Walk in the past

Малко по-късно Андрион седеше на леглото си в малката стая, която им дадоха да си поделят, все още очуден от станалото преди малко.
- Извинете, но защо си позволихте такова… Фамилиарно отношение с краля? – Осмели се той да попита най-накрая.
- Защото дългите години, които служих като екзекутор, бях неговия почетен такъв. – Намръщено му отвърна Радегар. – С него сме стари познати. Можех да си позволя да ударя неговия капитан, защото усетих, че не са ни довели с цел арестуване и затвор. Номера е да улучваш момента.
- Като говорим за улучване на моменти… Как се намира ей така някаква жена, която е наясно с цялата ви история? – Намръщи се на свой ред Андрион.
- Нямам никаква идея, Андрион. Ще ми се да знаех. – Радегар отвори едната от бутилките вино до леглото си и отпи голяма глътка.
- Коя е тази Елинда, за която тя говори? – Осмели се да попита оръженосеца му.
За няколко минути Андрион смяташе, че господаря му няма да отговори. Радегар просто седеше на леглото си и пиеше, сякаш се разхождаше из миналото, докато не се появи една широка усмивка на лицето му.
- Помня много добре как се запознах с нея. Следях я от седмици, за да разбера нейните навици. – Започна Радегар с налудничева усмивка по лицето си. – Помня нейните красиви очи, помня нейната дълга, прекрасна коса. Помня нейния така симпатичен нос… Помня фигурата, на която би могла да завижда всяка жена. Тя изглеждаше идеална.
- Следял сте я? – Андрион се опита безуспешно да изгони всички неприятни асоциации, свързани с тази фраза.
- Да, налагаше се. Тя беше принцеса, а аз исках нашето запознанство да бъде перфектно и запомнящо се. Открих, че тя наистина си пада и вярва в тези стари легенди за магии и мистични създания, и реших да се възползвам от този факт. – Радегар продължаваше да пие спокойно. – Приготвих перфектния план за запознанство.
- И какъв беше той? – Попита Андрион, неспособен да спре любопитството си, макар и да подозираше какъв ще е отговора.
- Ами, намерих двама доверени хора, които бяха готови да направят каквото се поиска от тях за пари, които също така умееха да си държат езика зад зъбите. Намерих шивач, който уши уникален по рода си маскараден костюм. – Усмивката по лицето на Радегар ставаше все по-широка. – Костюма приличаше на конско тяло изцяло, дори копитата бяха истински, но зашити внимателно, за да не си личи лъжата. Липсваше главата, на мястото на която се изправяше наполовина единия от моите хора, докато на другия му бе отредена неприятната роля на задницата на коня.
- Слушал съм за този тип създания. Наричали са ги кентаври, нали? – Андрион изпъшка. Вече бе разбрал какъв ще е края на историята.
- Точно така. Накарах ги да се скрият зад едни храсти, и в момента в който тя минеше покрай тях в една от ежедневните си разходки, да имитират нападение. – Замечтаната усмивка върху лицето на Радегар показваше, че той вече се е изгубил в спомените си. – Разбира се, аз щях да изскоча иззад едно дърво и да изимитирам убиването на този кентавър, изимитирвайки напълна случайност като цяло. Получи се по план, като изключим, че човека, който беше в задницата на коня се спъна, което направи битката по-малко впечатляваща и ми се наложи да я приключа набързо.
- Как реагира тя на това? – Попита Андрион.
- Беше зашеметена. Не вярваше на очите си – създание от митологията, което си мечтае да види, и рицар от нейните мечти в един ден. Наистина беше забавно. Тя стана моя още тогава. – Намигна му Радегар. – Аз се правех на непохватен и невинен, което, както вероятно си забелязах, действа безотказно при повечето жени. Това беше началото на нашата история заедно. Впрочем, тя така и не се усъмни за изчезналия безследно труп на кентавъра. Смяташе, че вълшебните създания се разпадат на прах и от тях поникват цветя след време…
- Не може да ви се отрече, че имате добра памет. – Ухили се Андрион. – Но сега ми кажете, как завърши историята? Как така е изчезнала?
- Не си спомням! – Отвърна рязко Радегар, след което отпи огромна глътка от бутилката до себе си.
- Не може да бъде. – Не се отказваше Андрион. – Вие вече доказахте, че я помните ясно, имали сте чувства към нея, съмнявам се да сте я забравили…
- Андрион, опитвам се да ти дам очевидно фалшиво извинение с цел да ме оставиш намира, защото нямам желание да ти разказвам определеното нещо. Уважи желанието ми, преди да те халосам с бутилката, окей? – Радегар се усмихна мрачно, след което допи бутилката с едно рязко движение и я хвана в ръката си като бухалка.
- Съжалявам, сър. – Андрион бързо се опита да смени темата. – А ще ми обясните ли историята си накратко, сър? Мисля, че вече разбрах доста, и заслужавам да знам още малко…
- Ами, щом желаеш. – Радегар изглежда отново се бе успокоил, защото остави бутилката на земята и примирено започна да отваря друга. – Ще ти спестя повечето подробности, като истории подобни на тази с Елинда. Както си наясно, имам много такива, но не им е сега времето.
- Добре, съгласен съм. – Кимна Андрион, с напразната надежда, че този път господаря му ще се сети да сподели малко от виното.
