Историята с осата или „Защо не са по-силни хората?“
Да започнем от историята с осата. Това е история, случила се наскоро с моя верен клас. Главната роля се играе от вашия верен приятел Бейн Хартайм, черната оса и група от двадесет и пет човека изплашени от тази оса.
Имахме подобие на час на класния, в което беше дошла някаква жена, събираща хора за проект, който обучава млади хора да прави проекти. Докато го обясняваше, ме заболя главата, но мисля, че мога да го обясня по-точно – тя си е изкрънкала проект от Европейския съюз, който да включва обучение на ученици. Сега ще идва веднъж месечно, ще ни говори, уж обучава, макар че не забелязах желание у никой да бъде обучаван, и после ще прибере някакви пари. Много рядко се прави нещо което да е без пари в цялата история. Само не разбрах защо ние трябваше да страдаме? Жената имаше онова умение да приспива хората с глас. Общо трите астрономически часа под нейния надзор си ги искам обратно. По-добре да бях имал нормални часове.
Историята с осата се развива в един от тези часове. Докато останалите весело си говореха, а аз седях на последния чин в мрачния стил с ръкавици без пръсти на ръцете, четейки Стивън Кинг за пореден път, от прозореца долетя втория участник в нашата малка пиеса.
Черната оса. Поне мисля, че беше оса. Имаше жило и тънко тяло, явно си пази фигурата. Трябваше да я попитам на каква диета е. Черния цвят вместо жълт също беше интересен, и на мен лично ми допадна. Тя долетя през прозореца и кацна до мен. Втренчих се в нея като хипнотизиран, с тихата радост от писъците, които щяха да се чуят в момента, в който момичетата щяха да погледнат към нея.
Момчетата от моята редица бързо я забелязаха, посочиха я, захилиха се. Осата, вероятно притеснена от всичкото това внимание, отлетя и кацна на прозореца до един мой съученик, в чиято сексуалност повечето се съмняват – метросексуален, работещ за Орифлейм в свободното време, и като цяло не особено заинтересуван от момичета. Аз мисля, че го разбирам. Тийнейджърките наистина не са много интересни.
Повиках го и със зловещата си усмивка посочих прозореца му. Прозореца, Buddy, прозореца. Той се уплаши и сбута момичето до себе си, разпищя се за книга или нещо с което да удари насекомото. Всички втренчиха поглед в сцената. Предполагам, че за осата е било най-притеснително.
Аз станах и се понесох леко приведен, сякащ заемащ повече място. Когато ме видят в подобно състояние, повечето се мърдат от пътя ми. Показва, че дори и те разбират когато правя нещо съвсем сериозно.
Застанах до тоз мой съученик. Не бях забелязал, че още стискам книгата „То“ в дясната си ръка. Съученика ми се опита да я сграбчи, каза нещо като „Дай го това“. Аз го погледнах в нямо недоумение, после разбрах. Тъпака искаше да убие осата с моя „Стивън Кинг.“ Просто замахнах с книгата към челото му, не за да му направя нещо, а за да го отпъдя… Както се отпъжда досадно насекомо. Лигльо.
Оставих книгата и сграбчих осата с пръстите си. Тя се мъчеше да излети през стъклото на прозореца, след като този точно до нея беше отворен. Явно не е била от най-умните. Усетих хрущенето между пръстите си, и се обърнах към другия прозорец, готов да я хвърля. За всеки друг би изглеждало, сякаш не съм се поколебал. Но аз се колебаех. Исках да взема осата и да я изям.
Знам как звучи. Не съм чак толкова луд, не съм фен на такива странни вкусове. Но знаех какъв ще е резултата. Всички щяха да пропищят, най-вече момичетата. Поне половината щяха да повърнат. Щяха да ме изолират даже повече, което е чудесно според мен. Но щяха да го запомнят. Това е просто насекомо. Не може да им направи нищо особено. Ето, даже Явор веднъж изяде едно насекомо, помниш ли? И когато този мой метросексуален съученик някой ден седи в хола на триетажната си къща със своя съпруг/съпруга и влезе оса през прозореца… Просто ще я удари с ръка.
Щях да ги направя по-силни. Най-малкото стомасите, ако не друго. Щях да ги направя по-малко лигльовци. И тогава в главата ми се появи обратната мисъл.
