Подготовка
Андрион реши да оползотвори времето, в което господаря му щеше да събира информация, което вероятно щеше да стане докато сваляше някоя от прислужничките. За оръженосеца Радегар и неговото женкарство бяха станали нещо като ежедневен ритуал, така че той бе свикнал на липсата на господаря си с часове. Даже беше намерил начин да запълни тази липса – тренирайки. Тренирайки е образно казано, разбира се. Както се оказа, използването на два меча едновременно не е толкова лесно, колкото изглежда отстрани.
„Този път ще се справя по-добре.“ – Мислеше си Андрион докато изваждаше мечовете от общия им калъф.
И той наистина се справи по-добре. До прибирането на Радегар след три часа (почти два пъти по-рано от по принцип), Андрион бе успял да потроши само две от трите вази в стаята и все още не се беше порязал или осакатил.
- Е, официално е. Енея Вородецки е чудовище в женски образ. – Започна Радегар, след като се тръшна шумно на леглото си. – Идея си нямаш какво разбрах за нея.
- Ами, разкажете ми. – Каза Андрион, като бързо бутна двете разбити вази под леглото си преди изтощения му господар да ги е видял.
- Живяла е в Гърция. Там е била нещо като онези философи, Платон-Малатон и други подобни. От това, което се дочува, има два варианта – единия е, че нейните колеги философи са започнали да завиждат на нейния ум и са решили да я убият с бучиниш, но нещо не се е получило, тя е разбрала и е дошла тук. Този вариант леко куца, както забелязваш. – Радегар въздъхна примирено. – Макар че е е напълно възможен, също така. Но въпреки това ми се струва, че в Гърция, с нейния ум би имала повече поклонници, отколкото врагове – и поне един от тези поклонници би разбрал за план срещу нея и би намерил хора за да го осуети.
- Хубаво. А какъв е втория вариант? – Попита Андрион, който беше втренчил поглед в издайническото парче ваза точно до ботуша на Радегар.
- Втория вариант е малко по-вероятен. Оказва се, че освен всичките специални уравнения и научни гадости, които правела, тя също така се е борила срещу робството, искала е повече права за хората, и така нататък. Предполагам, че нейните колеги са си затваряли очите заради останалите нейни дейности, но рано или късно тя е започнала да приказва на грешното място… – Радегар въздъхна още веднъж и примирено затвори очи. – Трябваше да преспя с три от кухненските работнички докато разбера това, а две от тях със сигурност не бяха от хубавичкия тип. Както и да е… Втория вариант вероятно е по-близо до истината, защото тъй и тъй ще ни пращат да утрепем някакъв благородник, сигурно е същия, който е направил опит да отрови Вородецки, задето му е мътила водата…
- Чакайте, искате да кажете, че наистина е имало отрова? – Андрион се наведе напред, симулирайки пристъп на интерес, докато бързо придвижи ръка напред и сграбчи парчето ваза в ръката си.
- Да, точно така. Това беше единственото нещо, което беше сигурно в цялата ситуация. – Радегар примирено затвори очи, което даде шанс на Андрион да се облегне назад и скришом да пусне парчето зад леглото си. – Всички казаха нещо за отрова, така че съм сигурен, че поне това е вярно. Както и да е, утре наобед ще ни разяснят за какво точно става дума, така че ще разберем коя от двете истории е вярната.
- Наобед? – Андрион изгледа господаря си в недоумение, който дори не забеляза това, защото си оправяше леглото. – Не би ли трябвало да ни го кажат рано сутринта преди първи петли? Не е ли така на тайните мисии?
- На обикновените тайни мисии, да. – Каза Радегар, докато си разкопчаваше бронята част по част. – Но кралят знае, че се нуждая от поне осем часа сън, иначе ставам много раздразнителен мечок, окей?
- Ъхъх, окей, предполагам. – Каза Андрион, който се зави с одеалото си. Изведнъж осъзна колко много му се спи.
- Тъй. Радвам се, че одобряваш. – Радегар си сабу ботушите с доволен стон, след което се зави до брадичката със своето одеално и легна с гръб към Андрион. – Впрочем, ще ти удържа цената на вазите от заплатата.
- Аз не получавам заплата. – Каза оръженосеца объркано.
- Значи ще ти излезе скъпо. – Изпод одеалото на Радегар се показа един космат крак, който срита свещника в дъното на леглото му, който падна на земята и угасна, оставяйки стаята в пълна тъмнина. – Лека нощ!
****************************************************
На другия ден, в късния следобед Радегар и Андрион стояха рамо до рамо в същата зала, в която за първи път бяха видяли Вородецки предишния ден. Андрион бе кръстосал двата меча на гърба си, въпреки забележката на господаря му, че ще е много по-трудно да ги извади така. Какво значение имаше, нали изглеждаше по-впечатляващо…
- Така… – Започна Енея, докато краля само стоеше на трона си и се усмихваше. – Благородник, на име Атидармий, се опита да ме отрови. Той е нещо като продавач на земи там – той е този, разполагащ с земите на хората там, който ги продава на тези, които желаят, и също така купува от тези, които желаят да продадат своите. Той е жесток – подмазва се пред тези над него, но същевременно е жесток с тези под него. Измъчва служителите си като роби, и всъщност, той е основния човек, който се бори против премахването на робството в страната ми.
