Зад стената

Ана-Мария беше двадесет и три годишна студентка, работеща като проектант в свободното си време, и точно в този момент имаше огромни затруднения да заспи.
Нейната стая. Нейния апартамент. Още се учудваше, че е успя да заживее сама. Идваше от наистина задружно семейство – и в добрия, и в лошия смисъл. Дори когато вече беше пълнолетна според най-високите изисквания, тоест на двадесет и една години, нейните родители и дума не даваха да се обели за преместване другаде. Да беше единствено дете, разбираше – но Ана-Мария имаше двама по-малки братя близнаци, и една по-голяма сестра, която, изненада братя и сестричета, още живееше с тях в голямата къща. Пространство не липсваше – родителите на Ана бяха богати според повечето стандарти, и къщата бе голяма. Всеки си имаше собствена стая, че даже и стая за гости имаше. Това, което пречеше, беше контрола – наистина, нейните родители никога не се оплакаха гласно, когато се прибираше с момче, но сбърчените им носове, сякаш са настъпили нещо мръсно, говореха повече от достатъчно.
Затова тя бе повече от горда, когато преди година и нещо най-после успя да се откъсне от семейството. Това „откъсване” беше свързано с огромно количество сълзи и от двете страни, перфектното американско семейство не желаеше нищо да наруши ритъма, по който бяха живели досега. Но Ана-Мария не отстъпи, докато накрая нейните родители не се пречупиха и сами не изнесоха багажа `и до таксито.
Но точно в този момент, дори и да не желаеше да го признае в себе си, може би щеше да е по-добре още да живееше с родителите си. Беше се преместила от предградията на Манхатън в самия Манхатън, и все още имаше проблеми да свикне с нощните шумове. Всъщност, след известно време, тя почти успяваше да игнорира шума от колите на улицата отдолу – със затворен прозорец и на петия етаж повечето шум, слава богу, изчезваше.
Тази вечер, по изключение, почти нямаше трафик в квартала, и Ана-Мария реши, че ще е подходящ случай да си отспи. Това беше една от другите лоши страни на живота самостоятелно – никога не успяваше да си отспи, когато и да станеше, се чувстваше по-уморена, отколкото когато си бе легнала.
Тя опъна завивките така, както майка `и я бе учила, взе си душ, и си легна с все хавлията в леглото. Помисли си, че ще заспи веднага – толкова уморена се чувстваше. Но когато затвори очи, сякаш всичкия шум наоколо се повиши в пъти. Ето го часовника, тик-так, тик-так, тик-так… „Добре де, разбрах те първия път, не можеш ли да млъкнеш?“ – Помисли си тя. Естествено, че не можеше. Нали си имаше публика – водата по тръбите, минаващи зад апартамента, бушуваше точно както разбесняла се публика на концерт, крещяща за бис.
И драскането. Какво по дяволите пък беше това драскане? За първи път го чуваше. Драс.Драс.Драс. Скръц. Скръц. Сякаш най-малкия затворник в света тракаше по решетките с канчето си. Не, не беше това. По-скоро беше опита на някой да се изкатери по плоска стена. Драс, драс, драс. „Сякаш някакво малко човече пада и се опитва да се задържи по стената с нокти“ – помисли си Ана-Мария и се ухили сама на себе си. Но драскането не спираше. По-скоро беше… сякаш нещо се опитва да излезе от някъде. Ана-Мария потръпна. Наистина, въображението може да е най-големия враг на човека в доста случаи. Обяснението беше по-просто. Вероятно беше просто чалнатия съсед на горния етаж – тя бе разбрала за него още същата вечер, когато се нанесе. Една доброжелателна комшийка и бе обяснила, че и предишните наематели се оплаквали от него – имал проблеми със съня и по цяла нощ се мотаел насам-натам безспирно. „Но не е драскал, нали?“ – Помисли си с отчаяние Ана-Мария. Пък и шума не идваше отгоре, нали така?
Не идваше отгоре… Тогава откъде идваше?
