Реших да почна да правя такива постове редовно. Знам, че ще има интерес макар и не много мнения. Училищния ден е сряда, разбира се. Смятам в всяка статия за училищен ден да има и едно специално междучасие на философските разсъждения. Гууд идея, нали? Преди да започна, имам две последни неща към вас - Мрън мрън, Бла Бла, и т.н. Не, не казвам и други - казвам, че последните две думи са и така нататък.
Забравих къде беше вица в това, но ако ме подсетите ще съм благодарен.Да ме се ненавиди и пубертетския хумор…

****************************
Първи час - Математика
Не само първи час, но и първия час след ваканцията - на никой не му е до учене но какво да се прави. Госпожата се мотае доста време с отсъствията, учениците скучаят, а аз си мислех напълно сериозно над идеята дали ще мога да се спусна от прозореца, използвайки въже правено от листа от тетрадка. Може и да стане, кой знае. Както и да е, започваме да пишем. По средата госпожата спира, поглежда средната редица и най-задните часове, и казва:
-Марина, Изабела, сменете си местата с Явор.Той отива в вашата редица, писна ми да си говорите.
Бурен, но неизслушан протест от моя страна - средната редица е ЖЕНСКАТА редица. Виждате ли, първата до вратата има само момчета, не е ясно защо, сигурно сме се подредили така от инстиктивни политически възгледи(wtf, идея си нямам какво написах ама се надявам да е прозвучало умно). Втората, е само момичета.Беше, де. Третата беше смесена редица. Още е, всъщност, но женската вече не е. Момичетата от втората също запротестираха - не че имат нещо против мен, мен всички ме обичат (освен когато ме мразят) , но просто не искаха момче да им разваля реда. Госпожата изслуша протестите им усмихната после каза :
-Направете го гей в такъв случай, реда ще е запазен.
Надявам се никой да не е взел да идеята насериозно. Забавно е да се ПРАВИШ на бисексуален за да плашиш хората, но да си е опасно от икономическо-религиозна гледна точка.
*********************************
Междучасието на философските разсъждения
Вървях надолу по стълбите мрачно, мислейки си колко кофти късмет има човек понякога. Апаратурата на радиото беше сериозно бъгясала, та най-вероятно щеше да отпадне
Междучасието на Твърдата Песничка и следващото го Междучасие на Още По-Твърдата Песничка. Не се шегувам, имената са такива. Аз лично участвах в събирането на вотовете за тези неща, 2 поредни междучасия в сряда едно след друго малко тежък метъл. Добре ще ми дойде. Докато отминавах, видях през прозореца как Зад Оградата (секретното кодове име на мястото където се събират всички да пушат) Стефи пак прави клоун от Тошко. Той идва, за да я целуне, тя го бута настрани и всички му се смеят. Той сам си е виновен, че е такъв наивник, отправих му леко предупреждение за тая скинарка още преди много време. Глупава младеж…
Да, знам че казвам младеж на човек с една година по възрастен от мен, но как иначе да наричаш някой който постъпва детински? Все едно. Сега ще караме физкултура, аз се подготвям психически и пристъпвам към съблекалнята. Не си падам по предмета, никой не прави нищо както трябва, все по някое време ще започне футбол с волейболната топка по средата на салона, а боли като те улучи. Също така, с Иван и Пафката(Павлина) ще ходим на караоке в понеделник. Чудесна идея е, обичам да се появявам пред тълпата. Само пафката ме притеснява - леко е непохватна. Доста често се спъва. Но това всъщност е нормално, с нейния бюст трудно можеш да си видиш връзките(Шега, момичето е страхотно, много я уважавам, но след като ми чете блога не мога да се въздаржа да се погавря малко :)).

*****************************************
Втори час, физкултура.
Господина пак ме изгледа накриво - и ще продължи да ме гледа така най- вероятно, цял месец не съм му влизал в часовете. Но иначе, всичко беше наред. Имам една интересна практика в тия часове - ако няма хора, си играя сам с баскетболна топка, но ако има откачам въжето от ъгъла и започвам да се люлея. Въпросното въже е нещо като голям парцал за катерене, висящ директно от тавана, и обикновено закачен в страни на стената за катерене.
Голям купон е! Качваш се на върха на стената за катерене, откачаш го, закачаш се на него както можеш в някой клуп и се пускаш. Господина забранява разбира се - може да си разбием нещо.На кой му пука, адски гот е! Аз го изчаках да излезе, и се качих на това въже. Добър начин да разбереш що толкоз се кефи тарзан на тая джунгла. Следва голямото люлеене в диаметър от четири метра, като с сигурност ще събориш някое притичващо животно(ученик де).
Но ето че господина влиза.Не го видях, но чух вика “Яворе, какво си мислиш че правиш?” и се стреснах. Ама много. Като блъсна някоя маймуна, съученичка де, не се панирам толкова, ама тоя вик никога не е завършвал добре за мен. Нито за който и да ако се казва Явор.
Изпуснах въжето, но краката ми останаха закачени. Виждате ли, люлеенето не спира за мен, защото всеки път когато се приближа до стена се отблъсквам с крак, и инерцията продължава. Така че, когато се изпуснах (спокойно дами, не заболя много въпреки че си ударих чутурата - паднах от 1 метър най много, пък и тиквата ми е здрава) въжето продължи да се люлее.Така че, в крайна сметка изметох пода за няколко секунди. Тоя анцуг ще е за пране…
Пет минути преди края на часа се приближих до средата на салона да видя какво правят 5мата други освен мен. Принципно, ако сме повечко хора, играем СПЕЦИАЛЕН ВОЛЕЙБОЛ. Ми да, изговаря се така, даже мислим така за него. Той е обикновен волейбол, като изключим, че не пазим никакъв ред, и получаваме екстра точки. Да, ей така - ако биеш сервис и вкараш кош в баскетболния кош на другия край на игрището, три точки за отбора. Ако уцелиш човек от публиката, без да си го целил, това са пет точки. Ако човека от публиката е учителя, и уцелената част на тялото е главата( BOOM HEADSHOT, BOOM HEADSHOT! Сори, не можах да се въздържа) това са десет точки. Ние имаме 3 такива удара само за тази година. Има опити, ама се броят само неволни, пък и господина е с добри рефлекси.Един път май беше с баскетболна топка, ама карай.
Но те не играеха волейбол. Играеха нещо друго, което разбрах лесно. Събират се от двете страни на мрежата, два отбора. Целят коша който е срещу тях, демек от другата страна на мрежата, и ако вкарат печелят точка. Доста зарибяваща игра. Реших и аз да опитам.
-Нееее, Яворе, недей ще уцелиш лампата! - Извика ми Влади. Опит да се гаври с моята личност. Лампите са защитени с здрави решетки. Реших да опитам - щях да улуча, да вкарам, да им покажа на сичките че само защото тренирам фехтовка не съм слаб в всички други спортове. И на Влади - само защото има мускули като топки за хандбал незначи че е най добрия, нали? Прицелих се. Това бе мига на истината. Дали щях да улуча? Топката тежеше в ръката ми, но това не ме притесняваше. ЗА ОРДАТА!
Хвърлих топката.

