Тихо се сипеше белият сняг…

Слеър приклекна, за да избегне замаха към главата си, след което изправяйки се, мълниеносно стовари приклада на своя AK-47 в лицето на съществото. Все още в движение, той се завъртя, и пусна няколко кратки откоса в главите на другите пет, които идваха към него от изток. Три от тях паднаха обезглавени, но останалите продължиха да драпат с наполовина раздрани лица, и той със съжаление се наложи да пусне още няколко откоса, за да ги свали на земята. Със съжаление не защото му се налагаше да убива нещо, което някога е било човек – това го беше преборил още в началото. Който не беше успял да пребори това, вече не беше тук. Съжаление, защото светът в който се налагаше да оцелеят, предполагаше зачитането на куршумите повече отколкото хората. А точно в момента, куршумите бяха на привършване.
Слеър седна, и се зае да търси по земята останали куршуми от последния път, когато беше останал без атака за известно време и си беше поиграл да напълни пълнителите на калашника. Беше му се наложило да ускори процеса, и да го направи по-припряно отколкото очакваше, защото новата вълна беше дошла по-бързо, отколкото се очакваше. И най-лошото е, че вълната беше дошла на място, където не трябваше.
Беше по средата на една малка горичка, преди част от парк, която беше дошъл да проучва доброволно. Беше удивително за такова кратко време колко много се беше разрастнала гората. Беше истина – без хората, които да се намесват, природата вземаше страхотно надмощие, без особено усилие. Апокалипсисът поне за това си беше свършил добре работата.
Снегът бавно падаше от небето. Слеър разсеяно се замисли колко бързо беше минала една година от миналия декември, когато все още всички бяха живи. Така и не беше разбрал защо някои бяха отишли в другия свят директно, и защо други бяха останали и се бяха превърнали в тези… неща. Кой знае. Може би това беше адът, и тези, които оставаха, бяха тези, които не заслужаваха да се доберат до рая.
“Но тогава защо съм аз тук?” – замисли се той разсеяно, докато вкарваше вече двадесетия патрон в пълнителя. Снегът продължаваше да пада. Високите, тънки дървета, все още с листа по тях, макар и повечето да бяха нападали в кафяви купчинки около него, бавно побеляваха. Някои от тях бяха все още зелени, което правеше контраста малко странен. Но снегът щеше да покрие всичко, да направи всичко чисто и блестящо. Красиво. Всичко щеше да се покрие с едно прекрасно, бяло одеало. Снегът беше методът на майката природа да хвърли една кърпа върху нещо, за да спре да го вижда за известно време, когато `и натежеше прекалено много да гледа в какво се е превърнало. Зима. Беше толкова романтично.
Със звучен тласък Слеър вкара пълнителя в калашника. И изведнъж светът стана черен. Нещо стисна гърлото му. Усещаше полу-разложените ръце, разположени около врата му, които го държаха и спираха притока на кръв и кислород към главата му. Но как беше възможно? Никой не можеше да се приближи до него. Освен… Първото зомби. Онова, което удари с приклада. Не беше успял да откъсне главата с удара. Явно беше започнал да губи форма. И не беше проверил, уверен, че всяко от уменията му е все още на мястото си. През увеличаващата се тъмнина видя как още две клатещи се фигури се приближават бавно – нямаше за какво да бързат, щяха да имат какво да ядат. Беше направил грешка. Последната си грешка. Набързо замърмори в главата си молитви към Спасителя.
Разсеяно усети свистене покрай лявото си ухо. Зачуди се дали не е влакът, който да го блъсне към светлината – а после, изведнъж, тъмнината започна да се разсейва, и той усети как пада на колене. Едното коляно се удари на нещо. Вероятно камък. Щеше да се обели. Нямаше значение.
