Дом, скъп дом…
Докато се прибираха, пеша, заобикаляйки различните рискови зони – всъщност, бункерът им не беше на голяма разстояние от локацията, която трябваше да проучват, но теренът до там далеч не беше лесно прекосим. Не можеха да вземат каквито и да е превозни средства този път. Слеър не съжаляваше особено. Да повървиш беше добре за здравето. Пък и от време на време му харесваше да е далеч от жените, които ги чакаха там. Рядко можеха да излизат където и да е било, и винаги, когато искаха да го направят, се налагаше да ги охраняват или той, или Бейн, последният не съвсем охотно. О, той напълно разбираше, че те имат даже по-голяма нужда от разнообразие, но да придружава двете го караше да се чувства неудобно. Не. Нищо не го караше да се чувства неудобно. Неприятно, защото му напомняше нещо. Напомняше му колко сам беше. Но пък той винаги се беше справял без проблеми с това.
Слеър погледна към небето. Имаше лешояди. Доста от тях. Бяха се появили след началото, сякаш двоумейки се дали наистина могат да намерят нещо полезно тук, и накрая бяха решили да останат. Правеха им услуга, разбира се. Всеки път, когато няколко се спуснеха над някое място, и после изведнъж пляскайки с криле избягваха, означаваше, че са се спуснали над труп, който не е бил толкова мъртъв, колкото са си мислели. Е, те всичките не бяха толкова мъртви, колкото си мислеха. Колкото си мислеха всички, в началото поне.
**************************************************************************************************************************************************************************************************
21 декември 2012 година не предложи нищо интересно. Нито пък 22ри. Нито пък 23ти. 24ти обаче… Бяха се събудили, той, Бейн, и вероятно малък процент други хора, осъзнавайки, че са сами. Семействата им липсваха. Просто ги нямаше, изчезнали. Което беше по-добре. Слеър всеки ден след това благодареше на Бог за тази малка милост. Но тези, които бяха останали… Само 30 % от хората бяха изчезнали, по негови изчисления, или приблизително толкова. Останалите, в голямата си част, се бяха превърнали в нещо, което, ако имаше някаква справедливост, трябваше да съществува само по филмите. Разбира се, не изглеждаше така в началото.
Слеър се беше събудил, сам, и първата му мисъл беше свързана точно с нещо такова. Разбира се, той се беше подготвял за “нещо такова” психически, още когато беше започнал да забелязва първите поличби година и повече преди това. Бейн и той бяха прекарали дълги часове в разискване точно на такава възможност. Разбира се, не си го бяха представяли така.
Защото, тези, които не бяха изчезнали, се бяха разделили на две части – едните, като Слеър, се чувстваха три пъти по-жизнени от обикновено. Останалите… Спяха. Просто спяха. Бяха като в дълбока кома. Слеър отиде при един свой стар приятел, от детството, живеещ наблизо – все още помнеше къде си държаха резервните ключове – само за да открие, че е един от “заспалите”. Шамарите не помогнаха. Студената вода също. Накрая се отказа да се опитва да го събуди, и си тръгна, още по-объркан.
Разбира се, повечето от живите бяха решили да отпразнуват това, че имат на свое разположение цял един свят. По-малко от 24 часа в новооткрития свят, и първата работа на много от тях беше да разбият най-близките магазини, в които се продаваше алкохол. Беше идиотско. Слеър разби магазин за оръжия.
Бейн не му беше дал много отговори. Вероятно защото сам нямаше. Беше го осведомил, че се намира в Казанлък, където редовно ходеше през последните двадесет години. И че ще се върне в София по възможно най-бързия начин, след като намери подходящата екипировка, и разбира се, потърси отговори от боговете си. Бейн беше доста увлечен в религията си. Слеър смяташе да се погрижи лично да получи отговори. Не им отне много време, може би не повече от три дни да разберат, че не повече от една трета от хората са изчезнали, а от останалите спящите бяха минимум три пъти повече от будните. Самият Слеър не беше сигурен дали е доволен или недоволен от това, че неговите роднини са едни от изчезналите. Не беше сигурен дали щеше да понесе да ги види в това заспало, кома-подобно отвратително състояние. Не беше сигурен за известно време. После вече разбра колко щастлив е трябвало да бъде всъщност.