******************************************

Утре трябва да дам пет лева за нова лампа.
Ръждясали решетки и кофти мерник.
***********************************************
Трети час и Пети час - ЗИП Български.
Български - за този няма какво да пиша, откачи ми се китката да пиша.Да не говорим, че съм любимец на госпожата - което е лошо, защото когато една 180 килограмова жена те ощипва по бузата всеки път когато си близо до нея, няма как после да се въздържиш да си попипаш лицето - да провериш дали не липсва някое парче…
Добре, сега за да има какво да пиша, ще слея часовете заедно. Имаме и пети час Български, така че така ще е по лесно. Скуката е пълна, аз заспивам както блажено прави и останалата част от класа. Принципно, даже се получава добре, ако госпожата чете нещо, но ако диктува…по добре пиши, Данева некога не е била известна с благия си нрав. Но все пак, купон да става. За да ви разясня какъв преподавател е тя, нека да ви обясня как говори - прегракнал, дрезгав, но силен глас, което изключва мисълта да има болно гърло, не злобен, но доста остър нрав, и на моменти доста добро чувство за хумор, с доста сърказъм. Моя тип хумор, как да не ме радва. За да ви разясня чувството за хумор, ето едно малко пререкание между нея и Слави (слави е много досаден в часовете, непрекъснато говори, слуша музика шумно, кара се с учителите, не пише…демек, пича обичан от всички. Това е ирония, разбира се, аз не го харесвам особено, но иначе е добряк по душа). Ето и пререканието :
- Славейчо, славченце, дори да си смениш името пак ще те тормозя , защото все пак аз ще ти пиша дипломата… - казва Данева след едно от поредните шумни тананикания на Слави.
- Че защо ми е да си сменям името? - казва леко учуден нашия човек.
- Как, не те ли дразни че ти викам славченце и славейчо? - казва учудено Данева.
- Не, изобщо - усмихва се гордо Слави. Скоро все пак посърва.
- Само така моето дете! Ела тука да те цункам по квадратната глава! - Му виква Данево. Ние умираме от смях, той посърва. Тя продължава с леко изменен лигаво тийнейджърски глас :
- И после кво’ у вас ще казваш “Смеят ми се маме, че ми е квадратната тиквата!”
Накратко, това е Данева. Случайно днес отново скочи на темата за това че на 24 ноември има рожден ден. Слави се изхили за тази и петдесет годишнина :
- Еййй, юбилей!
- Ми да, аз съм леко възрастна, но все пак мога да ви преподавам по добре от повечето врани в тая съборетина! - не му остана длъжна госпожата.
- Ама, аз не казвам че сте стара, наште са по стари от вас! - опита се Слави да замаже положението.
- Ами браво на тях, сигурно затова са си родили такова съкровище!
Всички се хилим на слави.Както и да е, в втория час не бе толкова забавно.Само диктуване…аз дадох на Съни библията, и заспах. Той ме събуди един път след около пет минути, за да ми я върне. Прочел я! Аз му я давам в всеки час по български от началото на годината, браво на него. Тупнах Давид който седеше пред нас и му казах :
-Съни прочете библията!!!
- Да и какво? - усмихнато ми отговори той.
- Прочете първата книга през живота си най вероятно! Прочете НЕЩО!!! Нашето малко момче порастна…- заявих аз въодушевено, после се направих че плача от гордост, докато съни се тресеше от смях до мене.
Следващото ми събуждане беше когато той каза нещо с Д до мен. Помислих, че иска да му дам нещо и му казах :
- Какво да ти дам? - питам аз.
- Не бе, викам Да…- каза той тихо, защото данева гледаше към нас.
- Пак ли детската библия? - попитах го.
- Не бе, викам Давид! - загубил търпение Ъъни ми викна в ухото.
- Добре бе, добре.
Сънено се огледах, потупах Давид по рамото и след като той се обърна назад да види какво иска, му казах :
- Давид, Съни иска да му дадеш нещо.
Съни се разстресе от смях до мен, нямам идея защо, защото заспах веднага след това и си нанках кротко - кротко до края на часа.