Ана-Мария затвори уши и се заслуша. Шума сякаш идваше от навсякъде, сякаш просто извираше от стените. Тя се насили да се съсредоточи. Не… Не идваше от навсякъде. Идваше от пространството срещу нея. Може би съвсем леко встрани. Тя отвори очи с объркана физиономия на лицето си. Но право срещу нея беше само скрина с дрехи, една от малкото мебели в едностайното апартаментче. В самата стая имаше още един скрин, бюрото с работния компютър на него, и още едно легло, което беше останало от предишните собственици, и което сега се използваше като склад за дрехи – върху него имаше цяла купчина. На Ана-Мария винаги `и отнемаше доста време да избере какво да облече сутрин, затова всяка вечер нареждаше десетте най-вероятни варианта за облекло на леглото, за да си спести поне малко време сутринта.
И какво точно ще издава шум от скрина за дрехи? Беше просто скрин. Със две части, горна и долна, където тя бе разпределила най-различни дрехи по вид. Най-обикновен скрин в лакирано тъмно дърво, изглеждащ нов и стар едновременно. Та, какъв шум би могъл да идва от такъв скрин?
Не… Не от самия скрин. А от зад него. Ана-Мария се ослуша. Драскането продължаваше. Сигурно беше някоя малка мишка. С малка, малка лапичка, драскаща по тапетите. Сигурно се беше заклещила. Може би трябваше да поговори с Карло – той вероятно щеше да я извади, ако шума продължеше.
Но възможно ли е да бъде нещо друго? Ана-Мария се замисли. Когато се бе нанесла, домоуправителката, възрастна жена, наближаваща 60-те си години, която радушно я бе почерпила с парче кекс, когато се бе нанесла, `и бе разяснила, че в сградата нямало начин да има мишки. Точно преди три години специално я ремонтирали, затваряйки и най-малките дупки, през които е възможно да се вмъкне някоя. Освен това, били поставили едни специални кубчета от някакво вещество, при помирисването на което животинките си плюели на миниатюрните пети и стояли надалеч.
„Но виж скъпа, хлебарки винаги може да има.” – Беше и се усмихнала мило домоуправителката. – „Те са единствените наематели, които никога не се изнасят. Колкото и да ги убиваш, винаги успяват да дойдат още. Винаги съм си мислела, че хлебарките вероятно са най-неунищожимата армия в света.”
Тогава Ана-Мария се бе разсмяла от сърце, а възрастната жена се бе усмихна кротко и бе предложила още малко чай. Но сега ситуацията не изглеждаше толкова смешна. Не, никак не изглеждаше смешна, братчета и сестричета. Като повечето жени (и мъже, макар че надали някой щеше да си признае някога) Ана-Мария се ужасяваше от мисълта за хлебарки. В къщата на родителите си бе забелязала само една, само веднъж, когато беше на шест годинки. Тогава, в детските `и очи, тя изглеждаше огромна. Бащата на Ана бе убил хлебарката с чехъл, след което много внимателно я бе изнесъл навън със парче вестник, с погнуса на лицето си. После бяха обяснили, че хлебарките, макар и безобидни, били отвратителни създания, пренасящи мръсотии от канала. „А тази даже беше малка.” – Бе казала майката на Ана-Мария. – „В града са много по-големи. Затова завинаги трябва да живееш тук.”
На малката Ана-Мария това се бе сторило странно. Как може майка `и да си помисли, че някога ще поиска да напусне тази прекрасна къща? Да не живее повече с родителите си? И да не си играе със сестра си? Как може да допуснат, че ще поиска да направи нещо такова? Че тя да не е луда?
Сега, като се замислеше, Ана-Мария осъзнаваше, че почти всяко нещо завършваше с неминуемото „затова завинаги трябва да живееш тук”. Всяко нещо. Какво натякване!
„Е, да, но сега това не ти изглежда като толкова лоша идея, нали?” – Помисли си Ана-мария. Драскането продължаваше. Дали не си въобразяваше? Не, все още беше в пълно психическо здраве, благодаря много. Драс. Драс. Драс.
„Утре ще извикам Карлос да преспи тук.” – Помисли си сънено Ана-Мария, докато се обръщаше на другата страна, на прага на заспиването. Да, още чуваше драскането, но не `и пречеше особено. „Карлос ще се справи… и може би този път ще се съгласи да спим в едно легло…”
Без дори да довърши последната мисъл, Ана-Мария падна в капана на съня. Когато се събуди на следващата сутрин, тя не помнеше нищо.

