Битките на Бейн: 1 – Ветеран

Човек не може да не обича битките, веднъж като започне. Не говоря за битките тип борба или подобни, макар че и за тях важи същото. В моя случай говорим за борбата с хладни оръжия, каквито и да са. Брадви, чукове, мечове, щитове. Работил съм с всичките. В случая обаче ще работим с пръчки, заместващи мечовете. Този път битката не е с толкова голямо значение… Но си остава битка.

Човек не може да не обича битките. Имаше време, когато ги практикувах редовно. Време, когато побеждавах много по-големи и по-силни от мен със същото въоръжение. Но това беше преди две-три години, наистина. Тази битка сега е нещо малко. Но за мен ще е като завръщането на ветеран обратно на полето. Вярно, не съм загубил практика съвсем. За тези години редовно тренирах с най-различни хладни оръжия… Но сам. Да видим дали още ме бива срещу противници.

Човек не може да не обича битките. Ето, вече започваме. Един познат, занимаващ се с медитация, винаги е казвал какво прекрасно чувство е да се освободиш от всички мисли. Затова харесвам битките. Дори не ми се налага да се съсредоточавам за да разкарам всички мисли, те се изнасят по своя воля.

Противника ми срещу мен е добър. На моя ръст, вероятно с десет-петнадесет килограма по-лек, и от това което съм чул, вероятно доста бърз. Всеки, започващ от този, който помолих да уреди боя, ми разправяше как ще ми наритат задника. Всеки случаен човек, познаващ противника ми, се скъсваше да обяснява как той не би ме щадил като някой друг на негово място и вероятно ще се прибера вкъщи целия кървящ, макар и да се бием с пръчки.

Застанали сме един срещу друг. Той насочва оръжието си към мен и ме пита дали съм готов. Аз отговарям „Да“ и вземам моята пръчка от земята. Още щом я вдигам и хващам в облечените ми в кожени ръкавици ръце, аз се чувствам на място. Това чувство е познато на всеки, работил с оръжие дълго време. Тези, които не са, се чувстват неудобно. Други пък не го усещат изобщо. Третите, като мен, се усещат на място. Усещат как огромна доза сигурност навлиза в тях, усещат енергията… и се чувстват наистина могъщи.

Той повдига оръжието си за поздрав, аз повдигам моето и се усмихвам. Зад моята усмивка рядко винаги се крие нещо, казват. Тази се получи зловеща, сигурна. Онзи е много добър, казват. Е, същото казваха и за мен, макар и други. Но това бяха различни времена. Да видим дали още ме бива.

Човек не може да не обича битките. Главата ми се е избистрила – всички мисли, всички хора, всички идиотщини, направени от разни хора изчезват. Остава само поляната с храстите тук-там и противника ми срещу мен. Изчезва всичко, освен битката, всичко, освен движенията.

Сякаш гледам цялото нещо отстрани. В главата ми отново е онази студена част, която така обичам, която ме кара да се чувствам като страничен наблюдател. Онази студена, каменна част, която винаги знае какво да прави. И сякаш усещам как мисли, как говори. Без да усещам, тя вече командва тялото ми.

„Той замахва към теб. Отскочи назад.“ Тялото ми се подчинява на командите преди аз да съм ги осъзнал. Виждам как очите на противника ми се разширяват. Не би трябвало да мога да мърдам толкова бързо. Но студенината не ми дава време да мисля, тя продължава да си върши работата. Да се бие.

„Замахни обратно. Замахни отдолу-нагоре, така че той да я отбие, след което се отдръпни назад и нагоре, сякаш следващия удар ще дойде отвисоко. Той ще вдигне гарда си нагоре… Наведи се и замахни отстрани. Подколянно сухожилие.“

Тялото ми продължава да действа. Виждам изумено отстрани как парирам една атака, как замахвам отдолу, след което прави лъжливото движение и „съсичам“ коляното му. Студената част мисли като в истинска битка. Един удар под коляното, и противника ти надали ще може да мърда особено. После е само въпрос на време.

Противника ми пред мен пада изумено на едно коляно, докато аз отскачам назад веднага след удара. Нямаш право да празнуваш прекалено рано, може да ти струва живота. Усещам, че отново съм поел контрол над тялото си, и се задъхвам. Очевидно, тези движения ме уморяват много в началото на една битка. Би трябвало да си възвръщам енергията по-бързо.