****************************
Час четвърти - География
Часа по география не беше много добре направен - учителя ни, някакъв студент , закъсня с около 10 минути, така че на никой не му се учеше. Той реши да изпита мен, защото бях леко шумен - Давид ни каза за една песен на една група, много готина, текста беше “Не спрях са да съжалявам, не мога за миг да престана да помня…” Или нещо подобно, имах го на лист, но Давид не щеше да запее мелодията щото го беше срам. Така че пробвах аз дали ще я налучкам - пеенето не възхити тези около мен много, а когато накрая се разлигавих съвсем и го почнах рап, блек метал , и ” Обичам те на Азис” мелодии, Ради не издържа и изхвърли листа през прозореца.Загубих текста и се изнервих, запротестирах защо доста шумно и тъкмо тогава господина за да ми затвори устата ми каза че ще ме изпита. Знаех че не ми е погледнал оценките - имах три, нямаше право да ме изпитва, но реших да се погавря малко преди да му кажа. Казах му :
- Вие дори не сте учител по География, не желая да ме изпитвате. Върнете се в университета, довършете си образованието за учител, и тогава се върнете, госпожата седи на последния чин, тя ще се справи по добре.
- Много добре знаеш, че преподавам тук защото това е изпита ми за оценка тази година, университета ме прати! - каза все още привидно спокойния двайсет годишен господин. И в интерес на истината, прав е, но все пак в името на гаврата трябваше да продължа.
- Вярно, но все пак не смятам че имате достатъчно опит и знаете достатъчно за да ме изпитате както трябва, а не искам по слаба оценка - заявих гордо аз. Всъщност, той беше изпитал, но не помнеше. Толкова по добре.
- Ти какво, да не се мислиш за нещо специално? Аз уча 8 години този предмет, обикалял съм българия, че и чужди страни с термометър и регнометър в ръка, правил съм успешни прогнози за времето. Какво толкова си правил ти , а? - вече загубил търпение заяви той. Екстра. Това беше триумфалния момент.
- Ами…ами…-започнах колебливо аз. - АЗ ВЧЕРА ПРЕВЪРТЯХ ЕДНА КОМПЮТЪРНА ИГРА! - извиках гордо. Класа изпадна в смяп, а аз казах на господина че вече ме е изпитал, и само съм се бъзикал с него. Погледа ме малко, после се захили и той.
Аз съм роден талант, нали?

**********************************
Шести и седми час - Английски Език
Обожавам английския! Единствения предмет, в който няма нужда да отварям учебник и пак съм най-добрия. Опита ми с компютърни игри доста помага, естествено. Та, познайте какво - аз ще бъда учител! Този петък имаме ден на самоуправление. Аз бях учител и миналата година разбира се - станах особено известен след като за да въдворя тишина и внимание, цапардосах колегата преподавател с учебниците по главата. Чу се силно ДРЪННН. Не туп. ДРЪНН. Определено привлече вниманието.
Сега пак ще бъда учител заедно с…Стефи. Да, тази Стефи. Имаме две Стефита, другата е много готина, симпатична ми е, русичка такава…но аз ще съм с лошата Стефи. Тази с къса коса, скинарски наклоности и бившмойприятелзагадже. Кофти късмет. Все едно, ще се справя. Дано да ми се наложи пак да въдворя ред…
Както и да е, след петнайсет минути обяснения специално на нас двамата как да преподаваме, госпожата започна часа. С теория, как се използват смесени времена. Знам как става разбира се, практикувам го ежедневно. Освен това си намерих цяла гилдия да ми пише домашните по английски, всички са англичани, намират ги за адски забавни.
Както и да е. Забавлявах се до края на час да гледам физиономията на Ники след като го предизвиках да изгледа целия клип на Корн - Right Now. Той ме предизвика да си лепна татуировки на челото преди това, тези от дъвки, и ще ходя пред цялото училище. Ако го направех, той щял да приеме всяко предизвикателство.
Наивник.
Като бъдещ актьор, аз никога не пропускам да се правя на идиот пред публика. Разхождах се с розичка и меченце на челото двадесет минути, хората много ми се кефеха. Сега Ники си го получи. Накрая на клипа, малко преди героя да си изтръгне черепа от кожата докато си вади зъб, той помоли да ходи да повърне. Пуснаха го. Всички ме гледаха учудено - защо се усмихвах така гадно на някой който ще ходи да повръща? Нямаше откъде да знаят разбира се - аз имам злата сила да карам хората да повръщат. Нарича се ТКМДПК. Това е съкратено от Телефон Който Може Да Пуска Клипчета.

Втория час мина нормално. Хора излизаха да пишат на дъската, мен не ме дигнаха - госпожата знае че си знам материала, дига само глупавите които наистина имат нужда да учат нещо. Аз реших да разказвам вицове на Ники. Госпожата не се стърпя, и реши леко да ме скастри.
- Ей, ти прилегивирования и специалния - ако не ти се учи, не си затук. Просто си излез…- После реши да покаже че не само аз съм добър актьор, сложила ръка на кръста и ръка зад главата, тя тръгна към вратата в поза Модел - кифла. Ето как значи да си изляза без да получа отсъствие. После се ухили и ме попита как е това представление. Изръкоплясках и тихичко, като си мислех - ето как да изляза без отсъствие…но се отказах. Какъв е смисъла??? Часа свършваше след 10 минути.
Реших, че няма да е зле да и изкарам ангелите малко. Продължих да разказвам вицове на Ники, знаейки какво ще последва. Госпожата ме стисна здраво с една ръка за врата, под тила, и после ме пусна. Ето това беше моя момент! От шести клас насам знам един номер - мога да си дръпвам очните ябълки назад, така че хем да съм с отворени очи, хем да се вижда само бялото от очите. Нали знаете Гробаря от кеча? Това ми беше вдъхновението.
Отворих уста, пускайки малко слюнка да се стича отстрани, направих номера с очите и започнах да се гърча. Настана миг на паника след което госпожата ме разтърси :
- Яворе?? ЯВОРЕ! - Аз се усмихнах, връщайки си очите на мястото, и си избърсах устата, казвайки :
- Добре съм госпожо. Как ви хареса представлението?
Тя ме изгледа шашната.После схвана, и се разсмя. Пусна ни да си ходим по рано, но мен ако питате трябваше да ми забие един шамар…Доста я стреснах. Това доказва само едно, мисленето на възрастните има доста странни прояви.