„Бейн, да не си шибана благотворителна организация?“ „Не, не съм.“ – Отговорих аз. – „И ще съм ти благодарен, ако не псуваш. Не е аристократично. А дори и да не го показвам, поне в главата си желая да съм благородника, който винаги съм бил.“ „Добре де.“ – Сякаш усетих как вътрешния глас маха пренебрежително с ръка. – „Твоя воля. Аз само ти казвам – защо ти е да ги правиш по-силни? Защо ти е да ги учиш? Дори и да станат по-силни, пак няма шанс да станат като теб. Остави ги да живеят със слабостите си. Ако не са се научили сами, няма защо ти да оправяш техните грешки. Защо да ги спасяваш от собствената им слабост?“
Наистина, защо? Изхвърлих осата през прозореца. Нека почива в мир. Взех си книгата и започнах сложния процес на промъкване между чиновете за да стигна до другия край на стаята и да си седна на чина. Една от популярните кифли ми каза учудена „Това беше оса Яворе!“. Естествено, че беше. А твоята коса е руса и e в нескопосан вариант на прическата на Лея от Междузвездни войни, което само прави носа ти да изглежда по-голям, но за всичките тези неща не мога да направя нищо, нали?
Промърморих нещо в отговор и си седнах на чина. Един от нашия клас, по прякор от моя светлост „Сънчо“ ми се ухили и каза, че трябваше да я изям. Сигурно го гледа от гледна точка, различна от моята. Сигурно смята, че нещата, които правя ги правя само и единствено за да шашкам останалите. Ухилих му се обратно и казах, че наистина е трябвало. Той си сложи обратно слушалките в ушите и влезе в поредната умствена хибернация.
Някой промърмори нещо за „Явор-екстерминатора“ и класа отново потъна в безмозъчния си брътвеж. Слаби, слаби, слаби. Имаше по-силни и по-слаби като цяло, разбира се, но все пак, като цяло, слаби. Като поговорих с няколко съученика по-късно, разказвайки им за факта как нашия метросексуалист реагира на най-обикновено насекомо, всички се съгласиха, че е много женствено и лигаво. Добре, браво момчета, но аз не видях никой от вас да се опитва да я убие също така, нали? Въпреки, че не пищяхте, не сте много по-силни от него.
Надявам се да са научили нещо. Просто насекомо, щом Явор може да го убие с голи ръце, всеки може. Но надали ще се случи така. И преди съм убивал насекоми с пръсти, не са го запомнили. Някой ден може и да изям насекомото, ако реша, че някой от тях си заслужава урока. Не съм благотворителна организация.
В момента ума ми се връща обратно на съня ми от предишната нощ. „Моята“ девойка, за която съм разказвал и преди, седеше и пишеше нещо на лаптоп в една градинка, към която аз се бях запътил. Тази девойка очевидно не си знае мястото, щом пак се опитва да си проправи път в съзнанието ми. В момента се чудя – дали е възможно тя да ме е сънувала така, както аз сънувах нея?
Тя стоеше и пишеше нещо на лаптоп. Беше красива, винаги е красива. Видя ме, и каза, че се нуждае от мен. Каза, че се нуждае от моята помощ. Каза, че желае да я целуна. Можех да кажа нещо, но замълчах. Просто я целунах.
После, малко по-късно, сякаш минаваме от една сцена на филм в друга, аз седях пред лаптопа, а тя седеше на коленете ми. Тръгнах да казвам нещо затова, че пак ме използва като нейна „емоционална кучка“, но тя ми каза да не пускам отново старата плоча.
Премълчах. Тъй да бъде.
Затова пускам старата плоча тук. Какво толкова желая? Една-единствена, която да е като мен. Половинка, с която да съм дълго време. Какво толкова искам? Моята психическа сила се постига най-лесно – просто се отърваваш от всички емоции. Какъв е смисъла от щастието, щом присъства нещастие? Какъв е смисъла от всички останали емоции? Просто правят човека по-слаб. А ума би трябвало да подчинява желанията, а не обратното.
Знам какъв съм. Аз съм арогантен и егоистичен, което странно контрастира (или може би допълва?) с моето особено чувство за чест. Имам достатъчно добра самооценка, за да знам какъв съм. Знам, че точно тези черти на характера ми вероятно ще са тези неща, които някой ден ще ме провалят. Но мисля, че всеки би могъл да каже, че тази моя арогантност не е съвсем без покритие, иес?
Мисля, че горните неща стигат до един определен извод. Отделния човек е силен. Не достатъчно, за да покрие моите критерии, но все пак силен. Но тълпата от хора… Тълпата от хора е слаба. Тя е страхлива, тя се плаши и изпада в паника от една-единствена черна оса.
Красива оса беше. Може би донякъде ми напомняше на девойката – защо ли?
В момента ми е жал, че престанах да комуникирам с девойката. Намерих песен, с която имам желание да я поздравя. Песента имаше доста истина в текста си. Става дума за Nightwish и песента „Bye-Bye Beautiful“.
Did you ever hear what I told you?
Did you ever read what I wrote you?
Did you ever listen to what we played?
Did you ever let in what the world said?
Did we get this far just to feel your hate?
Did we play to become only pawns in the game?
How blind can you be, don’t you see?
You chose the long road, but we’ll be waiting
Bain Hardtime
