Да причиниш болка

Не обичам да причинявам болка. Ако наистина се налага, го правя, но не ми доставя удоволствие, а откакто се обърнах към окултизма, към религията и пацифизма, мислех, че няма да ми се наложи да прилагам повече такова. Че следвайки боговете, всичко ще е наред. Че само когато правя неща за себе си, и забравя на кого служа и на кого принадлежа, само тогава може да допусна грешка. Поне обстоятелствата сочеха към това. Фактите сочеха към това.

Грешах. Колко грешах, нямах идея до тази вечер.

Мислех, че съдбата ми е да помагам на хората. Да докосна техния свят, да го променя, малко по малко, или всичкото наведнъж. Отдавах си сметка, че ако не внимавам, може да станат лоши неща. Като си играеш с огън, има риск да се опариш. В случая това, че аз можех да се опаря, не беше проблем, а това, че можеше да запаля гора. Затова вътрешно си казвах, че няма да се оставя да вкарам хора в грешен път. Няма да ги оставя да паднат долу. Ще се старая да накарам всеки да се чувства добре, ще опитам да помогна на всеки.

Не ми хрумна и за момент, че може да доведе до лош резултат опитът ми да помогна. Нямах и идея какво може да стане. И когато вече стана, ми отне време да разбера, че вината е моя. И знам, че все още никой не е наранен, не наистина. Но е въпрос на време, докато истината излезе наяве. И тогава, тогава, всичките парчета от доминото ще паднат. И за няколко души, гората ще гори.

Не това е лошото. Лошото е осъзнаването, че вероятно е трябвало да го направя. Че просто ми е било писано да съм камъчето, което преобръща колата в даден момент в нечий живот. Лошото е, след първоначалното усещане на вина, на угризение и на болка, че вече не се чувствам виновен. Лошото е осъзнаването, че част от съдбата ми ще е да го направя отново. И аз няма да споря. Душата ми принадлежи на боговете. Ще направя, каквото искат. Нищо друго няма значение. И тя, разбира се. Тя има значение. Малко, но е всичко, което някога съм искал. Сега съм хладен. Чувствам се студен, както истински войник по време на служба. Но утре, тя пак ще ми залипсва. И аз ще осъзная с тъга “ако боговете ми искат да я убия, ще го направя. А ако ми кажат, че тя ще е моята награда за службата ми, аз ще карам другите да страдат без да мигна дори. Но истината е, че аз бях готов да служа до смъртта си още преди нея. И преди нея, не исках нищо друго. Защо я пратиха в живота ми?” И единственото по-болезнено от мисълта, че тя е тук, е мисълта, че могат да решат да ми я отнемат, след като съм познал щастието. Може би това е нейната роля. Да ме разсее. Да не забележа какво правя. Да не се оставя нещата, които причинявам, добро и лошо, без значение, трудно и лесно, да ме направят съвсем бездушен. Но защо така? Докога? Защо нея?

Въпроси, на които няма да намеря отговори. Всъщност, една сега разбирам, може би, защо боговете са я пратили в живота ми. Боговете на държат сметка на никой смъртен, най-малкото на мен. Но не те обезкуражават да откриеш отговора сам. Намерих отговори на купища въпроси. И все пак, нови изникват.

Едно остава истина.

Слава на боговете и тяхното правосъдие.

Живеех, за да служа. Умрях, за да служа. Родих се отново, за да служа.

Л. В. Б., Б. Д., Б. Х., Я. В., Р. В.

Explore posts in the same categories: 1, За мен