Отдавна се канех да напиша такава статия, но за съжаление програмата ми е кофти - в всеки ден имам поне един блок часове (повече от един час един и същ предмет) така че наистина нямах много избор.Какво да се прави…Ще разкажа за вторник, час по час , междучасие по междучасие.Но за последния час, изобразително, ще разкажа за този миналия вторник - днес реших да си го спестя, дневника беше загубен и щях да отърва отсъствието.
Така че, да започваме.
**************************
Математика - първи час.

За времето прекарано в пътуване към даскало няма да разказвам.Нито за това как чаках любимата ми закусвалня да отвори в продължение на 15 минути, тия хора много се разкатаваха.Вярно, правят най добрите кашкавалки и банички в софия.Ама още по лошо е, че го знаят и не им пука ако забавят някой гладничък ученик малко повече.Както и да е, аз и кашкавалката сме си добре - беше перфектна както обикновено, но бозата беше малко суха.
И ето, часа започва.Здравейте госпожо, здравейте ученици.Готина прическа госпожо, мерси ученици.След около 10тина минути диктуване на вчерашния материал на другата група от класа, минахме към часта с задачите.Госпожата веднага ни каза :
-Тази задача е дълга, и сложна.Не искам никакви въпроси когато започна да диктувам, просто пишете каквото говоря.(задачата наистина беше много дълга, затова тук ще впиша по малка нейна версия)
-Добре госпожо - казва нашия герой, демек Явор, димек аз. - Само един въпрос.
-Какво, Яворе? - пита госпожата.Личи си, че не е в настроение.Е, и аз не съм.
-Може ли аз да не пиша? - казвам с достойнство. - нещо ме боли ръката и ме мързи…
Продължаваме нататък, след като се навеждам за да не ме улучи хвърлената от госпожа класната гъба.След още едно предупреждение, тя започна да диктува.Ето в прав текст издиктуваното(ще забележите, че главен герой е Ивайло, а не триъгълника, но все пак…това ни беше издуктувано!):
Хипотенузите на два триъгълника, Ивайло махни си слушалката от ухото, са 3 и 12 сантиметра.Ивайло, длъжен си да пишеш в час, Намерете , ето ти химикалка ивайло, отношението на лицата им.
-Ако няма въпроси, почвайте задачата.- Оповести гордо класната ръководителка, за мое нещастие…мхм, щастие може би, и учителка по математика.
-Само един госпожо - вдига ръка подхилкващия се Ники.Всички се подхилкваме впрочем.
-Да, Ники?
-На кое търсим хипотенузата последно, на триъгълника или на Ивайло?
С едно изречение той каза това което мислехме всички.Да продължим нататък…
****************
Първо междучасие, 10 минути.
Тъй като имах едно посещение към училищната лавка(не за закуска естествено, никога не бих изневерил на моята КАШКАВАЛКА, но защото една хубава закуска винаги включва пакетче вредни за зъбите вещества, съкратено Хрупанки.) се съгласих да взема и една поръчка от Стефи.Принципно аз стефи много я мразя - Тя е най-тъпата, извратена искаща да бъде скинар [напишете гадна псувня тук].Ама сега какво, съгласих се.Не е лично мое мнение…тя всъщност няма приятели от класа, макар че си мисли че е така.Много е зла и се държи гадно с всичките, гледайте ме ква съм готина вие сте некви смотани и така нататък…Все едно.Ние си се мразим с нея, от растояние най често, но аз получих лек шок днес.Оказва се, че на училищната екскурзия тя бе успяла да свали един мой много добър приятел от десети клас - как ви се струва, ваш приятел с момиче което мразите? Както и да е.Ама най вероятно рано или късно ще го настрои срещу мен, и тогава…ми и аз незнам какво, ама ще е много готино, злобно, и болезнено за нея.
Докато се качвах обратно на горе съжалявах че нямах шишенца арсеник до пакетчетата с кетчуп.С удоволствие щях да и сипя голяма доза в закуската.
*********************
Втори час - Логика.
Като кратко инфо, той предмет го недолюбвам.Не го разбирам, най вероятно.Сигурно го разбирам не е особено сложен, но на контролните трябва да напишеш не какво ти разбираш, а каквото пише в учебника.Все още смятам, че тройката за срока беше удар по пояса.Та, принципно аз в тия часове си нанкам сладко - сладко за отмъщение на идиота който ни кара да сме в 7 и половина в училището за първи час.Но тоя час не се получи - госпожата беше решила да седне точно на моя чин (тя, впрочем не се уморява да се прави на мацка, все е с ръце в джобовете и седнала върху някой чин - какво е това от психологична гледна точка за трийсет годишна жена, кажете мили деца? ) та трябваше ща-не ща да пиша.Та, писах.Понятия - абстрактни и конкретни.Виждате ли, абстрактните са тези които не изразяват много свойства на предмета, най много едно свойство.Бедни на свойства, демек.Конкретни - по богати на свойства, имат си свойства, представляват целия обект.Разбрахте ли нещо? Аз не.Надявах се нещо с думата “конкретно” в себе си да е по просто, ама на.Забулен в мистерия е този предмет за мен…
После госпожата започна да изпитва какво сме разбрали.Справедлив - абстрактно понятие, грозен също. Шоколад -конкретно.Нива - конкретно. Кислород - абстрактно.
При това последното ми стана лошо.Мислех, че абстрактни са описания, прилагателни, всичко останало е конкретно.Бум, ама на.Тъкмо се радвах че съм го разбрал и..бум тряс, паднах от небето.
Та, една съученичка(за която ще стане дума следващия час) обясни на нас недоумващите, че абстрактни са неща които не може да видим с очите се, а конкретни са тези които можем.Шах и мат.
Едно ми е ясно - никва логика няма в ЛОГИКАТА…
*********************
Два часа информатика
Тук имаше само едно-две интересни неща.Виждате, че пропускам междучасието, но не видях голяма причина да го вписвам след като бе прекарано в отиване от едната сграда до другата.Двата часа ги сливаме обикновено, защото втория обикновено госпожата ни дава да играем на компютрите.В случая пак беше така - първия час правихме контролно, за което съм сигурен че съм…ааа…ми не знам честно казано, никак не беше лесно.Втория час, докато си играх на моето си компютърче, случайно подочух разговоря на Ц. с С. и С.Тук пиша името съкратено, защото е тайна информация.На Ц. са и предложили да се снима в плейбой за пословичната сума от 2 милиона лева.Бум бум.Техните и гаджето и най вероятно няма да позволят, но все пак…сумата е пословична защото става дума за момиче под 18 години.Е, тя има страхотно тяло, честито ако и позволят техните, наистина си е оферта.