Започна да кашля, и с периферното си зрение видя как едно от създанията, които идваха към него, изръмжава нещо нечленоразделно, гледайки в хълма вляво от него. В следваща секунда двете зомбита се затичаха напред… или поне това беше нещото, което се канеха да направят. Първото, онова, което беше изръмжало, тръгна напред, когато стрелата се удари в главата му, изглеждаше почти комично. Каквото беше останало от тази глава, излетя на цели шест метра назад, докато тялото направи няколко крачки със същата висока скорост, преди да падне. Слеър се изправи, само за да чуе високо басово ръмжене, и се обърна наляво за да го проследи.
Срещу другото зомби се носеше облечена в тъмни дрехи фигура. Същата фигура, която беше изстреляла стрелите. Ходещият труп явно не осъзнаваше какво го очаква, и продължи да тича срещу тази фигура.
Ударът с рамото я изпрати на метри назад, а после облеченият в черно мъж, с коса, подстригана в странно подобие на канадска ливада с триъгълна форма я догони, държейки по една брадва във всяка ръка. Двете черни, тънки брадви се забиха последователно на две места в разложения врат на създанието, после човекът се изправи, и с един силен шут я изрита, изпращайки я встрани.
“Ако някога намерим Бербатов, и е все още един от нас, искам да му разкажеш за този гол.” – каза Бейн.
“Нямаш грижи.” – Слеър сграбчи калашника, и се изправи, потривайки врата си. Щеше да му остане белег. Болеше. – “Ще те похваля веднага. Ще кажа, че най-тъпият човек на планетата е успял да ритне главата на зомби. Сериозно, не си ли помисли, че можеше да улучиш МОЯ череп с онази стрела?”
“Мда. И като прецених ситуацията, щях да ти спестя доста мъчителна смърт, в такъв случая. А ако улучех неговата, можеше да стигна при теб, докато си още жив.” – Бейн се ухили. Имаше нещо детинско, и нещо зловещо в тази усмивка, заради всичките белези на лицето. Още по-зловещи бяха тези белези. – “Плюс това, използвах един много сигурен номер, за да уцеля зомбито. Целех се в теб.”
Слеър го зяпна. После се разсмя. Дори след всичките тези години – а последната от тях тежаща повече от десет – Бейн си беше останал същият чешит. Мъжът в черна мото-ризниза, и панталон с пришити протектори към него, му се ухили широко още веднъж. Носеше стара сабя от лявата страна на кръста си, и също толкова стар счупен нож от другата. Слеър знаеше, че някой друг би избрал да използва мачетето на гърба на мъжа, заедно с дългия руски нож, който Бейн носеше на бедрото си, защото мачетето и ножът по-лесни за употреба – първото, тежко и късо, предлагаше повече подвижност, а ножът сам по себе си беше достатъчно дълъг за да свърши почти същата работа. Всеки друг щеше да предпочете тях. Но Бейн ги използваше само в краен случай. Сабята и ножът бяха неговото MO. Никой друг не би могъл да нанесе такива щети с тях. Никой нормален, поне. Но пък и никой нормален не би оцелял толкова дълго колкото тях двамата. Слеър разсеяно се зачуди кога точно беше разбрал, че и той самият не спада към нормалните.
“Слушай, мхм…” – Бейн хвърли кутия с патрони към него. – “Имам малък проблем. Докато тичах насам, ме видяха… Трябва да са към тридесетина. Приблизително същият брой хора като жените, които са се изповръщали върху обувките ти на бала.”
“Тогава бяха само пет, плюс… КАКВО? Тридесет зомбита? Ти да не си тичал насам-натам с флагчета, казващи “търсим си екшън за нощта”?” – Слеър беше повече изненадан, отколкото изнервен.
“И аз не знам как стана.” – Бейн повдигна рамене. “Видяха ме, когато се връщах от моята част за проучване. Не знам кой беше по-изненадан да види другите. Не мислех, че в гората има от тях. Както и да е, бях на по-висока позиция, така че не можаха да ме последват веднага, но сигурно вече са намерили заобиколен път.”
“Казах ти, трябва да си боядисаш облеклото в различни цветове.” – Слеър усети как раздразнението се прокрадва в гласа му, и не се опита да го спре. – “Това черно е безполезно през деня, а и в този сняг те кара да изпъкваш като травестит в женска съблекалня. Заради едната суета ще ни избият накрая.”
