Кръчмата
Бяха изминали повече от три месеца от историите покрай обсадата. Андрион още бе учуден, че за тези три месеца никой не бе се опитал да му опърли косата/да го наръга с нож/да го хвърли от високо място. И тъкмо когато си мислеше, че може да му се размине и за в бъдеще, господарят му предложи да отидат в най-долнопробната кръчма в града, през който минаваха. Естествено, „предложи“ е силно казано. Той на практика каза Андрион да остави нещата и да дойде с него в кръчмата, без да оставя место за възражения.
Представите на Андрион бяха за отвратително и тъмно място, с хора, готови да се сбият и нафиркани до козирката. Разбира се, реалността не се оказа такава. Оказа се в пъти по-лоша.
- Една кана от най-доброто ви вино, и две чаши в които никой още не се е опитвал да сипе отрова, моля. – Поръча Радегар, и подаде на намусения кръчмар шепа монети. – Задръж рестото.
- Сър, не мислите ли, че можеше да пием вино и в замъка на лорда, където отседнахме? – Тихо попита Андрион, докато сега по-малко намусения кръчмар им донесе поръчката.
- И да пропуснем шанса да разберем дали не може да намерим по-добро вино? Ти шегуваш ли се? – Радегар му се ухили насреща. – Тук поне платих повечко, така че онзи ще иска да ме задържи като клиент и наистина ще ми даде най-доброто. Всичко е въпрос на практика, Андрион. Наздраве!
Двамата отпиха от чашите. Андрион изпи бързо първата глътка, закашля се и едва не се изплю. Виното имаше вкус на пипер, и най-вероятно това беше основната му съставка. Щипеше гърлото страхотно и беше прекалено силно, да не споменаваме факта, че ужасния вкус едва ли щеше да изчезне за доста време. За сметка на това, Радегар отпи половин чаша в неговия си маниер, облиза устни като опитен дегустатор и после вдигна чашата малко по-нагоре към светлината от свещите.
- Като експерт в този тип неща, трябва да кажа, че… – Радегар поразгледа още малко течността в чашата, след което я свали на бара. – …че това е пълен боклук. – След което изпи остатъка от чашата с бързо движение.
- Добре… сега може ли да си ходим? – На Андрион му направи впечатление, че група пияници вече беше започнала да се бие, и никой нямаше намерение да ги спре. Потърси с очи кръчмаря, но го видя, че налага с метла някакъв мъжага с голяма брада, и реши да го остави сам да види размирниците.
- В никакъв случай. Виж какво забелязвам там… – Радегар посочи в ъгъла на препълненото помещение, където на малка маса седеше дребна жена, скриваща лицето си под огромна качулка с инициали по краищата. – Да и отидем на гости.
- Добре, ако ще сваляте поредната селянка, може ли поне аз да се прибера и да си легна? – Попита Андрион намусен, докато господарят му взе двете чаши в едната си ръка и каната в другата и се насочи към дъното на кръчмата.
- Разбира се, че не може. Идвай. И си вземи чашата. – Радегар направо тръгна, карайки Андрион да го последва неохотно. Старият воин блъскаше с рамене около себе си, за да пробие път, и когато най-накрая стигнаха до масата, той тропна каната и чашите на масата и директно седна. Дори на Андрион, който бе свикнал на странните методи на господаря си, това се стори прекалено директно като подход.
- Ерм, извинете, може ли да седнем на тази маса? – Реши Андрион да се намеси, обръщайки се към госпожата.
- Разбира се, че можете. Да не говорим, че Радегар вече го направи. – Отвърна му с насмешлив тон жената под качулката, след което се обърна към господаря му. – Кой е малчото, Рад?
- Това е моят оръженосец Андрион. – Отвърна Радегар ухилен. – Той не обича да му викат малчо. Освен от една особена госпожица, от която както забелязах е готов да приема всякакви нарицателни…
- Сър! Незнаех, че стените са толкова тънки! Искам да кажа… Явно, че вие двамата вече се познавате? – Каза Андрион, почервенял, след което седна на масата.
- Разбира се, че се познаваме. Това е една известна дама в двореца, макар и да се съмнявам в нейния благороден произход. Тя е също така най-добрия шпионин в цяла Англия. Може и да си чувал за нея. Известна е с прякора си „Жълтурчето“. – Радегар се усмихна, докато жената за сметка на това леко се разкисели.
- Браво, развали ми прикритието. Надявам се, че всички наоколо са прекалено пияни, за да са го разбрали. – Тя отметна качулката си назад, откъдето се показа кръглолико лице, покрито с руса коса, откъдето две светли очи се бяха втренчили ядосано в Радегар.
- Реших, че е редно по някакъв начин да то го върна за ставащото в момента. – Радегар продължаваше да я гледа усмихнат, но в очите му имаше стомана.
- Какво имаш предвид? – Жълтурчето го гледаше напрегнато.
- Факта, че не обичаш да ходиш в такива места. Предпочиташ дворците, макар че рома, който сервират там е в много по-лошо качество, отколкото тук. – Радегар видя, че жената срещу него му се намръщи, но той игнорира този факт и продължи да говори спокойно. – Не би дошла тук, ако нямаше сериозна причина. И мисля, че съм наясно каква е тя. Изпратили са те да ме шпионираш, ако не и да ме убиеш, не е ли така? Съмнявам се, че има друг в това помещение, който да заслужава внимание.