Следващия ден мина по нормалния за нея начин. Събуди се в седем и половина, осъзна, че вече закъснява за работа, и облече най-зеления възможен костюм. „Зеленото успокоява хората, ако носиш зелено надали някой ще успее да ти е ядосан достатъчно дълго, за да ти се накара сериозно.” – Винаги бе казвала майката `и. – „Само гледай да не попаднеш на шеф далтонист.” Ана-Мария се спря набързо за да огледа дали зърната `и не прозират през сутиена (напоследък това започваше да пречи на деловите отношения) и едва не се преби, докато се опитваше да си обуе обувките с къс ток в движение.
Тя излезе от апартамента по възможно най-бързия начин. Качи се на такси, защото имаше чувството, че ако закъснее с повече от тридесет минути дори целия зелен цвят на света нямаше да я спаси от гнева на шефа `и. Тя излая бързо адреса на офиса, след което извади огледалце и се опита да оправи външния си вид поне малко. „Мисията невъзможна” – Помисли си за пореден път тя, докато се опитваше да не размаже червилото по устните си прекалено много.
Докато пристигне в офиса, тя бе напълно забравила каквото и да е, свързано с драскането което бе чула предишната нощ.

Същата вечер Ана-Мария се прибра изтощена. Не помнеше намерението си от предишната вечер да повика Карлос да преспи тук. Карлос Соноцо, нейното гадже. Американизиран италианец от Лонг Айлънд, тя веднага бе хлътнала по външния му вид. Набит и нисък, с типичните за италианците тънки мустачки, той `и се стори неотразим. Видя го в магазина, когато трябваше да купи хляб. Със черно сако, заповядваше на работниците къде да разтоварват. Оказа се малко над нейната възраст, работещ като търговец на едро – работа, в която един италианец можеше да стигне далеч.
Ана-Мария винаги си бе падала по италианците, още откакто гледа Кръстника. Тайно, в главата си, тя обичаше да нарича Карлос „моя малък Сони”. Когато се прибра, напълно изтощена, през главата `и мина мисълта, че тази вечер е имало нещо, свързано с него за правене, но не можеше да се сети какво. Идеята да го покани да преспи отпадаше автоматично – Карло беше много досаден в това отношение. Всички останали двойки нямаха нищо против да спят в едно легло, но не и Карлос. Не и Карло Соноцо. Той се нуждае от пространство за спане. Не може да се гушка като някаква плюшена играчка или женчо. Той се нуждае от още едно легло на което да спи, а Ана-Мария в никакъв случай не желаеше да оправи „своя сутринен гардероб”. За момента по добре там да спят дрехите. Те не мрънкат, че се нуждаят от пространство. Те не мърморят, че гушкането е за лигльовците. „Карлос Соноцо, големия мъжкар.” – Помисли си с лека насмешка Ана-Мария. – „Който така и не се научи да носи вратовръзка, която да е в тон със сакото, което е облякъл.”
Тя реши просто да си вземе един душ и да си легне.
Когато излезе от банята, легна в леглото, и загаси малката нощна лампа, погледа и отиде към скрина. Големия скрин. Имаше нещо, свързано с този скрин, което не можеше да си спомни.
И докато нещо се оформяше в главата и като мисъл, тя заспа.

На следващата сутрин, по изключение и пълен късмет станала почти навреме, тя успя даже да оправи грима си преди да излезе от стаята. Но преди да излезе, забеляза нещо странно. Точно отстрани, в пространството между скрина и стената, се показваше мъничко краче. Ако човек не се вгледаше достатъчно, можеше да го сбърка с клонче. Но няма клонче, което да има малки косми по себе си. Нито пък реснички. Още по-малко пък малки шипчета на всеки няколко сантиметра. Нито пък хитинова броня.
„Нито пък ще се движи.” – Помисли си Ана-Мария, затиснала уста с малката си чантичка, за да подтисне писъка. – „За бога, това е крак на буболечка, дълъг поне десет сантиметра, и се движи… А останалата част?”
Тя излезе по най-бързия начин, едва ли не бягайки, дори не се погледна в огледалото, както беше свикнала. „Кой се интересува дали ми стърчат зърната” – Помисли си налудничаво тя. – „Аз току-що видях шибано извънземно да се показва зад скрина ми.”
Едва не забрави да заключи вратата, но все пак се сети в последния момент.
Когато влезе в таксито, почти крещейки на шофьора адреса, тя все още беше на прага на нервна криза. „Огромно гадно насекомо” – Мислеше си тя. – „Ами… Ами ако ме е налазило? Ако ме е докоснало? Не може да бъде, не, не може…”. Ана-Мария затисна ръка с уста, за да сподави гаденето. Идеше `и да повърне. Шофьора, виждайки състоянието на жената до него, караше без да задава въпроси.