Аз пък разбих рекорда на Icy Tower, една от игрите.Браво, някои получават 2 милиона за това което им е дала природата, други получават отличен успех благодарение на тая същата природа, трети пък са адските купонжии, нещо което аз никога не успях да бъда.НО, аз пък успях да бия рекорда на една игра, която можеш да играеш само с три бутона, изключително трудно…
Та, кой е намазал най-много?
Всички освен мен много ясно…
************************
Час пети, Английски език.
Госпожата е тук, ооо не.Това е вика който се чуваше отвсякъде.Учителката ни е много готина, моята любима учителка засега, но отсъстваше около три седмици и на всички ни харесваха свободните.Да е жива и здрава жената…Но да отсъства.Не да е болна.Просто да замине на неочаквана почивка на карибите да си починем малко…
Та, тук нищо интересно.Каза резултатите на контролните, никой няма шестица.Аз съм леко разочарован, тоя предмет го владея много добре благодарение на World of warcraft и обикновено изкарвам шестици без да отварям учебник, но сега…ей на.Ще се наложи да уча.Ужас и безумие…
Аз нещо си чоплех тетрадката и все по упорите си дъвчех химикалката, размишлявайки над проблемите на човешкия живот…и конктретно над моя, още не са ми върнали уоу акаунта. И тогава видях…една съученичка рисуваше сърчице до сърчице на ръката на един приятел, който беше задрямал.Изглеждаше точно като..люспа.Това ми даде една страхотна идея, за която ще обясня повече в часа по химия, защото тогава я реализирах.Големи уважения към новия модул, който ще вземаме госпожо, но аз току що си намерих нова занимавка…
******************************
Шести час - Химия.
Пета главна група, конкретно азота.Да съм напълно честен, химията я разбирам…абе, не я разбирам изобщо, но госпожата е останала с впечатлението че всъщност съм блестящ ученик, който просто има неуспех на контролни.Чудесно, докато е под това впечатление ще се справя. Та, за това което видях предишния час - чудна идея.Другите хора имат навика да си рисуват графити в часа, да драскат по масата и т.н.Аз рисувам оръжия.Но най-често, триъгълници.Представете си един триъгълник.Разделете го на две.После, половината на две.После новата половина на две. И така, докато не остане толкова малък триъгълник който не може да се раздели.Впрочем, това е как е бил изнамерен атома, или поне подобно на това.
Та, започнах да си драскам такива триъгълници по ръката.Не бях сигурен защо, докато не ми хрумна - на хелоун ще си направя цялата лява ръка в такива триъгълници! Защо не и дясната?Ами защото не съм толкова добър с лявата, затова.Целия час драсках по ръката си, получи се нещо доста интересно.Но, 2 минути преди края на часа…
-Яворе, кажи ми в това уравнение азота колко му е валентноста? - се чу от мястото на госпожата.Очевидно, не беше съвсем в настроение, и аз разбрах че ако сега се проваля, ще си изгубя кредита. Погледнах към дъската.Не бях сигурен изобщо, но знаех че азота има валентност от 1 до 5.Нямах идея как да го определя, при положение че магнезия беше 2 си мислех че и валетноста ще е две.Но ако грешах? Затова по инстинкт погледнах към ръката си.Тъкмо бях почнал новия триъгълник, който бях разделил странно защо на три части.Погледнах си ръката, погледнах госпожата и казах :
-Мисля че валентноста е три.
Тя ме погледна за момент, после каза браво, и обясни че съм права понеже виждате ли от осем вадим пет, която е групата на азота според менделей, и получаваме 3.Е добре де, откъде е тва осем? Бум. Непонятно, непонятно, какво изобщо правя в училище…
******************************
Междучасието преди последния час
Това беше малкото време прекарано да разбера че пак се е загубил дневника, и преди да си тръгна.Стефи дойде при мен и ми каза :
-Знаеш ли, по едно време в автобуса ти стана тема за разговор.Четиридесет човека бяха съгласни, че си странен.
Погледнах я и преглътнах жлъчния отговор.Рано или късно щеше да настрои Тошко срещу мен, по добре да е късно.Засмях се , все едно е особено сполучлива шега и казах :
- Ако не исках да ме мислят за странен, нямаше да се правя на Майкъл Джексън в часа по биология.
Тя също се разсмя, и тръгна обратно към групичката момичета.В началото на годината беше с гола глава, обръсната 0 номер за да покаже към коя групичка принадлежи.Ясно ви е за каква чалната особа става дума…надявах се с Тошко скоро да скъсат, за да мога най-после да и затворя устата с някоя от моите любими реплики.Междувременно, тя ми се усмихна.Представих си една голяма гилотина.Тя под нея, но аз като героя разбивам гилотината…и после я обезглавявам саморъчно с огромна двуръчна черна брадва.Усмихнах се в отговор.
******************************
7ми, последен час по Изобразително.
Това е същия седми час от миналия вторник.Тогава бях там.Накратко, как протича този час - нулева дисциплина, предполагам че просто господина с неговите леко смешни рошави мустаци просто не може да създаде такава.Иначе е готин тип, чак ми е кофти че не може да си води часовете.Аз принципно съм тих в тях, чета или спя. Но напоследък, по четирима човека от класа трябва да си правят презентации, и после да ги четат пред тези шумни прасета, съучениците ми.Забавно е, но само не и когато ти си този който е част от четиримата.
Господина отново се караше на слави.Те с слави много се карат, веднъж замалко да се сбият.Слави е доста шумничък, признавам му го.Браво, ама че деца.Караха така около 10 минути, докато на мен и Давид (от четиримата само ние бяхме толкова смели да го прочетем пред всички пред голямата дъска) просто ни писна.
Реших, че трябва да привлеча вниманието.За бога, прочитаме го за пет минути и господина ни пуска, какво не е наред с тия идиоти?Така че, скочих върху учителското бюро (господина се разправяше с слави, демек беше отишъл до неговия чин) и започнах да се разхождам с танцова стъпка по ръба.Мога да стъпвам доста леко когато желая, част от обучението ми по фехтовка.Извиках силно :
-Дами и господа, моля за вашето внимание! Аз и тоя сладур тук, Давид се казваше май ще изнесем малък доклад, така че молим за внимание.Колкото по бързо го прочетем, толкова по бързо ще си ходим ВСИЧКИ!
- А даваш ли пуканки? - се чу от най задните чинове.Всички се разсмяха, тишината която бях създал с малкия си театър бе разрушена - все едно да ти откраднат бонбоните за които си пестил цял месец.Някой зад мен се провикна с все сила :
-МЛЪКНЕТЕ БЕ ЖИВОТНИ!
Паднах от бюрото.
***************************
Изкарахме шестица на доклада, моето падане и вика на Давид който принципно е много кротък явно бе успяло да привлече вниманието.Свестиха ме след няколко минути, впрочем.