- Егото ти наистина е огромно, Радегар. Ако зависеше от мен, бих обърнала повече внимание на онзи симпатяга с големите мускули ето там. Той изглежда като мечок, който ще се зарадва на малко внимание от моя страна… – Жълтурчетозаговори леко намусено. – Но да, прав си. В случая, само шпионирам. Един от редовните ми клиенти спомена, че напоследък ставаш все по-опасен. За последните десет години не си мърдал толкова много, колкото за последните два месеца. Притеснява се, че си започнал да се… подмладяваш. А всички знаем какъв си бил на младини…
- Разбира се, всички знаем. Няма защо да го разказваш отново. – Намеси се бързо Радегар, но Андрион видя в очите на Жълтурчето, че тя е разбрала.
- О, така ли било. Момчето не знае историята ти. А ти искаш да я скриеш… – Тя се усмихна, докато говореше. – Да не би случайно най-накрая да си намерил жена в грешния момент? Да не би да ти е син?
- Не, не е. И е в твой интерес да държиш историята за себе си. – Радегар отново се усмихна по своя си начин. – Наясно си, че се намираме в Шарем, нали? Тук мразят шпионите. Един вик, и колкото и да е пияна кръчмата, все ще се намери някой, който да те провеси с вериги с главата надолу.
- Значи така ще играем, а? – Жълтурчето се усмихна. Гласа и бе невинен, детски, но в очите и грееше някаква страхотна сила. – Ще ви следвам от тук където и да отидете. И накрая ще се озовем на място, където ти ще разделиш временно с своя ценен оръженосец. И тогава мога да му кажа всичкооо…
- Не съм в настроение за игрички. Ето, пийни си вино. – Радегар наля малко в чашата на Жълтурчето. – Просто ми кажи какво желаеш, госпожице Анил’Тев.
- Оу, ще работим с имена, значи? Добре. Ще ми кажеш всичко, което си направил и смяташ да направиш. – Жълтурчето започна със сериозен и тържествен тон, след което отпи от чашата. Беше грешка, която осъзна веднага. Трудно е да продължиш да говориш в тържествен тон, когато ти иде да се изплюеш и имаш ужасяващ вкус в устата.
- Искаш да ти кажа всичко, така ли? – Радегар я гледаше скептично и насмешливо.
- Да, защото аз ще го пресовам и ще го разкажа на господаря си. И без това имаш предостатъчно врагове, какво ти пука за още един? – Жълтурчето се наведе през масата и изсъска останалото. – Защото и аз знам разни имена, инквизиторе…
Радегар я погледна за момент като гръмнат. После в очите му се появи нещо като примирение и тъга едновременно. Само Андрион успя да види как господаря му прави скришом знак с ръка да си мълчи.
- Искаш да знаеш всичко? – Започна Радегар с ядосан тон. – Добре, ето ти всичкото. Аз съм този, който смели на прах черния рицар на един турнир. Аз съм този, който уби хер Кабком, немския посланник. Аз съм този, който уби данския благородник сър Улрих. Аз съм този, който уби младия благородник в Шаенар. И аз съм този, който ликвидира двамата съветници в графството Кап’Риз. Това достатъчно информация ли е за теб?
Андрион следеше действието изплашен. Опитваше се да срита господаря си под масата, но тя беше прекалено голяма. Виждаше прелитащите искри на напрежението между него и жената шпионин насреща. Докато се гледаха, неговота усмивка ставаше все по-широка, докато тя се намръщваше все повече.
- Определено имаш здрави нерви за да ми ръсиш всичките тези глупости. – Наруши накрая мълчанието Жълтурчето. – Мислех си, че заради нашето приятелство и онази добре прекарана нощ ще се съгласиш доброволно да ми улесниш работата. Сега ще се наложи да търся други източници на информация и да изгубя адски много време, и то само заради теб и твоето твърдоглавие. Честито Радегар, спечели си поредния враг.
- Както ти каза, вече си имам цял куп, защо да ми пука? – Ухили се обратно Радегар, и отпи още една грамадна глътка от чашата си без дори да промени изражението си.
- Защото съм една от най-добрите. – Жълтурчето се изправи и сложи качулката на раменете си, след което се наведе към него и изсъска в ухото му: – И защото следващия път, когато ми предложат да ми платят, за да се отърва от теб, няма да откажа.
Андрион се загледа шашнат, докато тя си тръгваше от кръчмата, а Радегар спокойно си наливаше нова чаша, усмихнат. Втория едва изчака Жълтурчето да излезе напълно, когато се заля в шумен смях, който се чу дори и в такова пълно помещение.
- Защо се смеете? – Попита ядно Андрион. – Вие наред ли сте? Вие и казахте на практита всичко, имахме ужасен късмет…
- Не е въпрос на късмет, драги Андрион. – Отвърна Радегар като спря да се смее и отпи от чашата си. – Има нещо, което научаваш след много години общуване с жени и дворове. Ако искаш някой да не ти повярва, кажи му истината.
- Но… но… ами, ако… – Андрион започна, след което млъкна. За пореден път осъзна, че ще е най-добре да замълчи и просто да вземе поука.
- Точно така. Ако баба имаше топки, щеше да е дядо. – Ухили му се Радегар, след което допи чашата с виното. – Айде отиди да ни поръчаш една кана за вкъщи, докато аз допивам тази…