До края на работния ден, Ана-Мария бе успяла да се успокои. В крайна сметка, има и по-големи насекоми – беше виждала по телевизията вид стоножки, дълги почти метър, които ядат прилепи. Това нищо не беше. Работеше на прага на нервната криза с часове, изкрещявайки нещо всеки път, когато някой я докоснеше, но накрая бе успяла да се овладее. Обади се на Карло. Щеше да мине да я вземе след работа. Вътре в колата щеше да му обясни, той щеше да оправи положението. Винаги успяваше.

- Е, къде е това насекомо? – Попита Карло за пореден път.
- Ето там. Зад скрина. – Ана-Мария му посочи с ръка, треперейки. Мислеше, че се е овладяла… Но когато го видеше да изпълзява… Преди Карло да го убие, дано да го убиеше бързо…
- Хъмм. – Карло си промърмори нещо под носа за женските глупости, след което побутна малко скрина отстрани. – Вътре има само дрехи, нали? Мога да го избутам?
Ана-Мария трепереше цялата, но все пак намери сила да кимне. Карло се протегна един два пъти, след което се наведе, опря рамо в скрина и с кратко изръмжаване започва да го бута настрани. Ана-Мария очакваше да види насекомото всеки момент… Не искаше да го вижда, искаше Карло да го настъпи веднъж с подкования си ботуш, и да се свършва, но същевременно не можеше да отлепи поглед. Ето, шкафа вече минаваше средата, вече бе почти избутан, за да покаже…
Нищо. Абсолютно нищо. Ана-Мария погледна веднъж, после още веднъж. Нямаше нищо, само белите плочки, рязко контрастиращи със бежовите тапети. „Зад стената е, да, сигурно са цяло гнездо…” – Помисли си тя. Сякаш чувайки нейните мисли, Карло почука силно с юмрук по стената. Не отекна никакъв звук.
- Стената явно е запълнена, не е куха. – Усмихна се Карло. Надали щеше да си го признае някога, но насекомите го ужасяваха с многото си крака. – Освен това, като гледам, няма дупки никъде. Ани, възможно ли е да си сънувала някакъв кошмар и когато си се събудила на сутринта, още да не си изпила кафето си…?
Да, кошмара. Беше сънувала нещо… Нещо страшно. Нещо с много повече крака, отколкото би трябвало. И очи. Очи, обграждащи чифт чудовищни щипки… Да, беше сънувала кошмар. И не си бе изпила кафето. Разбира се, това беше отговора. Ана-Мария изведнъж бе завладяна от невероятно облекчения, почти като това да разбереш, че твой роднина ще оцелее след жизненоважната операция, на която са го подложили. Все пак, тя не остави на облекчението да се изпише по лицето `и. Беше се направила на глупачка, можеше поне да извлече полза от това.
- Ох, не помня… Не знам… Беше толкова страшно, Карло. Ти няма как да разбереш. Вие мъжете сте много по-смели, не знаете как ни ужасяват такива неща нас жените. – Тя въздъхна престорено, отбелязвайки си наум, че надали някога, някъде, ще има по-талантливи актриси от жените във връзка. – Нямаш си идея колко треперя още. Сигурно ще сънувам кошмари с дни наред… Може ли тази нощ да спиш до мен? Моля те, Карлос.
- Уф… – Изръмжа той, но после чертите му омекнаха и той я прегърна. – Нормално е да се страхуваш, скъпа. Представям си какво ти е било. Добре, ще го направя, но не прекалявай с гушкането, става ли? И обещай да не казваш на момчетата от склада, не искам да ме мислят за някакъв лигльо…
- Обещавам, скъпи. – Усмихна се тя, опитвайки се да не се разсмее при мисълта за деня в който щеше да отиде специално при групата от мъжкари, за да им обясни, че мъжа с когото спи обича да се гушкат. – А сега, какво искаш за вечеря?
- Спагети. – Ухили `и се Карлос, заговаряйки с южняшки акцент. – Знаеш какви сме ний италианците, червеи ‘ше ядем, стига дъ’ ни излъжиш, че са спагети.
- Добре, Карло. А сега би ли бутнал шкафа на мястото му? Аз отивам да ги приготвя. – Каза Ана-Мария, вече с гръб към него. „Прекрасен мъж” – Мислеше си тя. – „Ама някой ден трябва да му обясня колко зле имитира този акцент.”