- Живях в бедно семейство за дълго време. Имам двама братя на име Бейн и Карион, и ако имаш късмет, някой ден ще се запознаеш с тях. Родителите ми също са още живи, бог да ги поживи. – Радегар се прекръсти с бутилката в ръка. – Когато станах на десет, ме пратиха в града, където имах шанса да си избера гилдия, за която да започна да работя като чирак. Избрах тази на инквизиторите, защото предлагаше най-големите облаги, без да има най-много кандидати.
- Интересен избор. – Андрион се намръщи.
- След време станах пътуващ брат, а след още малко – майстор на свободна практика. Изпълнявах работата си добре, защото не изпитвах чувства. За да вършиш една работа добре не трябва да изпитваш нито омерзение, нито удоволствие от нея, и тъкмо това бе моя случай. – Радегар отпи още една глътка от виното. – Уменията ми станаха известни след няколко години практика, и не е нещо, с което мога да се гордея толкова – нямаше много хора за тази работа, така че всеки щеше да бъде забелязан, ако си вършеше работата добре. На двадесет и пет годишна възраст започнах работа за крал Рейнбърд Трети, който тогава бяхме на една възраст. Професията на инквизитор може да накара много хора да полудеят, в моя случай, само ме направи по-силен. По-малко емоционален, но това е само от полза.
- Колко време продължи това? – Попита Андрион. Имаше нещо смразяващо в начина, по който Радегар разказваше историята си.
- Достатъчно. Повече от петнадесет години на служба при Рейнбърд, всъщност. Но скоро спрях да изпълнявам работата, която ми беше дадена. За това имаше по-низши. Аз станах довереник и съветник на краля. Пращаха ме насам-натам, главно заради този тип „случайности“, които ни отърваваха от неудобните хора. Бяха разбрали, че наистина ме бива да прикривам следите си и да постигам целите си по абсолютно „случайни“ начини. – Радегар отпи една голяма глътка от бутилката си, след което направи знак към оръженосеца си да не казва нищо. – Не бях наемен убиец, ако това си мислиш. Но бях умен. И имах свое чувство за чест, не бих извършил никоя „случайност“, ако този, който бе неин обект, не си го бе заслужил.
- Това е… Интересно, наистина. Предполагам, че сте обсъждали кой да бъде отстранен и кой не с краля доста преди самото отстраняване на човека, нали? – Попита Андрион.
- Всъщност, да. Отстранявах от пътя ни тирани, които измъчваха крепостните си селяни и даваха непосилни данъци на народа си, изхарчвайки ги после за разгули. В някое отношение, бях ръката на справедливостта. – Радегар изпразни бутилката, след което я хвърли встрани и се облегна на стената. Очевидно, нямаше намерение да пие още за вечерта. – Също така спирах Рейнбърд когато поради погрешна информация искаше да прати на заколение невинен човек. Не си прави илюзии, не съм човеколюбец. Но имам собствено чувство за правда и не мисля, че някой който не го е заслужил, трябва да пострада.
- А как стана така, че започнахте да работите за Арогар? – Попита Андрион.
- Ами, преди около шест-седем години на една от този тип „мисии“ бях разпознат като любимия инквизитор на Рейнбърд. Както се досещаш, за да защити репутацията си, Рейн трябваше да каже, че съм действал по своя воля и няма нищо общо с това. Всичко в името на мира, нали? – Радегар се изправи и започна да разкопчава бронята си. – Подай ми наметалото си, моля те. Мерси. Та, наложи ми се да избягам. Дойдох при Арогар, който ме познаваше отдавна, той също е бивш довереник на краля.
- Това ли е историята ви? – Попита Андрион, който дори не се сети да попита защо му беше на Радегар да му краде наметалото.
- Ами, в общи линии. Последните години започна доста да ми харесва при него. Без никакви по-особени задачи, освен от време на време да се бия в някоя и друга битка… – Радегар въздъхна шумно. – Но изглежда, сега всичко започва отначало.
- А сега какво? И накъде тръгнахте? – Попита Андрион, като видя, че господаря му се насочва към вратата.
- Отивам до кухненските отделения. Ще се престоря на нов слуга, който се запознава. Жените там нямат търпение да споделят клюките. Искам да разбера повече за онази жена, Енея Вородецки. – Каза Радегар, докато отваряше вратата, вече с гръб към оръженосеца си. – Много отворена ми се вижда. Прекалено сигурна в себе си, и трябва да разбера защо. Познавай враговете си… А приятелите още повече, защото не знаеш кога ролите ще се сменят. Тя не даваше признаци да и допадам особено, нали?
- Не, в никакъв случай. – Призна си Андрион. – Всъщност, изглежда ми като човек, който ще се отърве от някой, след като свърши мръсната работа, за да не се налага да му плаща.
- Започваш да мислиш като мен. Доволен съм. Всъщност, щях да те пратя теб да събереш информация, но аз не съм го правил от много време и желая да разбера дали не съм изгубил форма. – Радегар намигна на оръженосеца си. – Твоята задача е проста. Стоиш тук и не ми пиеш от виното.
- Чудесно, а какво да правя тогава? – Андрион се нацупи.
- Намери си женска рокля. – Отвърна Радегар, затваряйки вратата зад себе си. – Може да ни се наложи да направим бягство в мой стил от тук…

Explore posts in the same categories: Приключенията на Радегар