Отново здравей, и чао за дълго скъпи читателю!
Мяууу, Драгонкин и Явката заминават. И аз с тях. Три лагера, едно горе долу скалъпено три дена море, и другата учебна година ще бъда доста по различен. Но за тези два месеца, читатели мои няма да има статии. Далече от компютър. Едно бай на енея, с която също няма да се видим доста време :Р Но, сега, мисля като нещо последно да разкажа най-забавните случки в моя живот в последно време.
Опитите ми да се правя на страшен сваляч пропаднаха с гръм и трясък, но все пак – ако успея да се закопая по надълбоко, черпя всеки който някога ми е чел статиите :Р Аааа, не, тва го забравете като се замисля, писна ми да се урочасвам!!!
Да започнем с това как си изкарах шестицата по музика. Докато повечето се подмазваха в последния час, и молеха да ги изпита с друг клас по друго време аз чаках кротко на чина ми. Играех си на телефона, разглеждах си ноктите, правех кръстословици…въобще, правех се на СНП (супер-незаинтересован-пич) . Споменавам за информация, че тая оценка по музика таз година влиза в дипломата след дванадесети клас. Идва и моя ред, само аз съм останал. Госпожата ме поглежда под око, и ми казва че за да изкарам шест трябва доста да се постарая. На мене ми беше писнало от подмазване, и молби за по висока оценка. Затова застанах в стойка „мирно“ и казах :
- Госпожо, и двамата знаем накъде съм се запътил, за там таз диплома не ми трябва. Уважавам ви прекалено много за да губя и вашето, и моето време. Каквото знам, вече съм го доказал. Вие бяхте добра учителка, и вашите часове ще ми липсват. Пишете оценката, която най-много ви допада на вас и да си ходя, и без тва и двамата имаме прекалено много работа тази седмица…
Леко шашната, тя ме изгледа под око. После се подсмихна, записа нещо и ми даде дневника. По късно през деня го погледнах и ахнах – шест за срока, шест за годината…шест в дипломата.
Айде малко последни класни и контролни :Р
Такаа, да ви споделя какво стана на последното класно по БЕЛ. Аз първи приключих с първата част на теста, и с целия тест въобще. Госпожата погледна мен, погледна теста после изграчи разчувствана :
-Ах любимецо мой!! Да ме убивате, да ме колите, да ме заколвате, пак не мога да спра да го обичам тоз Яворчо! Всичко написал! Всичко!! На мама златото!
Следва ощипване по бузата, аз си тръгвам като се опитвам да не проверя прекалено явно дали лицето ми е на място. Данева много рядко харесва ученици. Мен ме беше обявила за изчезващ вид, който трябва да бъде гледан внимателно в музей и да бъда уважаван от всички. Много рядко харесва ученици…това че съм изключение, още не съм сигурен дали е хубаво, или лошо…
А сега, за математиката! Любимая математика! *повръща през прозореца* Сори, просто…математика…3 и 75 на класното. Доволен съм. Това стига.
Английски…ем, класното беше забавно. Госпожата ми се скара, защото попитах за правописна грешка в самия текст, та аз направих на пук и го написах така както трябваше да бъде. Сложно за обяснение. По руски…Е, какво по руски, преписах от едни малки листчета. Много полезно беше, че госпожата ни даде упражненията от класното един ден преди самото класно. По погрешка, сигурно…?
Часовете са скучни. На всички.Сега го осъзнавам…тези, които обикновено се правят на интересни по един си техен тъп пубертетски начин, сега…Просто ги мързи. Годината свършва, всички ние се разделяме за няколко месеца. Аз също скучая, но когато не си мисля за уникалната, аз го разбирам най-добре. Колкото и да е странно, ще си липсваме. Всички се мразим повечето време, но все пак…Слави, който непрекъснато ме моли колкото е по учтиво да млъкна, защото не може да се сдържи и ще ми счупи носа. Пешо, който е винаги готиния пич. Ивайло, който е супер досадник повечето време и още не ми е върнал единия лев. Стефи скинарката, която…мммм….ъъъъ….. Другата Стефи, която започна да ми се радва много към края на учебната година за странни причини. Злати, която бе така щастлива че съм се сетил за рождения и ден и и подарявам цвете…Емил, с който тази година не се мотахме толкова колкото миналата, заради групите но който остана верен на общото мото – прави шоу, веднъж се живее. Докато аз правех шоуто в едната група, той правеше всичко възможно в другата. Цвети, която ме бъзика по възможно най-гаден начин, защото самата тя не чувства странно близо до мен – не може да ме разбере. Не е осъзнала, че никой не може… Николай – верния приятел цяла година, другарче по чин повечето време, който ме научи как да играя само на игри на телефона в целия час по руски, и пак да изкарвам петици – просто се сменя менюто и играта на руски…
Съни – невъзможно досаден на моменти, но винаги готов да се прави на идиот. Приятел на всички, за разлика от мен. Другарче по бунгало. Останаха давид и дани, от тези които си заслужават да бъдат споменати – Давид, този който винаги успява да запази детското у себе си – качество, което аз притежавах но загубих в следствие на много подигравки…И накрая Дани. Уникат човек. Смее ми се на вицовете, какво по уникално от това?
Сега се замислих…в самите часове няма нищо интересно. Шоуто го правех аз…шоуто го правеше моя клас…Всички тях, които мразя толкова много повечето време, но понякога…понякога ги обичам. Да. Те са напълно нормални. В всеки друг, малко по различен клас аз щях да съм нормален. Уникалната ми странност, тук е мястото където тя изпъква. И аз се радвам…Защото дали си странен или не не е въпрос на талант, а на обкръжението. Щастлив съм, че накрая го осъзнах. Усмихвам се, поставям самурайския меч зад гърба си и правя една финална снимка. Една усмивка, която трябва да се снима. Една усмивка, заради която мога да продължа живота си така както е…Аз не съм различен, побъркан. Аз съм самия себе си, в правилната среда…
I_AM_DRAGONKIN!
