Арест
Двадесет минути след драматичното излизане на Жълтурчето, Радегар продължаваше да седи и да пие на масата. Андрион му се чудеше как пиеше това вино, което вероятно не би се харесало дори на някой, който още не го е опитал. Освен това, от разстояние, питието сякаш бълбукаше.
- Сър, не ви ли притеснява малко това вино? – Осмели се накрая да попита Андрион. – Малко ми е странен факта, че можете без да се мръщите и с усмивка на лицето да пиете такава гадост…
- Защо да ме притеснява? – Промърмори Радегар и си избърса мустака. – В крайна сметка, пил съм доста по-лоши неща, пък и имах желание да се отдалеча от двореца. Вярно, има леко опасен външен вид, и мисля, че видях нещо мъртво да плува в основната бъчва, но не мисля, че ще ми направи кой знае какво.
- Ако не се събудите с трета ръка утре, разбира се… – Промърмори Андрион. Имаше още няколко колоритно-саркастични забележки, които бе измислял през последните двадесет минути докато господаря му пиеше, но така и не получи шанс да ги каже. Вратата изведнъж се отвори и вътре шумно нахлуха около дузина войници.
- Тук сме по заповедите на крал Рейнбърд Трети Усмихнатия. – Заговори един от тях, който изглежда бе офицера в групата. – Трябва да арестуваме и да предадем в напълно здраво физическо състояние човек на име Радегар Хартайм.
- Тук! – Изправи се с клатушкане Радегар, говорейки с голямо замазване на думите. – Аз шъ` бъда тоз Радегар вий търсите, иес. Чеките само `си зема брадвата…
- Стой! – Каза капитана, след което дойде при него и го погледна в лицето. – Да, отговаря на описанието. Аз ще взема оръжието ви, ако нямате нищо против. Къде е?
- Ей тъм, в ъгъла… – Радегар очевидно имаше проблем със стоенето прав, затова се тръшна обратно на стола си, докато капитана на групата вървеше към ъгъла.
- Сър… Това… – Андрион още беше прекалено объркан, за да каже каквото и да е.
- Слушай ме внимателно, няма да повтарям. – Радегар изведнъж се наведе над масата решително, без всякаква следа от предишното пиянско замайване. – Напъхай един от ножовете в ботуша си, с канията, за да не се наложи после да го вади някой хирург. Мечовете остави под наметалото, ако ти ги поискат, дай ги, но тъй като приличаш на момченце, сигурно ще те оставят намира. И най-важното, прави се на пиян.
- Ето я брадвата, сега ставай и идвай с нас. – Капитана се беше върнал, държейки небрежно извитата брадва в лявата си ръка. – Там, където те водим, може да има още пиячка.
- Това всичко многу хубаво звучи, мосю сър капитан… – Каза Радегар, като се изправи клатушкайки се. – Ама аз трябва да си взема оръженосеца, нося го навсякъде с мен…
- Къде е той? – Огледа се капитана, като за пръв път обърна внимание на Андрион, който, верен на ролята си, помаха вежливо с китката на ръката си, като малките деца.
- Ами, ей туй нещо ми е оръженосеца… – Радегар посочи Андрион, след което се насочи към вратата. – Него може да го накарате да тича зад конете, да не товарим животинките…
- Спокойно. За вас има приготвена специална карета, ще стигнем до двореца за по-малко от двадесет минути, където ще можете пак да си полегнете. – Капитана го погледна с известна доза презрение. – Очаквах по-голяма съпротива или поне малко по-голямо достойнство. Не мога да повярвам, че домъкнах толкова много хора за да арестувам едно пияно куче… Айде идвайте, идиоти такива.
Радегар промърмори нещо, звучащо като благодарност за комплимента, после го последва, клатушкайки се. Андрион последва примера му, съвсем объркан. Навън наистина ги чакаше карета, боядисана в катранено черен цвят, и с завеси на прозорците. Веднъж като влязоха вътре, Радегар и оръженосеца му бяха оставени сами, и няколко секунди по-късно конете потеглиха.
- Е… – Наруши мълчанието Андрион. – Изглежда, че Жълтурчето беше по-умна, отколкото смятахте.
- В никакъв случай. Нямаше достатъчно време за да отиде и да се върне, да не говорим, че не е в неин интерес. – Радегар се намръщи замислено. – Мисля, че заповед за нашето арестуване е била дадена преди да дойдем в кръчмата. Те са отишли първо в замъка на лорда.
- А оттам са ги упътили към кръчмата. – Довърши Андрион. – Ясно. А какво ще желае краля от нас?
- Нямам идея. – Радегар се наведе настрани и погледна през прозореца. – Нямах дори идея, че е в този град. Тук е само един от летните му дворци. Не мога да повярвам, че е дошъл само за мен. И се е въздържал да дигне нормалния шум който прави при всяко идване. Този човек просто обожава безсмислените паради.
- Имате ли идея какво може да иска от вас? – Попита Андрион. Всъщност, още беше замаян леко от виното, иначе самата идея за среща с крал би накарала краката му да треперят.
- Извади си ножа и ми го дай. – Каза Радегар, след което продължи да говори, докато Андрион вадеше ножа от ботуша си и му го подаваше. – Чудесно, мерси. И нямам идея, впрочем. Крал Рейн Трети е изключително… усмихнат човек. Сам ще разбереш, като останеш дълго около него. Усмихва се по еднакъв начин когато му разкажат смешна шега и когато нарежда да бичуват някой.
- Значи е жесток човек? – Андрион се опита да избистри главата си и да махне образите на човек, заливащ се от смях, докато заповядва да ги екзекутират.
- Не, просто е… усмихнат. – Каза Радегар, докато внимателно закрепяше ножа в ботуша си. – Крал Рейн е интересен човек, но не знам дали това е в наша полза в случая, затова бъди внимателен.