Благодаря на всички, които прочетат и коментират тази статия.По желание, ако се харесва ще започна да пиша такива редовно и седмично.
Последно, да спомена колко съм разочарован от Eneya, която не се сети да прати един SMS по повод именния ми ден на цветница. SMS - тая дума повече няма да я споменавам щото ме удря в главата изпълнението на Шанел на онзи знаменит Мюзик Айдъл концерт.

Regards,
Dragonkin.

Една година по късно….

Мрачна фигура се придвижи в ноща.Малко по късно фигурата пристъпи на лунна светлина и луната огря мъжката фигура, облечена в тъмно-лилава роба.Ръцете на мъжа трепереха.Името му беше Таронай, и той беше заклинател.Но макар и много слаб в тъмните магии използвани от събратята му той бе в пъти по силен от най добрия от тях в частта, занимаваща се с възкресяване на мъртвите и в призованато на демони.Некромант - това беше той.Никой от другите не знаеше какво ще прави…нито пък можеше да го направи.
Таронай бавно протегна ръцете си, все още треперещи над гроба на Ронин.
**************************
По късно селяните в близост до гробището намират мъртъв заклинател.По скоро, парчета от него…
******************************
Един ден по късно Ронин все още се вглеждаше с огорчение в тялото си.Косата му бе изправена на шипове, без коса между тях.Липсваха парчета кожа около лактите и колената му.Той се бе превърнал в немъртъв.Беше се превърнал в сянка…Сянка, като тези които ловуваше.От ловец на сенки, той се бе превърнал в една от тях.Но..дали това щеше да го спре?Нима не трябваше той да унищожи остатъците от немъртвите, след като те бяха причина жена му и децата му да са мъртви?Той щеше да продължи..а когато дойдеше времето, щеше да се самоубие, при повече късмет отнасяйки Силванас Уиндрънър с себе си…
****************************
-Лейди Джайна…-Проговори пратеникът, но Джайна Праудмуур го прекъсна:
-Нека да позная..поредната вест за вманиачения ми бивш генерал Ронин, който отново е убил дузина немъртви.
Гледайки потресеното изражение на пратеника, тя допълни извинително :
-Съжалявам, просто получавам адски много такива.Та, какви са новините?
-Ами, госпожо на събранието на висшите от Ордата, бе поставено решение - Всяка раса трябва да прати по един ловец на глави след немъртвия маг.
-Никой не ме е попитал за това! Отказвам!Ронин бе мой приятел, не само мой, но и на целия Алианс…Благодарение на плановете които ние намерихме в стаята му след смъртта му, ние успяхме да преборим Анфидул и неговата армия.Без него..без това, ние бихме загубили!
-Те знаят това, госпожо.Но той се превърна в пречка след като започна да…
-Млъкни! -Изкрещя неочаквано разярената Джайна -Това е проблем на Ордата, не мой.Няма да вдигна ръка срещу стария ми приятел, без значение в какво се е превърнал той след възкресението си!
-Лейди Силванас се сети че може да стане така.-Промърмори пратеникът.-И каза че…алтернативата е война.Война между Ъндърсити и Стормуинд…И няма съмнение, че ще я подкрепят и другите раси от хордата.Имаше съмнение че Ронин е възкресен нарочно от Алианса, защото възкресител му бе точно некромант човек…
Стресната, Джайна седна на трона си.След като Трал бе заминал на пътешествие в
бившия Драенор и така и не се беше върнал, мястото му бе заето от Лорд Саурфанг- Кръвожаден орк, който така и не бе приел мира с Алианса, може би заради мъченията които точно хората му бяха причинили в периода в който беше роб.
-Но..но…Защо са им нашите ловци?Ордата има свои собствени…
-Да, но Алианса притежава едни по добри ловци, много по добри…Имената Драгонкин и Гарелас Уинтърсонг са стигнали дори до Ордата…Какъв е отговора ви, лейди Праудмуур?
Пратеникът очевидно губеше търпение.Такава е природата на висшите елфи, помисли си Джайна.Спомни си как Ронин бе спасил живота и…и отговори с една дума :
-Отказвам!
-Но…но….
-Отказвам, и това е последното ми решение!Няма да помогна за смъртта му, нека Ордата се оправя сама с своите проблеми!

