„What has to be done…

…has to be done.“

Дам, толкова просто е. Понякога на човек му се налага да прави неща, колкото и ужасни да са, защото просто ТРЯБВА. Този тип неща не ни допадат, когато трябва да ги направим, но ги правим, защото реално погледнато… Нямаме избор. Пак реално погледнато, имаме избор, но алтернативата не е в наш интерес, тъй?
Не обичам да разсъждавам. Повечето знаят моето мнение за разсъждаването. За тези, които не знаят – според мен от разсъждаването се губят часове, само за да се върнеш на същото място, където си започнал. Затова намирам философията за леко безполезна наука. Виж, психологията е друго нещо. Поне частите от нея, с които можеш да навлезеш под кожата на някого, си струва да се изучат внимателно.
Същите разсъждения са за миналото от моя страна. Каквото е било, било. Няма особен смисъл да се връщаш назад. Нито към добрите, нито към лошите спомени. Но в случая, май ще ми се наложи да направя малка справка към миналото.
Това, което вече е станало ясно на повече тук, е че аз съм хладнокръвен мизантроп, който все пак има свое собствено чувство за чест. И разбира се, доста саркастично чувство за хумор, с което се гордее. Въпреки това, аз прекрачих някои свои граници.
За следващата история е препоръчително да се знае и отношението ми към приятелите и този тип неща – безсмислени са. Забавят те, правят те зависим. И в повечето случаи, само ти губят времето. Затова аз нямам никакви, и съм доволен. Виж, бисквити нямам, това вече ми е неприятно.
В изминалия месец и половина аз намерих момиче, с което станахме доста повече от приятели, така да се каже. Минахме към онзи тип романтични отношения, които донякъде прилягат идеално на моята натура, а от друга – точно обратното. Аз не се привързвам към никого. И все пак, почти успях да се привържа. Намерих девойка, която беше идеална… Или поне имаше потенциала да е идеална. Не знам, може просто да е минавала през период, в който е близка до мен – което ще рече тъмна аутсайдерка, която все пак да не е от онези дразнещи емо-същества.
Както и да е. Станахме близки, и дори хората минаващи през парка на НДК и Борисовата градина може да са ме видяли да проявявам чувства. Което си е било чист уникален процес, защото обикновено девойките, жертва на ласки от моя страна са доста пияни по моя заслуга.
Тази девойка, колкото и да е странно, ме харесваше без преди това да съм и дал няколко чаши водка, докато съм сипвал на себе си вода.
Девойка, която да ме харесва такъв, какъвто съм – това наистина е странно, нали? В смисъл, останал съм с впечатлението, че единствения който ме харесва, е онзи привлекателен младеж с голата глава, когото виждам в огледалото. Всеки път като го видя, и той ми се усмихва. Трябва да го поканя да излезем някой ден…
Поредното отклоняване от темата, а? Опитвам се да докарам публикацията до към хиляда символа, сигурно затова. Или думи? Какво е това, което измерва в долния ляв ъгъл? Няма значение…
Намерих девойка, която изглежда като идеална половинка за мен, от една страна. При това хубава, много хубава. Но от другата страна… Тя беше объркана. Още е малка в някои отношения, но заради нейния потенциал, реших да не обръщам внимание на този факт за известно време.
От една страна – интелектуална кралица със свои собствени убеждения, странна почти колкото мен. От друга, инфантилна девойка, зависима от тези около нея, без значение какво значение има тя за тях. Търпях, търпях, гледах, но накрая…
Няма да разказвам историята, която ми отвори очите. Просто разбрах, че момичето се е запътило към лошо място. Реално погледнато, не е толкова лошо. Поне за тези, на които им харесва да са като останалите. Което ще рече, пълен ад за мен.
Затова реших да я спра. Да я пречупя, да направя така, че да не се превърне в безгръбначно мекотело. Ударих я с все сила с това, от което боли най-много – истината. Психологически, почти я пречупих. Седях и гледах докато тя заравяше ръце в дланите си. Но излезе костелив орех. И то не в добрия смисъл – когато се изправи, очите и отново бяха безизразни, и каза, че ще си ляга.
Когато успееш да търпиш един сорт обиди, това означава две неща. Или че си изумително силен психически, или че си абсолютно мекотело. В случая, и двете нямаха значение, защото това, което и казах, беше истината. И тя реши да се скрие от нея. Да я прати в дъното на главата си. Не издържах, и прекъснах всякакви връзки с момичето, един вид скъсване.
Та, накратко – намерих идеалната девойка, но леко недооформена напълно психически, която ме обичаше такъв, какъвто съм, и за да го отпразнувам, аз почти я унищожих психически. Не можех да седя и да гледам в какво се превръща. Можеше да е добро, можеше да е лошо, но знам в какво нямаше да се превърне – в моята половинка. А не мога да чакам десет години за „узрее“. Всъщност, мога. Не искам.
Това, което ме гризе отвътре, е че не успях. Сега се надявам да и се случат един куп лоши неща… Не защото изпитвам омраза или яд. Просто защото искам да осъзнае истината в думите ми. Но какви са шансовете за това, а? Особено с оглед на това, че сега няма кой да се опитва да я промени. *Посочва себе си*

Е, поне ми остават двете страни. Мога да изям много чипсове с много калории в тях, но не ми се яде чипс. Можеше да изям много от сладките на пикника на Светлина, но не ми се ядяха сладки. Е, поне съм сам. Както сега, така и завинаги. Независим, силен, оцеляващ…
Съжалявам. Съжалявам, че повярвах в нея.

Explore posts in the same categories: За мен, Размисли