Защото те се събудиха. По средата на тридесет и първия ден на декември, те станаха. И той предполагаше, че на повечето им беше отнело известно количество усилия да излязат от собствените си къщи, след като мозъците им вече не функционираха. И известно време. Защото в началото на новата, 2013 година, те вече бяха навън.
Не бяха хора вече. Това беше нещото, което му се беше наложило да си повтаря в началото. Когато видя първото, почти го остави да го убие. Едно нещо е да харесваш стари филми на ужасите, съвсем друго е да живееш в тях. Когато разбра какво всъщност стои пред него, той забрави всичко. Помнеше тази първа среща. Крещеше и стреляше. Наложи си контрол след като изхаби първия пълнител, без да направи повече от това да го свали на земята за кратко. “Главата!” – беше си помислил той тогава. Винаги беше нещо свързано с главата.
Беше започнал да се паникьосва, след като куршумите, изстреляни от треперещите му ръце – повечето пропускаха, но все пак някои улучваха – оставяха дупки в черепа на съществото, но не го спираха. Отново и отново. Напълно случайно няколко от куршумите улучиха гърлото на съществото – и отделиха главата. Едва тогава зомбито спря своето безсмислено, вечно движение, свързано с желанието за убиване. Едва тогава Слеър започна да чува около себе си. И чу писъците. Отвсякъде. Всичките от празнуващите, будните… Тепърва се срещаха с най-лошите си кошмари. А той самият виждаше как сенки излизат от прозорците на къщите си.
Беше ранна утрин. Повечето от тези, които бяха празнували новата година, все още спяха. И нямаха шанс, ако предишната нощ бяха легнали, полу-припаднали, в близост до някой от “спящите”.
Слеър закрещя. Тичаше и крещеше. Вдигаше колкото можеше повече шум. Не знаеше накъде тичаше, осъзнаваше просто, че трябваше да предупреди всички тях.
“На крак! На крак! Враг! Враг!” – древното стихче беше изникнало незнайно откъде в главата му, и той тичаше, крещеше, и през сълзите, капещи по лицето му, се надяваше някой да го чуе.
Нямаше идея накъде е тръгнал, и защо, преди да стигне до старото си училище. Един и същ път, вървян всеки ден, в по-голямата част от времето през дванадесетте години, през които беше учил там – и път, който помнеше наизуст. И точно когато влезе в двора, осъзна нещо – имаше още някой, който трябваше да предупреди. Катерина. Неговата скъпа, прескъпа Катерина. Която беше оцеляла.
“Каквото и да правиш, не излизай!” – Изкрещя той в слушалката, в момента в който тя вдигна. Снощи тя и нейната най-добра приятелка си бяха останали вкъщи, заключени, както той ги беше предупредил, че ще е по-добре на фона на всичките пияни веселяци. Беше научил този урок по трудния начин. Счупи китката на един от петимата, глезените на двама от другите, и причини мозъчно сътресение на четвъртия, преди петият да осъзнае, че ще е по-добре да избяга. Те се бяха опитали да го набият, защото смятаха, че изглежда смешен с камуфлажа и пушката си. А как ли биха реагирали на две стройни, млади момичета, след като знаеха, че вече няма полиция?
Точно сега, пияните нещастници бяха за предпочитане. Каза им, че спящите са превърнати. Каза им, че веднага тръгва към тях, и да залостят вратата добре, докато дойде. Подготви се да звънне още един телефон, за да предупреди и Бейн… И изпусна устройството на земята.
Защото сега ТЕ идваха към него. Беше се постарал толкова да събуди хората, че беше забравил, че не само живите могат да го чуят. Ходещите мъртъвци също можеха.
Бяха поне четиридесет, и се приближаваха от всички възможни входове на училището. За щастие, повечето от дупките в оградата бяха поправени през последната година. Слеър нямаше време да благодари за това. Нямаше време да благодари за каквото и да е. Осъзнаваше, че са прекалено много, и се приближават, и беше блокирал. Не можеше да помръдне. И докато част от съзнанието му пищеше, другата плачеше, осъзнаваща, че това са последните му мигове.