Бейн не каза нищо, само се усмихна. На Слеър му дойде да го удари в носа, но се ограничи до това да го изпсува тихо, и да вкарва куршуми в резервните пълнители. Не Бейн беше допуснал грешка този път. Не само той, поне. Този разговор го бяха имали преди. Самият Слеър носеше изцяло в зелени цветове облекло, и дори маска с камуфлажни цветове. Имаше камуфлажи за всякакво място. А Бейн носеше само своето черно, и почти нищо друго. На моменти Слеър се чудеше дали на “Улфхед” просто не му се умираше по-бързо, отколкото на останалите. Смъртта беше останала като единствена мечта в света, в който живееха. Но никой не се стремеше да я намери, не и сам. Сама щеше да дойде. От друга страна, белезите също можеха да дойдат сами. А Бейн беше направил половината по лицето си сам. Слеър се усети, че за пореден път се съмнява в това доколко може да има доверие на странния тип, и почувства срам от себе си. Той можеше да изглежда наистина психически нестабилен, но нито за момент не му беше дал причина да се съмнява, че няма да намери по-стабилен партньор. Но все пак, какво щеше да стане, ако откачеше съвсем?
Звук като от трабантче на лимита на силите си, идващ от запад, го накара да се върне обратно към сегашната ситуация. Нещо подобно на това, но по-слабо, се чу от изток.
“Да изтичам ли натам?” – Бейн изглеждаше ентусиазиран, като куче, нямащо търпение да му бъде хвърлено фризби, за да изтича да го донесе. – “Явно са се разчупили на части.”
“Първо, казва се раздели, не разчу…” – Слеър осъзна шегата, и се ухили. – “Както и да е, не. Кога ще се научиш, че трябва да се приближаваш до тези неща само в краен случай? Не си безсмъртен. Един удар, и вратът ти е счупен.”
“О, не ме възбуждай, моля те. Всичкия кеф успяваш да ми развалиш.” – Бейн се нацупи, усмивката му кривна, което го караше да изглежда доста странно, заради дълбоките белези, които беше направил от всяка страна на устните си, които да удължават усмивките му, когато пускаше такива. А той все ги пускаше. И не изглеждаха по-приятни. Имитараше Жокера. “Колко по-луд може да стане?” – зачуди се за пореден път Слеър.
“Просто стой тук, окей? Ако се приближат, ще ми трябваш.” – Слеър се отпусна на коляно, и се приготви да стреля на запад. Бейн се приближи, без да пророни и дума, и застана зад гърба му, прав. Стоеше привидно спокоен, но Слеър усещаше напрежението у него. Като натегната пружина. След толкова време, той се чудеше защо е – дали защото няма търпение да убива, или защото няма търпение да бъде убит?
Нямаше време да мисли. Първата групичка дойде от запад. Бяха поне двадесет, да. Ако Бейн ги беше преценил правилно, означаваше, че от изток идваха още десет. Не бяха на най-подходящата позиция, но и не бяха на най-лошата. Имаха доста пространство на север, където имаше голяма поляна, но на юг имаше хълм – което ограничаваше тяхното бягство, но и това да ги преследват, ако се стигнеше до това. Надяваше се, ако се стигне до това да се налага да бягат, Бейн да не изостане много. Беше му писнало да го дърпа.
“Носиш ли си револвера?” – Каза Слеър.
“Не.” – отговори Бейн спокойно. – “Сутринта се бях замислил за нещо друго, и го забравих.”
“Тъпак!” – Слеър изпрати откос към първото зомби, което се беше приближило достатъчно. Още един, и главата и на второто падна. Той изкрещя, за да се чуе над откосите. – “Бръкни в раницата ми, нося резервен ГЛОК-17.”
“Знаеш, че не обичам автоматични оръжия, приятелю.” – Бейн говореше с онзи дразнещ, апатичен тон, който караше хората да се съмняват доколко е трезвен, дали не е друсан, и дали изобщо е на тази планета в момента. – “Имам сабя. Ще свърши работа.”