- А защо трябва да се правя на пиян? – Попита Андрион.
- Защото ако се наложи, трябва да избягаме в мой стил, а те със сигурност няма да очакват съпротива от две пияници и ще разхлабят каишката около вратовете ни. – Отговори му Радегар. – Това, което ме притеснява е Рейн. За какво ли сме му притрябвали? И на всичкото отгоре, май ще вали…
Междувременно каляската най-после бе стигнала двореца, където спря. Двама от ескортиращите незабавно ги изкараха от каретата, след което ги побутнаха напред. Андрион и Радегар тръгнаха бързо, следвайки появилия се опред капитан, който ги бе заловил в кръчмата. Краткотрайна усмивка полази устните на Радегар, когато видя, че онзи още носи небрежно брадвата в лявата си ръка. Вървяха мълчаливо в продължение на няколко етажа стълби, докато накрая стигнаха това, което трябваше да е тронната зала. Веднъж след като влязоха вътре, Андрион зяпна. Стаята беше огромна… И вероятно трябваше да мине за малка, което в неговите очи я правеше още по-голяма. Навсякъде имаше колони и червени килими, а точно в нейния край на един огромен трон седеше краля, с някаква изискано облечена жена до него. На Андрион веднага му направи впечатление, че в залата почти няма войници и пазачи, и той още мислеше върху това, докато спряха по средата на голямата стая.
- Ето това са тези, които наредихте да заловя. – Каза небрежно капитана, след което ритна леко Радегар, който падна на едно коляно, олюлявайки се. – Покажи уважение на краля, пияно куче такова.
- Разбиуа се, разбиуа се… Кралю… Ерм… Тоз ваш капитан има ли деца? – Попита Радегар.
- Осем, по последно броене. – Усмивката на Рейнбърд сякаш стана по-голяма.
- Чудесно, мерси. – Отговори Радегар, след което с все сила замахна с бронирания си юмрук надясно към чатала на стоящия до него капитан на войниците. Втория падна с болезнено изумено изражение. – Жена му сигурно ще ми е благодарна. Дванадесет деца са трудни за отглеждане.
- Бърболвайвър… – Промълви капитана с комично-болезнено изражение.
- Ами, ти също забрави да покажеш уважение, помниш ли? Да не говорим, че не беше особено мил. – Кара Радегар, след което се изправи и го удари по главата с юмрук, след което се ухили, докато онзи се свличаше. Подритна го още един път, след което си взе брадвата от лявата му ръка.
- Това не беше ли леко ненужно? – Усмивката все още беше на лицето на краля.
- Като се събуди, ще го боли. – Ухили му се Радегар, след което се приближи смело към трона. – Добре, Рейнбърд, какво желаеш? Защо ме повика, знаеш, че вече не изпълнявам услуги към трона.
- Ами, всъщност, тук има една дама, която желае да изпълниш някои услуги за нас и за нейната държава. Казах и, че си най-подходящия човек, и съм прав. – Краля усмихнато кимна с глава към жената до него.
- Аз съм Енея Вородецки, и идвам, защото моите сънародници имат нужда от помощ. – Заговори жената с мек тембър, в който все пак звучеше нещо болезнено жестоко. Андрион успя да разгледа внимателно лицето `и. Тя беше висока, над метър и седемдесет, и очите и бяха на на едно ниво с очите на Радегар. Лицето и имаше леко птичи черти, макар и малко по-нежни. Жената без съмнение бе привлекателна, но въпреки това, в нея прозираше нещо хищническо. В нейните кафяви очи се четеше нещо… зловещо.
- Помощ? От мен? – Разсмя се Радегар, макар и малко нервно. – Аз съм само един прост пияница.
- Така ли? – Ухили му се Енея с мила усмивка, обещаваща вечност от мъчения.. – Аз знам нещо друго. Ти си Радегар Хартайм, който в продължение на повече от двадесет години бе официален инквизитор на кралството, също така, през последните няколко години си изкарва прехраната като се бие за едно самотно графство, и също така е известен като най-умелия „неволен“ убиец. Не съм наясно как си се измъкнал след всичките глупости, които си направил за последните тридесет години, но ти си човека, който ми трябва. Искам да отидеш до Гърция и да се отървеш по твоя начин, с една от твоите… случайности.
- Какво мило предложение… – Усмивката на Радегар беше презрителна. – Но имам достатъчно пари, така че смятам да откажа…
- Кой говори за пари? – Усмихна му се по същия начин Енея. – Говорих с краля тук, и имаме предложение, което надали ще откажеш. Защото има едно нещо в миналото ти, което не може да мине за случайност. Ако не ми помогнеш, ще започнем дело по това нещо.
- Така ли? – Радегар метна хладен поглед към краля, след което обратно към Енея. – И какво ще е то?
- Изчезналата принцеса Елинда от Лом. – Усмихна му се мило Енея.
- Вие… Как… – Лицето на Радегар замръзна в болезнена гримаса. Изведнъж изглеждаше стар, много по-стар от обикновено. – Така да бъде. Ще направя, каквото желаете, Вородецки.
- Така и си помислих, старо куче. Тази вечер с оръженосеца ти ще спите в двореца. Нещата ви са вече тук. – Енея продължаваше да се усмихва.
- Ама и вас си ви бива, госпожице. – Намръщено и отвърна Радегар. – Удряте доста силно под кръста.
- Да, а тъй като аз нямам нищо под моя кръст, не можете да ми го върнете. – Презрително му се усмихна жената.
- Разбира се, разбира се… – Радегар се усмихна измъчено и се обърна към Андрион, шепнейки: – Да бе да, тия да ми ги говори на брадвата. На бас, че е мъж…