Тогава осъзна. Ако той умреше, и те умираха. И най-вече, тя. Никога преди не беше изпитвал такава обич към нея. И не беше осъзнавал колко много я обича до този момент. Както и още едно, жизнено важно нещо – нямаше да я остави.
Умът му падна назад, паниката заедно с него, и останаха само студените рефлекси, след хилядите упражнения. Беше стрелец; един от най-добрите, това беше неговата гордост. А тези бяха мишени. Не хора. Просто мишени.
Откос. Гърло, брадичка, гръбнак. Тялото пада. Още веднъж. Откос, гърло, нос, гръбнак. Пада отново.
Той не осъзнаваше какво върши. Ръцете ме презареждаха със страхотна скорост, петте пълнителя, които носеше по тялото си, един по един влизаха в калашника. Дори не усещаше как лявата му ръка пуска предната част на оръжието, и дръпва някой от закачените на бедрата пълнители, нито пък осъзнаваше как мозъкът му брои колко куршуми остават с всеки изстрел. А когато калашникът му засече, той не изгуби никакво време да се жалва. Извади баретата от кобура, удобно разположен на десния му хълбок, и бързо, с минимално количество изстрели, свали най-близките от прииждащите зомбита. Закратко, съвсем, успя да увеличи кръга около себе си на повече от петнадесет метра. Единствената посока, от която не прииждаха, беше самата сграда на училището. С гръб, той бързо започна да отстъпва към нея, вадейки щика от канията, и го прикрепи на върха на пушката. Завинти по най-бързия начин малките скоби, които го придържаха, а после трескаво извади пълнителя, и го сложи отново. Нагорещената цев пареше пръстите му, но той не обръщаше никакво внимание на болката. Идваха.
Десет. Девет. Осем. Седем. Шест.
Куршумите свършиха. Вече бяха прекалено близо. Първото замахна към главата му. Слеър заби оръжието си в стомаха му, и после се засили като с щит към близката групичка, блъсвайки ги на земята. След като ги свали на земята, използва кратката възможност за да вкара още новия пълнител вътре в калашника. Четирите гърчещи се на земята гадини бяха повече от лесна цел. Изстрелите от упор правеха обезглавяването удивително лесно. Когато свърши с последно, той усети как изведнъж една ръка тежко падна на рамото му.
Завъртя се надясно, замахвайки по средата на движението. Острието разкъса гърлото на създанието. Без да мисли, той замахна с все сила в обратната посока. Прикладът отдели главата на съществото със звучно “хряс”. Той погледна зад тялото, след като падна, готов да стреля… И осъзна, че зомбитата са свършили. Сигурно не ги беше преброил както трябва…
Това, което видя, го накара да зяпне. Имаше още едно зомби вдясно от него, което лежеше обезглавено. Не от него. Главата беше отделена от тялото с идеален разрез. Това беше направено с острие.
Той се огледа наоколо. Видя, че последното от зомбитата, това, чиято глава беше откъснал, държеше нещо в другата си ръка. Мачете.
Въпреки абсурдността на ситуацията, Слеър се разсмя. Очевидно, беше сложило ръка на рамото му, после се беше приготвило да го удари с другата… И отмятайки назад ръка, беше успяло да обезглави другаря си.
Той се смя, докато вървеше до най-близката пейка. Смя се, докато смехът стана на сълзи. След което се наведе наляво, и повърна. Едва сега осъзна колко много трепери. И се замисли колко трудно би било да изтрият кръвта от центъра на игрището…
Сълзите се увеличиха. Никой нямаше да се опита даже да го изчисти. Повече нямаше да има деца тук. Нямаше да има щастливи викове. Светът беше свършил. И нямаше нищо друго, освен врагове.
Усети движение вдясно от себе си, и без да мисли, вдигна калашника. В момента, в който изстреля откоса, черната фигура се метна встрани, зад ъгъла. Но ръката `и все още се виждаше.
Слеър натисна спусъка. Калашникът изстреля един куршум, после спря. Куршумите бяха свършили.