Противника ми е готов да продължи. Напада ме с вдигнато оръжие, сигурно в опит да ме съсече отгоре. Без дори да си правя усилието да хвана моята пръчка с две ръце, аз просто замахвам вяло с нея в едната ми ръка и отбивам атаката. Усещам как студеното присъствие се връща, а аз съм пратен отзад в съзнанието, на неговото място. Също така, усещам сладкия прилив на адреналина. Усещам, че вече няма да се задъхам.

„Той замахва към теб отгоре. Парирай. Скочи напред, после изплъзни оръжието му от хватката си и замахни към ребрата му. Той е бърз, отскача назад. Не го оставяй да се изплъзне. Промуши го!“
Ръцете ми се изстрелват едновременно напред, следвайки командите на ума ми. Виждам как удара на оръжието ми изкарва от равновесие противника ми, който изгубил дъх, пада на земята. Докато вървя бавно назад, аз леко се задъхвам, но знам, че това ще изчезне следващия път, когато той замахне към мен.

Противника ми се е изправил. Готов е за битка, и явно е твърдо решен да удря с все сила. Отново бивам изблъскан в задната част на ума ми, докато студенината отново започва да командва тялото ми.

„Той се завърта и замахва към теб, отскочи назад. Сега ще разбере колко грешна е тактиката му. Замахни надолу към глезена му. Той блокира, но на косъм, парирал е по такъв начин, че не може да парира друга атака в друга област. Повдигни оръжието и замахни към рамото му!“

Противника ми не може да вдигне достатъчно бързо оръжието си, след като е парирал атака толкова надолу от кръста си, но въпреки това се опитва да го направи, вместо да отскочи настрани. Бърз е, но не чак толкова. Удара ми улучва рамото му. Не толкова силно, че да остави синка, но достатъчно, за да разбере, че е ударен и да отстъпи назад. Докато го прави, аз, вече възвърнал контрол над тялото си до следващия удар го питам дали е готов да продължи. След като отговора е положителен, аз се приготвям за следващата му атака. Веднага щом той се засилва към мен, аз усещам как студеното ми аз се завръща триумфално.

„Той се е засилил към теб, но държи оръжието си по начин, невъзможен за сложна комбинация при такава атака. Удара му ще бъде насочен към дясното ти рамо. Не отскачай, парирай. Ще му покажем защо не се атакува така. Оръжията ви са притиснати едно в друго. Скочи напред и настрани към него, сочейки с рамото напред.“

Изумен аз виждам как тялото ми, от позиция на перфектното париране, леко се отдръпва назад, след което, все още с оръжие опряно в противниковото се хвърля с рамото напред. Виждам как противника ми пада на земята… Но още докато пада, опира ръцете си на нея и отскача назад. Изправя се спокойно след подобието на салто, докато аз му подавам оръжието, което е изпуснал. Адски бърз е. Ето защо побеждава в битките си, явно. Сигурно се занимава с някаква форма на паркур. След като го виждам как прави салто от земя докато се приготвя за следващия рунд, аз разбирам, че в предположението ми има нещо вярно. Студената страна отново започва да командва съзнанието ми, този път преди още да е започнал рунда, което леко ме учудва.

„Добре, той очевидно е свикнал да атакува. Нека да му дадем малко от това обратно. Затичай се право напред, още в движение наклони оръжието, сякаш се целиш в крака му. Ето, той навежда оръжие надолу. Виждам го в очите му, той е осъзнал грешката си, но вече е прекалено късно. Време е да го довършиш. Скочи нагоре в последния момент и замахни към врата му!“

Успявам да овладея тялото си точно в този момент. Отклонявам пръчката малко по-надясно и тя го удря в пространството между врата и рамото, вместо в самия врат, където човек не може да е сигурен какви ще са последиците. Веднага след удара инстиктивно отскачам назад, но няма защо. Той е осъзнал загубата си. Идва при мен и стиска ръката ми, след което казва, че за първи път намира достоен опонент. Обещавам му да повторим пак някой път, след което отивам да се преобуя и да си сменя ръкавиците. В момента в който пускам пръчката на земята, чувството, че съм крал на света изчезва. Но аз знам, че когато трябва, ще се върне. Както и интуицията, уменията, и адреналина.

Тръгвам си задъхан и доволен. От доста време не бях практикувал нещата, в които наистина ме бива.

Човек не може да не обича битките.

Explore posts in the same categories: За мен, Разкази