Няколко часа по-късно, след изобилната вечеря и доста приятно прекараното време след това, в прегръдката на похъркващия Карлос, Ана-Мария си мислеше колко късмет има. Интересно беше как от най-големите си притеснения човек можеше да намери най-голямата полза. Докато затваряше очи във прегръдките на италианеца, тя дочу вече познатото драскане, но преди да осъзнае какво означава това, вече бе заспала.

Няколко седмици по-късно, животът си вървеше както обикновено. Което ще рече, че Ана-Мария ставаше рано сутрин, за да не закъснее, а когато се прибираше беше толкова изтощена, че едва се придвижваше до леглото. Лекции, работа, лекции… „Самостоятелния живот не е лесна работа, дами и господа, не, изобщо.” – Помисли си тя неведнъж. Но все пак се гордееше с това, което бе постигнала. „Въображението е най-лошия враг на човека” – Помисли си тя веднъж във връзка със случаите с драскането. Наистина, въображението може да е най-големия враг. Вярно, тя бе продължила да чува драскането за още около седмица, но когато най-накрая се реши, стисна зъби, и колкото и да бе уплашена, си каза, че само си въобразява. Това помогна. „Какво ще кажете за този начин на практикуване на психология, приятели?” – Помисли си тя. Ето, отрицанието всъщност винаги помага. Щом тя можеше, всеки можеше. Всъщност, виж ти колко лесно си изкарват парите психиатрите – просто убеждават пациента, че всъщност няма нищо съществуващо, от което да се страхува.
„И накрая взимат тлъста сума пари за нищо работа.” – Завърши тя размислите си. Може би трябваше да се ориентира за работа в тази област, явно си я биваше. Ето, тя си беше казала, че не чува драскането зад стената, и наистина повече но го бе чула.
Но това, което Ана-Мария не осъзнаваше, бе факта, че след деня в който си го каза, тя просто не бе имала проблеми със съня. Което ще рече, че почти веднага след като си легнеше, тя заспиваше. Което на практика не и даваше шанс да чуе какъвто и да е било шум.

И скоро след това дойде денят. Една сутрин тя стана, както обикновено, облече се в стаята си, и огледа внимателно деловия си костюм с критично око пред огледалото. Този беше светлосин, поредния успокояващ цвят. Въпреки, че нямаше да закъснее днес, бе препоръчително да изглежда възможно най-добре от всяка гледна точка, включително и психологическа. Докато си оправяше една несъществуваща гънка по полата, тя си мислеше колко важен бе днешния ден. Проекта, по който работеше, трябваше да бъде представен пред цяла група зловещи корпорати, които щяха да я изядат с парцалките, ако направеше и най-малката грешка.