“Казах ти, стой тук! Няма да влизаш в бой с тях!” – Слеър му изкрещя над откосите. Беше свалил осем. Пълнителят свърши. Щракна, остави го да падне на земята, и вкара в пушката втория.
“Вече нямам избор.” – Бейн го каза все така апатично, силно, но звучейки почти заспал. Слеър чу зад себе си особено стържене. Металната кания на сабята падна до него. Бейн я беше свалил. Явно искаше да има повече подвижност. Беше особена кания, и някои хора въобще не можеха да извадят сабята от нея, но за Бейн всеки път отнемаше по-малко от секунда. Счупената стара сабя, оформена в нож, не издаваше звук, като се извади, но Слеър можеше да се обзаложи, че е извадил и нея в лявата си ръка. Докато се прицелваше в следващата от гадините – бяха се приближили на 20 метра, гадините – той чу как Бейн промърморва нещо. – “Съдбата ми е изпълнена.”
Слеър изтръпна. Знаеше какво означава тази фраза. Предсмъртният вик на Бейн. Боже, дано все още не се беше стигнало до това. Чу се звук от от замахване, тупване на нещо, и крачки в листата. Слеър се надяваше, че другият няма да забрави да пази гърба му. Надали щеше да забрави, но ако не успееше? Някои от тези неща държаха брадви. Е, ако беше така…
“ЗА ВДВ! УРА!” – извика Слеър. Военно-въздушните сили бяха мечтата му, преди да светът да рухне. И сега, когато нямаше почти за какво да се живее, нямаше да е лошо да има за какво да умре.
Вече не чуваше нищо зад себе си. Десет зомбита. Осем. Седем. Още веднъж в седмото, защото първият откос само закачи врата му – беше облечено в светъл анцуг на Адидас, почти толкова абсурдно колкото това, че Слеър успя да го забележи в такъв момент – шест, пет. Време за нов пълнител. Десет метра.
Докато мимоходом сменяше пълнителите, Слеър обърна глава да погледне към Бейн. Черната фигура беше свалила пет от създанията, но останалите му правеха проблеми. Въоръжени с какво ли не, от лостове до стари брадви, те замахваха. Бейн залягаше, замахваше, и гледаше да не парира ударите. Правеше къси, леки замахвания, които отрязваха само наполовина отчасти гърлата на създанията. Завъртане на пета, снишаване, удар с ножа, отстъпване, удар в другото с дръжката на сабята, блъсване с рамо. И успяваше да ги държи в кръг около себе си. Слеър усети как се шашва. Какво, по дяволите, правеше? Можеше да ги убива много по-бързо, защо си играеше? Нямаше време да се фокусира върху това. Но сериозно трябваше да се замисли над партньора си. Едно е да се наслаждаваш на боя, друго е да рискуваш тази наслада да те убие, като я удължаваш. Тук не си играеха. Какво по дяволите си мислеше, че прави?
Слеър се обърна, и запрати откос. Четири. Стана прав, подпря на бицепса си приклада, и запрати още един. И изведнъж, като прещракване, осъзна какво прави Бейн. Той не рискуваше, защото се надяваше да умре по героичен начин. Не сега, поне. Той не рискуваше да се фокусира върху никое зомби, защото се притесняваше някое от останалите да не се приближи до гърба на партньора му, затова се опитваше да им задържи вниманието доколкото може.
Две. Едно. Нула.
Слеър се обърна. Бейн беше убил едно от тях, но другите четири изглежда успяваха да го изтощят. Залягане, завъртане, рязък замах с ножа, и удар с дръжката на сабята в главата на един от мъртъвците – и още едно падна. И точно тогава, едно от другите успя да пробие защитата му от дясно – Бейн нямаше да го признае, но периферното му зрение беше по-слабо в тази област – и да го удари с лоста в главата.