Също и пълнителите. Слеър бързо извади пълнителя, и започна да вкарва от куршумите, които държеше в левия джоб на панталона си, точно под празната кания на щика си. Черната фигура се наведе зад ъгъла. Носеше маска, и тежко облекло, с особено издадени плоскости по него. Без да бърза, тя закрачи напред, вадейки в движение дългия черен револвер, който държеше под мишницата си. Нещо прищрака в главата на Слеър, но той не му обърна внимание. Пълнителят беше пълен.
Вкара го в калашника, и го насочи към фигурата. Първи откос, фигурата просто се изви лявата част на тялото си, все още движейки се напред. Беше… странно. Сякаш знаеше накъде ще стреля, преди да го е направил. Слеър се прицели бързо, и натисна спусъка.
Пушката засече отново. Той се втренчи в нея невярващо. Какъв беше шансът за това? Преди, след неспирната стрелба беше отказала чак след четвъртия пълнител, а сега… След един откос? Слеър вдигна глава. Явно беше изчерпал късмета си за днес. Фигурата вдигна пистолета си… И стреля.
Слеър изпусна калашника на земята, и хвана пулсиращата си ръка. Болеше го, сякаш кокалчето му беше счупено. Черната фигура дойде до пейката, и спокойно свали маската си.
“Сметнах, че може да реагираш така.” – Бейн хвърли въздушния пистолет на земята, и седна до него на пейката. Слеър се втренчи смаяно в него.
“Можеше да те убия!” – изрева той. – “Защо не каза нищо?”
“Ако това…” – Бейн посочи демонстративно към кръста си, където висеше сабята му, а после и към неестествено дългия револвер, лежащ на земята. – “…Ако това не е достатъчно, не знам какво щеше бъде. Смятах, че ще загрееш след като обезглавих онова зомби с тухлата.”
Слеър зяпна. После се изсмя. Да, някои неща не се бяха променили, дори след шибания Апокалипсис.
“И все пак, не се ли уплаши, че ще те улуча, идиот такъв?” – Слеър искаше това да прозвучи като шега, но всъщност наистина му стана любопитно. И едва тогава забеляза нещо различно в Бейн. Кръговете около очите му.
“Не. Защото щеше да е облекчение.” – Очите на облечение в черно мъж се навлажниха. – “Ходих до жилището на Зара. На 27ми, когато най-накрая успях да се свържа, тя ми каза, че ще ме изчака там. Всичко беше… Хаос. Дрехите `и липсваха, както и сакът, който обикновено носеше. Тръгнала е припряно, изведнъж, беше си забравила даже телефона. Тръгнала е преди три дни, по това, което успях да видя из стаята. Паниката я е обхванала. Беше оставила бележка “Там всичко ще е наред. Когато се прибера вкъщи, ще е наред.”
Раменете на едрия мъж се разтресоха, сълзите закапаха по земята.
“Тръгнала е сама, най-много с някоя приятелка.” – Продължи Бейн. – “Сама, пеша… Когато все още не е знаела, че всички те ще се събудят. Зара е тръгнала сама. Пеша. А те… се събудиха. Аз съм едва на двадесет, цял живот чаках за това, а изгубих всичко.”
Слеър обхвана с ръце раменете на приятеля си. Не знаеше какво да каже. И докато гледаше как сълзите продължават да падат, разбра, че каквото и да кажеше нямаше да е достатъчно.
*******************************************************************************************************************************************************************************
Най-после пристигнаха в бункера, всеки зает с мислите си. Или поне Слеър беше зает с тях. Бейн си тананикаше нещо, странно напомнящо на “Па-па-па… четвъртък!”. Почука три пъти леко, три пъти тежко, и един път удари с рамо вратата.
“Какво има за вечеряяяя?” – чу се писклив глас до него. Слеър въздъхна. Бейн можеше да бъде абсолютно дете понякога.
Вратата се отвори, и Мария ги изгледа леко намръщено. Русата, леко започваща да наддава килограми напоследък мадама имаше много ограничено чувство за хумор, и то никога не включваше лигавщини. Рядко намираше който и да е от двамата мъже за забавен. Бейн веднага нацупи устни, сякаш извинително, после елегантно, но подигравателно, направи един поклон в нейната посока, преди да изблъска Слеър и да влезе.