Джайна бе отчаяна.Не стига, че бе изчезнал за повече от две седмици в средата на най-опасната война от векове насам, ами и сега официално напускаше.
-Но..защо Ронин?Разбирам жаждата ти за отмъщение но…
-Нищо не рабираш-Отговори и гласа от камъка-Само си мислиш че разбираш…аз напускам, ще намеря мой начин за отмъщение.
Без нито дума повече, магическия камък на Джайна угасна.Не и оставаше друг избор…Трябваше да бъде върнат тук, защото намереше ли го другата страна, победата им беше сигурна.Това беше за негово и общо добро…
-Повикайте Гарелас-разпоред се тя.

*****************************
Немъртвите оживено обсъждаха нещо над тялото на убития селянин под тях.Бяха шестима, ако се съдеше по остатъците от облекло по тях бяха бивши наемници.Но те не подозираха че смъртта ги дебне 2 метра над главите им, в короната на големия дъб…
-Време е да се повеселим-прошепна магьосника, и скачайки на земята отправи бързо една магия за да замрази нещо неподозиращите немъртви.
-Господа отдавна умрели гадини…-започна той.-Съжалявам, но трябва да знаете че не го правя по своя воля…охх кого заблуждавам, това ще ми достави страхотно удоволствие!
След което хвана главата на по близкия мъртвец и вдигайки го в въздуха, го подпали.Гледа как бавно главата му се стопява, докато накрая и последните конвулсии спряха.Беше мъртъв…повече от преди, в всеки случай.
-Това трябва да спре сега!-Неочаквано пред него се материялизираха двамата немъртви, Зейд и Ексайл които неотдавна го бяха посетили в жилището му.-Тези са от нашите хора, намерили са този селянин убит и обсъждаха кой може да го е направил.Трябва да ги..
Неочаквано Ронин дори без да ги поглежда, насочи ръка към тях и те излетяха десетина метра назад, падайки в тревата.
-Знаете ли…Изобщо не ми пука вече-промърмори червенокосия магьосник.-Всички сте еднакви…
С едно движение той направи на пепел още двама от групата.Започна да изговаря думите на последната магия, която щеше просто да ги изпари от лицето на земята.
Неочаквано, той бе запратен на земята.Усети как невидима ръка го притиска надолу.
-Недей!-изрева Ксейд.-Спри се!
Ронин се пребори с магията, с едно властно движение го запрати в близкото дърво.След което призова кълбо от енергия в ръката си, и замълви думите които щяха да се погрижат за немъртвия маг.
Изведнъж усети нещо да прошумолява покрай него, опита се да се обърне…но прекалено късно.Ексайл забоде острието на ножа си в сърцето му, и го остави там.Ронин падна в локва от собствената си кръв.Това значи бе съдбата му…най-накрая щеше да види семейството си….
-Защо Ронин, защо…-промълви Ксейд.В тиха церемония, той каза кратка молитва над трупа му и после немъртвите тръгнаха на малка група. Очакваше ги доста работа…Трябваше да изпратят съобщение на Джайна, да и обяснят.А след това…без най-добрия си генерал, духът на човешката армия щеше да спадне двойно.Дано да упееха да направят нещо…