Бейн отскочи назад, почти на метър и половина, рефлексно, преди да се олюлее. Слеър използва възможността и запрати откос в едно от зомбитата – вратът му беше толкова разкъсан, че главата падна от първия куршум. Второто умря почти толкова лесно. Куршумите му свършиха, когато улучиха третото в областта на гърдите, карайки го да падне назад. Слеър извади пистолета си.
“Не.” – Слеър погледна вляво. Бейн кървеше, но изражението му беше стоманено, после се изкриви в усмивка. – “Мое! Мое! МОЕ!” – след което тръгна напред, бавно, давайки му шанс да се изправи.
Съществото се изправи, малко преди Бейн да стигне до него, и замахна – бързо за зомби, но недостатъчно. Бейн изви лявата част на тялото си, след което хвана със сабята си в ключ ръката, държаща лоста. Бързо извиване, и беше притиснал ръката на нещото зад гърба, все още държаща лоста, използвайки сабята като ключ, прилепен към гърба на съществото. Поддържаше китката на създанието блокирана със своята предмишница и дръжката. Върхът на сабята се извисяваше над главата на създанието. Бейн стовари тежкия си нож в основата на врата на зомбито, след което направи въртеливо движение, сякаш отваряйки консерва, леко затрудняващ се на мястото, където свършваше гръбнакът, и натискайки повече там. После пусна ножа, и сграбчи главата. Едва сега Слеър забеляза, че беше женска. Зомбитата преставаха да приличат на хора след по-малко от три месеца, а вече беше минала почти година. Но такава руса коса, при това с нещо, приличащо на фиба, забравена там отпреди не се знае колко време, нямаше какво друго да бъде.
Бейн изрита главата, после се обърна с удължената си от белезите усмивка, в края на която се спускаше като сълза капка кръв.
“Ако намерим Роналдо – той със сигурност ще е зомби, лигльото – да му разкажеш за този.” – После се олюля. Слеър отиде до него, и изгледа притеснено раната на главата му. Докосна леко пространството около нея, и не усети хлътване.
“Имаш късмет, не е успял да счупи черепа ти. Само повърхностна е. Ще е хубаво да я измиеш с едно от твоите шишенца.” – Слеър остави облекчението да се прокрадне в гласа му.
“Да… Още един ден жив. Слава на боговете, и тяхното правосъдие.” – Бейн се намръщи, и погледна нагоре. – “Хайде да тръгваме. Не обичам да убивам. Пък и скоро снегът ще стане по-силен, а аз не съм си взел яке. Мама ми казваше винаги да си нося яке, като вали сняг.”
Слеър го погледна изнервено, но Бейн му отвърна с успокояваща усмивка. Не беше съвсем луд. Все още не. Слеър отстъпи няколко крачки, и взе раницата си. Тръгнаха нагоре, и бавно се качиха по малкия наклон, Бейн закачащ канията с прибраната в нея сабя – беше я избърсал в панталоните си, грижеше се за оръжията си по-добре отколкото за тялото си – на колана си. Когато се качиха горе, се наведе и вдигна лъка, който прибра през рамо, от противоположната страна на мачетето. Не трябваше да има проблем да извади едното или другото. Колчана закачи до ножа отдясно на тялото си. Позицията, най-удобна за вадене на стрели. Слеър се усмихна, облекчено. Все още беше адекватен.
“Случайно да имаш номера на Цвети? Тя ми липсва.” – Каза изведнъж Бейн. Слеър се втренчи в него. Цвети, момичето, което Бейн тайничко беше харесвал в гимназията. Едно от момичетата, разбира се. Той харесваше всичките. Цвети, на чието погребение бяха отишли заедно по средата на 2012.
“Бейн, тя…”
“Да, да, знам. Просто, сега, като са останали толкова малко мъже, може би щеше да се навие да прави секс с мен.” – Бейн се ухили. – “Трябваше да си видиш изражението.”
После тръгна напред, смеейки се, беззвучно. Слеър поклати глава, после и той се усмихна. Кой знае. Може пък Бейн все пак да беше по-нормалния от двамата.

Край на Първа Глава.

Explore posts in the same categories: Пост-мортем