„Моментен импулс”

Последните няколко часа бяха прекарани в сравнително мълчание, което Андрион използва за да си доспи. Разбира се, доколкото е възможно това да стане на кон. Радегар държеше да минат през друг път, тръгвайки на изток, вместо на юг, и планирайки да пресекат границата някъде в югоизточната част, вместо по официалния южен път. Вероятно заради повечето гори. „И повечето храсти” Помисли си с досада Андрион, докато отмяташе поредния клон от лицето си. Лесно му беше на воина пред него, покрит целия с брони. От друга страна, Радегар непрекъснато охкаше. Вероятно защото да се спускаш по дращещи лиани когато не си облечен в нищо освен рождения си костюм може да е бая болезнено. Андрион въздъхна за пореден път. Не беше очаквал точно такъв тип приключения когато му предложиха работата. Не че „Отивай да си приготвяш багажа, утре заминаваш като оръженосец” е най-учтивото предложение…
Радегар спря рязко и направи знак с ръка на Андрион също да спре. Оръженосеца се спря изненадан, докато гледаше как Радегар взема щита от лявата страна на коня си и го прикрепя здраво за дясната си ръка. Понечи да зададе въпрос, но Радегар гневно махна с ръка към него за да млъкне. После започна да се ослушва. Андрион последва примера му, но не можа да чуе нищо. Изведнъж се чу съвсем леко трепване, сякаш самия въздух е потреперил. В следващия миг се чу шум от счупване, след което блокираната в полета си стрела падна от широкия щит на Радегар.
- Андрион, бързо зад онези дървета! – Извика воина, като махна с ръка и пришпори коня си към близките дървета, застанали в непосредствена близост едно от друго.
- Ама как… Защо… – Попита останалия без дъх младеж, докато препускаше зад господаря си.
- След. – Каза Радегар, когато стигнаха дотам. – И защо какво? За да спра всякакви други глупави въпроси, ще кажа по ред – спряхме, защото чух шум от раздрана на храст дреха, и си сложих щита на дясната ръка, защото с нея можех да реагирам по-бързо. А дойдохме тук, защото стрелеца може да има повече от една стрела, да не повярваш. Сега си извади оръжието от дисагите и се приготви, нямам идея с какво си имаме работа.
- Добра работа, старо куче. – Намеси се глас от близкия храст, след което от там излезе мъж на средна възраст, изглеждаш съвсем малко по-възрастен от Радегар. Беше с обръсната глава и облечен в броня, покрита с плат. Андрион забеляза, че ръкава на мъжа бе малко разкъсан.
- Ти малоумен ли си? Има много по-учтиви начини да кажеш здравей, Иногард. –Каза ядно Радегар, след което се обърна към Андрион. – Това е Иногард, известен като обучаващия войниците на краля.
- Също така, имал честа да победи небезизвестният Радегар Хартайм. – Поклони се с насмешка Иногард.
- Вярно ли е, сър? – Попита Андрион. Той изпита лек страх пред човека, победил най-умелия воин на лорд Арогар.
- Да, всъщност, вярно е по изключение. Не мога да отрека, че Иногард е много по-добър боец от мен. Били сме се веднъж, но резултата беше очевиден. – Отговори намръщено Радегар.
- Което можеше да е различно, ако си прекарваше времето в битки и в трениране вместо да пиеш в къщурката си. – каза с презрения Иногард. – Накара ме да се изпотя, което малко други са имали като чест.
- Всеки има нужда от някой, по-добър от него. По този начин може да се развива с достатъчен самокритизъм, без да се уповава на непокрито самочувствие. И като говорим за чест, с какво заслужих честа да стрелят по мен с арбалет? – Продължи леко намръщен Радегар.
- Ами, честно казано, видях ви когато снощи влязохте на гости на графинята. Мен тя не прие, каза, че имала важни гости… Реших да разбера кои. Когато разбрал, че става дума за Радегар Ветерана, реших, че няма да ми се наложи да чакам дълго преди да ви изритат шумно. Също така, чух, че се предлага огромна награда за главата ти – вестите се разпространиха бързо. – Отговори с лека насмешка Иногард, след което постави лявата си ръка на сабята на кръста си и протегна другата, в която държеше арбалета сочейки към Андрион. – Кажи ми, защо да не убия първо оръженосеца ти, а после и теб и да не се прибера богат вкъщи?
- По две причини. Първата, за старото ни приятелство… Или каквото там се нарича. Винаги съм те уважавал, случилото се с бившата ти жена беше само заради много алкохол… – Започна Радегар, измествайки се леко наляво до близкото дърво. – И второ, защото си мислиш, че само съм пил вкъщи, и като не съм тренирал редовно, нямам шанс да спечеля битката. А аз говорех с хора. И четях книги.
- Книги? – Подсмъркна презрително Иногард. – Какви книги?
- Ами, главно за… капани. – Радегар се усмихна широко, след което приклекна и удари с все сила дървото отляво с бронирания си юмрук. Резултата беше изумителен – дървото се пречупи и започна да пада върху Иногард. Втория, разбира се, скочи встрани, но само за да изкрещи и да бъде издигнат един метър във въздуха с главата надолу, изпускайки оръжията си.
- Миналата година поставих капан и тук. – Разясни Радегар на опуления си оръженосец. – Този беше за елени. И не, това с дървото си е просто майка природа – видях, че беше прогнило, и един по силен удар по ствола щеше да го срути. Беше чист моментен импулс. Заболя ме ръката, за сметка на това.
- Трябва се да се сетя, че стара лисица като теб ще намери начин да избяга от честна битка. – Провикна се ядосано Иногард. – Ела веднага тук и се бий като мъж!
- Да, ще се бием като мъж срещу… човек, висящ от дърво. – Усмихна се презрително Радегар, след което отиде усмихнат и взе сабята му от земята. – Кажи ми ти сега, защо да не те убия и да не се прибера… ами, доволен, вкъщи?
- Защото си прекалено благороден за да убиеш човек, който е безпомощен. Гад проклета! – Започна да псува Иногард. – Свали ме от тук!
- Знаеш ли какво, мисля, че беше прав, като каза, че за нас се дава награда. Скоро от тук ще дойдат ловци или наемници за главата ми. Ще се наложи да ги помолиш да те свалят. Макар че съм сигурен, че дотогава ще си се свалил сам. Не е толкова трудно, колкото изглежда. И да, ще вземем коня ти. Не искаме да ни преследваш, нали? – Каза с насмешка Радегар, докато отиваше зад близкото дърво за да вземе вързания там кон. – Хайде, Андрион. Да засилим темпото, тук няма кой да ни чуе, пък и скоро ще излезем на поле без капани по него. Сайонара, Иногард!
Безмълвния Андрион пое юздите на новия кон и запрепуска зад господаря си, който се усмихваше широко на коня си. Оръженосеца не можеше да сдържи и непрекъснато се обръщаше за да погледне безмълвно висящия мъж, докато не го изгубиха от поглед. Господаря му, за сметка на това, не се обърна нито веднъж, само се хихикаше под мустак. Спря само за момент, колкото да хвърли сабята на Иногард в близкия храст.

Explore posts in the same categories: Приключенията на Радегар