„Високо вдигната глава. Самочувствие. Сила. Аз съм силна, аз съм умна, аз знам точно какво ще кажа и ще ги разпердушиня.” – Помисли си последно тя пред огледалото, преди да тръгне право към вратата към малкото коридорче. И изведнъж… нещо я спъна.
Ана-Мария се пльосна с всичките си петдесетина килограма, правилно разпределени на метър и седемдесет височина, и се изправи, разтривайки бедрата си, там където се бе ударила. Обърна се, издухвайки един рус кичур от косата си, за да види какво я бе спънало.
По меките черти на кръглото `и лице бавно се разля ужас. Тя отстъпи назад, блъсна се във вратата, мина малко напред, отвори я с гръб и излезе навън, задъхана, още втренчена в това, което бе видяла.
Kрак. Не просто крачето, което бе видяла последния път, дълго десет сантиметра. Това бе същото, само че… дълго над метър. Много по-дебело, много по-космато, много по… нереално.
Пред очите `и кракът чертаеше кръг след кръг в мокета, опитвайки се да изправи нещото, което носеше. Което носеше… Тя се огледа в ужас. Колко ли голямо бе нещото, на което част от крака бе дълга повече от метър?
Тя погледна как скрина с дрехи се разтресе. Усети как нещо го бута… Усети как нещо се опитваше да излезе. Пред очите и скрина бавно започна да пада напред, поддавайки се на натиска.
За Ана-Мария тази гледка бе повече от достатъчна. Тя изпищя, веднъж, после още веднъж и се затича. Не я интересуваше, че оставя апартамента отключен, не я интересуваше, че не си бе взела чантата, документите, и всички останали неща, за които се бе трудила толкова време. Нямаше намерение да става като онези момичета във филмите, които се скъсват да крещят, докато чудовището дойдеше да ги изяде.
Очевидците биха се учудили, всеки би се учудил. Добре облечена млада жена, тичаща крещейки, боса. Някои биха се уплашили и биха задържали по-здраво децата си близо до себе си, докато отминеше. Други биха обсъждали помежду си дали да повикат полиция за да я приберат, но накрая щяха да се откажат.
Тя отиде и седна в близкия парк, опитвайки се да събере мислите си. Това не беше илюзия. Това, което бе чувала, не бе нещо, което дращи по стената, за да се изкатери по нея. Тя чуваше нещо, което се опитва да се измъкне.
Ана-Мария се концентрира и се замисли внимателно. Но как бе възможно да съществува толкова голямо насекомо? Да оставим логическата част настрани и да се запитаме как се е намерило там.
„Но нали Карлос удари стената.” – Промърмори тя на себе си, изпросвайки си стреснат поглед от минаващата наблизо двойка, правеща сутрешния си джогинг. – „Карлос я удари, и стената не издаде кух звук, сякаш е празна, издаде звук, сякаш е пълна. Как тогава…”
Изведнъж тя осъзна. Сякаш студени пръсти сграбчиха мозъка `и, прониквайки през очите, и стиснаха с все сила, унищожавайки съзнанието `и. Стената не бе издала звука на кухо, защото беше изпълнена. Изпълнена с нещо огромно.
Но Карлос, той бе казал, че няма дупки… Значи Карлос е грешал, сигурно е имало дупка през която е влязло, или…
Карлос! Тя се изправи, а очите и бяха на прага да изскочат от орбитите. Карлос щеше да я чака. Днес беше специален ден, щеше да я откара на работа. Щеше да я вземе от вкъщи.
Тя се затича обратно към блока си, обратно към нещото. Нямаше значение колко голямо е, колко опасно е, тя трябваше да стигне там преди Карлос. Трябваше да го предупреди. Трябваше да го спре, преди да намери нещото… „Или нещото да намери него” – Прошепна предателска част в главата `и.
Тя се затича още по-бързо, не изчака асансьора, бяха само пет етажа – затича се по стълбите.
Тя стигна на петия етаж задъхана, но не остави това да я спре. Затича се по коридора, пълен с врати, пълен с апартаменти, до този, който бе неин… В който вече желаеше никога да не бе влизала.
Спря се в последния момент. Виждаше отворената врата. Пред нея, на входа, се виждаха чифт крака. Крака в тежки ботуши, които се извиваха в страхотни спазми. Ана-Мария се спря там, не смееше да отиде по напред. Да види. Просто не смееше. Чу се бълбукащ звук, като заглушен писък, след което от предната част на тялото излетя фонтан от кръв, пръскайки пода пред перфектната врата. „Перфектната врата, принадлежаща на перфектния апартамент.” – Помисли си тя налудничаво. След още един финален спазъм, краката на Карлос също бяха придърпани вътре.
Това бе повече, отколкото Ана-Мария можеше да понесе. Тя избяга навън, от коридора, от сградата, от улицата. Когато я намериха няколко часа по-късно, тя стоеше, стискайки коленете си, люлеейки се на едно място, и плачеше за Карлос. Карлос, който бе така добър с нея. Карлос, който въпреки че не желаеше да мине за женчо, спа в едно легло с нея, когато тя го помоли, Карлос, който всеки път целуваше ръката `и тъй нежно като се видеха. Нейния джентълмен. Карлос, който я бе вдигнал на ръце и я бе пренесъл до леглото първия път, когато щяха да преспят заедно. Карлос, който я обичаше и бе готов да направи каквото желае за нея. Карлос, който умря заради нея.
Това бяха нещата, които шепнеше пред себе си. Унищожено `и съзнание рисуваше картина след картина от миналото, а сълзите `и чертаеха вадички по земята.