- Което, естествено, вас ви смущава адски много, защото вие сте се посветили на това да помагате да хората в беда. – Каза Радегар с ясно различим сарказъм в гласа. – Същинска божа кравичка, майка Тереза…
- Не ме интересува мнението ви, Радегар. – Каза дамата с трепещ глас. – Зная вашия егоизъм и вашата арогантност. Но аз желая да помагам на хората. И сега, искате или не искате, ще ми помогнете.
- Всъщност, факта е, че ако искам, мога и да не ви помогна. – Енея тръгна да отваря уста, но срещна железния поглед на Радегар и млъкна. – Нямате как да докажете това, с което ме изнудвате, и не ме интересува какво говорите. Аз не помагам на хората по вашия начин, защото не мисля, че трябва да оправям чужди грешки. Ако всички имаха вашето отношение, нямаше да се налага да се поправя нищо, нали?
- И… Какво сега? – Енея очевидно бе успяла да възвърне самочувствието си. – Ще си тръгнете? Ще ми обърнете гръб, след като единствената ми цел е да премахна робството на сънародниците ми?
- Не. Ще ви помогна. Но не защото вие ме заставяте, а защото аз така желая. – Радегар направи няколко крачки и застана лице в лице с гъркинята. – Рано или късно ще пострадате безсмислено, но това е ваш проблем. За моя егоизъм и моята арогантност си има причина. Сега ще ви помогна, но някой ден ще дойда при вас и ще потропам на вратата ви, искайки да върнете услугата. И е във ваш интерес тогава да отворите.
Енея замръзна, после просто го погледна и кимна мрачно. Андрион бе поразен как този дребен мъж, облечен в броня, винаги успяваше да накара нещата да вървят ако не в посоката, в която той желае, поне да се движат по начина, по който той иска.
- Чудесно. – Каза Радегар, след което се обърна към краля. – Рейн, това ще е тежко, но вече имам план. Искам половин дузина твои доверени хора, които ще дегизирам като прислужници.
- Мисля, че усещам накъде отива това. – Краля се ухили. – Жалко, че не съм толкова млад и с толкова малко отговорности като едно време. Можеше пак да дойда с теб. Като в добрите стари дни… Но нищо, и така се понася. Поясни малко повече от плана?
- Ами, аз съм един благородник, който е избягал от страна за прикриване на данъци. – Радегар закрачи из залата. Андрион можеше да усети как прещраква ума му. – Като такъв, ще излезе че имам доста пари, нали? Та, аз съм избягал, и търся уединено място, където да си прекарам остатъка от дните с парите, които имам. Затова отивам в Гърция при този Атидармий за да си купя някаква земя със съответния имот.
- Добър план. – Кимна с глава Рейнбърд. – А защо са ти допълнителните хора? По сложно… „отърваване“ ли планираш?
- Не, просто за развитие на прикритието. Всеки благородник живее в лек разкош и има сума ти слуги, които вършат половината неща вместо него. – Каза Радегар, усмихвайки се. – Освен това се нуждая от някой, който…
- … да ти лъска ботушите. – Довърши Рейн вместо него и му се ухили. – Липсваше ми, приятелю. Сигурен ли си, че не можеш да се върнеш в двореца и да работим пак заедно?
- Съжалявам, Рейнбърд. Знаеш, че не може да се рискува. Пък и освен това, пенсионирах се. – Радегар се усмихна на Енея, която стоеше встрани с физиономия тип „На тия идиоти се доверявам“. – Спокойно, мадам Вородецки. В това което правя съм най-добрия. Няма да останете разочарована, и скоро ще можете да се върнете в страната си и да тормозите горкото население със заучени фрази.
- Надявам се. – Енея отново се бе скрила зад маската си на студено презрение.
- Добре, предлагам да тръгнем след два часа. – Каза Радегар, слагайки край на разговора и тръгвайки към Андрион. – Кралю, това са два часа да намерите подходящите хора. Пригответе ми добри коне. Ще бъде дълго пътуване.
- За мен ще е удоволствие. – Каза Рейнбърд, след което извика близкостоящия войник и започна да му изрежда разни работи, които Андрион не чу, защото вървяха бързо и спокойно към изхода.
След като излязоха от залата, Андрион се приготви да зададе въпроса, който му беше на устата от доста време. Но знаеше, че не можеше да го зададе пред краля, защото щеше да прекъсне артистичното излизане на господаря си, което щеше в резултат да доведе до вечеря без десерт. Макар и млад, Андрион се учеше бързо.
- Господарю… Ако ще сте под прикритие като благородник и имате сума ти служители, за какво ви е оръженосец? – Попита Андрион, когато се отдалечиха достатъчно. Отговора го притесняваше – или щяха да го оставят тук, или щяха да го причислят към слугите, което можеше да бъде много неприятно в дадени моменти.
- Ами, прав си. Няма да ми трябва оръженосец, но като всеки дебел богаташ, ще имам желание да предам мъдрост на мое си протеже. – Каза Радегар, докато вървеше с бърза крачка. – Аз ще съм благородния Андруид Бротар, а ти може да си египтянчето полу-идиотче, което възпитавам, на име Самун-Хляб…
