в гърлото.
Бас падна задавен на земята. Не можеше да диша. Върху лицето му капна нещо. Осъзна, че са капки кръв от черепа на Бейн. Мъжът го гледаше, а в очите му нямаше никаква симпатия. Бас затвори очи.
Когато ги отвори, Бейн го нямаше. Калин го гледаше тревожно, а лицето му се проясни, когато Бас проговори.
“Той… тръгна ли си?”
“Да, бароне.” – Калин се поколеба. – “Ако трябва да бъда честен, мисля, че така е по-добре. Виждал съм хора с такива очи преди. В тях има всичко. Тъга, щастие, омраза, любов, страх, смелост. Има прекалено много неща наведнъж. Да ги изпитва човек е лудост. А лудите може да ги спре само смъртта.”
Бас го изгледа намръщено. Калин нямаше навика да прави такива словоизлияния. Но нетипично или не, беше сто процента прав.
“Прав си.” – Бас кимна, докато бавно се изправяше. – “Лудите не могат да бъдат спряни от нищо. И лудите не са приятели на друг, освен на себе си. Прати вестта. Постовите имат разрешение да стрелят на месо, ако го видят отново. И дискретно, разбира се. Не е нужно други да разбират за това”
Поглеждайки на изток, той осъзна – същата част от него, която знаеше, че ще се измъкне, сякаш усещаше, че няма да е завинаги.
Сякаш знаеше, че той ще се върне.
Тогава щеше да се наложи да си поговорят много сериозно.