Година и няколко месеца по-късно, след месеци на реабилитация, Ана-Мария бе готова да се върне в света на комуникиращите хора, и ако смееше, даже в града. Но тя не смееше. Не искаше. Върна се при родителите си, които макар и никога да не биха си го признали, бяха доволни от това, без да се интересуват от обстоятелствата.
Ана-Мария, която никога не бе изпадала в депресия, която никога преди не бе изпитвала емоция, близка до нещастие, сега стоеше тиха и мълчалива, а когато я попитаха, отговаряше с една дума.
Случилото не желаеше да напусне главата `и. Тя стоеше на люлката в градината, люлееше се, и мислеше с часове. Полицаите, които бяха влезли в апартамента, го бяха намерили опустошен, но без нито следа от Карлос, освен парчета от облеклото му. Докато разправяше историята за това, което бе видяла зад скрина („Зад стената.” – Поправи се мислено тя.) никой не и бе повярвал. Убийство, да, но грамадни насекоми – моля ви, госпожо, ние да не сме вчерашни? Полицаите я бяха изпратили в психиатричната болница с чаша какао и едно одеало, където макар и да не знаеше, тя щеше да престои повече от година.
Полицаите клатеха глави. Къде се е чуло за човек, отвлечен и убит от грамадно насекомо? Надали даже имаше някое, достатъчно голямо да направи нещо подобно, а камо ли с размерите, описвани от нея. Освен това липсата на труп и липсата на самото насекомо правеше разказа и да изглежда още по-нереален. Но как щяха да обяснят дупката, която бяха намерили във стената зад скрина? Дупка, дълбока над два метра в диаметър, защото се бе оказало, че точно този апартамент опира в един от ъглите на сградата. В крайна сметка полицаите решиха просто да не я обясняват. Ана-Мария така и не се върна в апартамента и никога не разбра за тази дупка – нито за факта, че полицаите бяха решили да пишат случая като „неразрешима мистерия” още в самото начало.
Месец след месец в психиатричната клиника се опитваха да я убедят, че не е видяла нищо. Но тя отказваше да бъде убедена. Нали точно това нейно убеждение бе довело до смъртта на Карлос? Тя нямаше да си позволи да заблуждава самата себе си повече. Никога.

В крайна сметка, я бяха пуснали, защото макар и да говореше за грамадни неща, скрити зад стената, тя бе напълно здрава психически. Ана-Мария отговаряше точно на въпросите им, без грешка. Нямаше как, трябваше да я пратят вкъщи.
Тя никога не се върна във апартамента, бяха пратени специални хора да приберат нещата `и. Единственото нещо, което желаеше, бе никога повече да не дойде в града. Единственото и желание. И тя го получи. Тя най-после се прибра вкъщи.
„Виждаш ли, скъпа. Затова никога не трябва да напускаш дома си.” – Ана-Мария можеше да види това изречение в триумфиращите очи на майка си, която макар никога да не го признаеше, беше щастлива, че цялото нещо се е случило. Едно гадже, какво толкова – струваше си жертвата за да върне нейното дете обратно вкъщи, нали?
Ден след ден Ана-Мария минаваше през все същите разсъждения за случилото се, седейки на тази люлка. Вечерта лягаше в стаята си, мебелирана по начина, по който бе когато тя беше малко момиченце, а родителите `и идваха за да я целунат за лека нощ.
Тази вечер не правеше изключение. Докато се завиваше с одеалото, тя помисли в просъница, че наистина не е чак толкова лошо. Надали някога щеше да забрави това, което се бе случило – но поне в момента се чувстваше добре. Чувстваш се защитена. И точно когато очите и притъмняваха, което подсказваше, че скоро ще попадне в капана на съня, тя чу някакъв досаден звук.
Нещо издаваше шум в стаята, въпреки че бяха махнали всички часовници и я бяха звукоизолирали. Нещо издаваше странен звук. Заспивайки, тя си помисли, че е подобен на скърцане, но по-досаден… Не, не беше скърцане, по-скоро приличаше на…
Драскане.

Explore posts in the same categories: Разкази