Вътре в бункера беше обширно. Беше направено за минимум два пъти повече хора, и затова имаше достатъчно място за всички. Бейн предпочиташе мястото точно вляво от входа. Заемаше едно от трите легла, в зависимост от това дали беше на пост, или не. Най-често той стоеше на пост. Другото легло заемаше, донякъде недоволно, когато Слеър предлагаше да заеме пост, а на третото сортираше какви ли не боклуци. Лаптоп, мъничка лампа, плакат на Андреа.
След доста усилия, Слеър беше успял да намеря няколко доста добри преносими генератори на електричество. Основният отиваше за поддържането на осветлението и основните електрически уреди в бункера, като печката и пералнята. Бейн беше настоял да вземе най-малкия, при който можеше да използваш не повече от един електрически уред наведнъж. Може би от скромност, може би защото наистина не му трябваше повече. Беше плашещо скромен, за каквото и да е било. В свят, в който трябва да се научиш да се радваш на малките неща, за да не полудееш, той отказваше да се радва на каквото и да е било. Останалите два, малко по-малки, бяха разделени между стаята на момичетата, и стаята на Слеър. Разбира се, това беше, защото едното от момичетата прекарваше също толкова време в неговата стая, колкото и с приятелката си.
Катерина се завтече, и го целуна. Не беше страстна, дълбока целувка като по филмите – той не обичаше да прави такива неща пред хора. Беше бърза, кратка, последвана от искрена усмивка. Един поглед в блестящите зелени очи на Катя беше всичко, което искаше в края на деня. От онзи съдбовен ден, нямаше нищо друго, което да успее да оправи настроението му, както това. Е, и разбира се, някои други неща спомагаха за добро настроение, но и тях не би си позволил да прави пред хора.
Обърна се наляво, и видя как Бейн ги гледа жадно. Не ревниво, или възбудено. По-скоро като гладен вълк, който се чуди от какъв ъгъл да захапе плячката си. Катерина потръпна леко, и се наклони към Слеър, сякаш за да оправи пагоните на лявото му рамо, но всъщност за да прошепне тихо:
“Как е той днес?”
“Както винаги, струва ми се.” – отговори също толкова тихо Слеър. – “Бие се както обикновено. Но на връщане, сякаш се смееше повече, отколкото по принцип.”
“Е, това е добър знак, нали? Може най-после да се връща към себе си.” – Катерина вече оправяше другия пагон, говорейки без да мърда устни.
“Надявам се. От друга страна, той никога не е бил особено нормален, така че “себе си” няма да е особена разлика.” – Слеър се усмихна, но усмивката не докосна очите му, в които тревогата остана. Вярно, и преди беше ненормален, но никога не беше толкова зле.
“Ако вие двамата сте спряли да обсъждате в каква поза ще го правите тази вечер…” – Бейн беше включил нощната си лампа, и извадил поредната книга на Карл Май. Напоследък четеше само това. – “…по-добре затворете по-добре вратата, карате ме да се чувствам неудобно, и ми е писнало да ви обяснявам къде са ви грешките в техниката. Плюс това, искам вечеря.”
“Вземи си я сам.” – Каза Мария, с надменно изражение. Тя никога не го сваляше това изражение, всъщност. Слеър не се съмняваше, че ако желаеше, Бейн отдавна можеше да `и се е харесал. Но не го искаше.
“Само ако ти ми правиш компания в тази прекрасна вечер. С тези нежни слова, които изпълват сърцето ми с благодат, всеки път като ги чуя, ти си най-приятната компания, която би могъл да има един скромен джентълмен като мен.” – Бейн отново се изкиска, после прошепна нещо, и се изсмя толкова силно, че в ъгълчетата на очите му се появиха сълзи. После изведнъж изражението му стана сериозно, и започна да мига с мигли префърцунено. – “Искрено се надявам, че не сте сложили толкова много вино в соса този път. Оставя отвратителни петна по роклята ми.”
Слеър хвърли още един тревожен поглед към него. Бейн му отвърна с успокояваща усмивка. Очите му изглеждаха разумни отново.
Но доколко можеше да им се довери? И какво трябваше да направи, ако Бейн наистина беше луд?
Слеър знаеше, че плахата му надежда да не му се налага да мисли за тези неща с часове, преди да заспи, няма да бъде оправдана.