На следващата сутрин, докато караха неофициaлна закуска (без още стотина съветници, министри, които да се скъсват да дават безполезни съвети) в стаята до кабинета на Джайна, неочавано влетя вестоносец. На масата присъстваха само Ронин, Джайна , Главнокомандващия драенеите Велен и Тиранде Успъруинд. Крал Магни Бронзовата брада се бе извинил за отсъствието си, под претекст, че има спешна работа за вършене в Айрънфордж. Когато вестоносецът нахлу, Джайна се намръщи и каза :
- Какво казах за това, да ме притеняват по време на закуска?
- Съжалявам, кралице. - Задъхано продума вестоносецът. - Но това пристигна току що. Магьосниците казват, че е от Анфидул…
Присъстващите нервно зашумяха и скочиха на крака.
- Дай го тук! - Пръв извика Ронин. В момента, в който докосна магическия камък, се появи огромна картина. Клетка, в която се намираше една елфка и децата и… НЕГОВИТЕ деца…
-Какво по… - започна Велен, но с едно движение на ръката си Ронин заглуши всички звуци в стаята. Какво означаваше тази картина? Иведнъж, пред очите му вътре в клетката при жена му и децата му се материялизира огромен демон. Адски пазач, каза една част от съзнанието на Ронин. Видя как жена му пристъпи пред децата си, може би за да ги предпази. Миг по късно главата на Верееса падна от раменете и. Трупа се свлече на земята, кървящ, а от краищата на клетката избликна сноп от пламъци, които обгърнаха пищящите деца.
“Това е…” - проговори глас вътре в картината. Картината изчезна, заменено от лицето на Анфидул. Той заговори: “Какво си мислеше, че това е приказка с добър край ли? Вие ще победите злото, ти ще спасиш жена си и децата си и всички ще заживеят щастливо? Какво? Смяташ ли, че бих участвал в подобни басни? Добро, зло, не желая да се занимавам с подобни отвлечени представи. Ронин, ти се изпречи на пътя ми и сега ти го връщам.”
Записът свърши. Заглушаващата магия на Ронин отдавна бе преминала, но никой не смееше да продума. Ронин пръв наруши мълчанието:
- Трябва да тръгвам.Да намеря Медив. А после да отмъстя, напускам мястото си, Джайна.
- Не можеш!- прояепна Джайна. - Знам какво бяха те за теб, но Азерот има нужда от теб… Това е провокация! - кралицата се взря в очите на Ронин, които бяха пълни с мъка. Съзнаваше, че каквото и да каже сега, няма да стигне до съзнанието на отчаяния мъж пред нея. За миг той бе изгубил семейството си. Единственото, за което можеше да мисли, бе мъст. В съзнанието на кралицата се зароди подозрение, че това е нещо повече от провокация.
- Азерот да върви по дяволите! - крясъкът на Ронин отекна в тихата зала. Очите му пламнаха. - След всичко, което направих това е наградата на боговете? Е, тогава ще действам както аз преценя за редно!
Преди някой да каже нещо, той се магипортира в стаята си започна приготовления за дългото си пътуване. Действията му бяха механични. Дългите години опит взеха превес и изтикаха съзнанието му назад. Един магически меч щеше да свърши работа и жезълът му копие. Храна, вода - можеше да си приготви и сам, в крайна сметка той бе Ронин… този, който плати най-голямата цена за силата си.
******************************************
След дълго търсене, проследяване на слухове и на прошепнати предположения, той разбра къде е леговището на Медив. По ирония на съдбата, на върха на Алтерак. Така че Ронин взе един планински овен за яздене (единствените същества, които могат да се качат до върха) и започна изкачването.
След почти денонощие безспирна езда, той намери малката пещера, убежище на Медив. Но вътре го чакаше изненада - В центъра на пещерата се намираше само една картина на магьосника, но самия него го нямаше. В момента Ронин не се интересуваше от нищо, смъртта не го плашеше, това го превръщаше в смъртоносен противник.
- Медив! Тук съм за отговори! Ела тук!
Картина оживя.
- Мога да ти дам някои от отговорите, Ронин Редхеър, но не мога да дойда, както виждаш. В момента се занимавам с безчинствата на Гул Дан от съвсем друга вселена. Така че, къкъв е въпроса ти?
- Кой или какво съм аз? Каква е мисията ми?
- Мисията ти… не мога да отговоря на този въпрос. Но какво си ти - Да. Ти си може би последния останал Рицар на смърта..
- Какво? - Ронин се приближи крачка напред към картината.
- Ти си войн магьосник, преди слуга на краля Лич, а сега със собствена воля, как точно се оказва, че остатък от раса се преражда 500 години по-късно в човек, не знам, но виждам какво си.. и кой си. Не се плаши от силата си, тя е част от теб. Използвай я, за да изпълниш мисията си, когато решиш и осъзнаеш каква е, разбира се…
Миг по-късно Ронин се оказа телепортиран в малко селце близо до Огримар. Дъските по прозорците на малката къщичка му подсказаха, че е изоставена. Медив му бе казал с каква сила разполага, сега бе време да я използва

Ронин поклати замислено глава.След последната битка и припадането на Джайна, той неволно зае поста на командващ цялата алианска армия, помагайки и да се оттегли.А сега тя искаше да го направи генерал.и защо?Той просто искаше да спаси всички, включително и себе си.Отново поклати глава.Странно.
Изведнъж мислите му бяха прекъснати рязко.Той бе човек, а хората имаха засилени сетива.Усети придвижването на нещо в стаята, сякаш самия въздух бе станал по плътен и твърд.Това означаваше само едно.
-Убийци!-изкрещя той, скочи от масата, на която беше седнал и междувремменно замрази цялата стая.Двамата се появиха-странно, единия носеше синя магьосническа мантия, а другия си беше най обикновен убиец, който бе станал невидим за да се промъкне.Но най странното бе…и двамата бяха немъртви.
-Какво по…-се опита да кажа и в същия момент магьосникът хвърли един свитък на земята, която мигом избухна в пламъци.В същия момент Ронин усети, че не може да прави магии.Бе заглушен, поне за известно време.но това също означаваше, че и магът не може да прави магии.Тогава защо?
-Спри.-каза му спокойно магьосникът.-Ние нямаме нищо общо с армията на анфидул, точно обратното-ние идваме от противоположната страна.Лейди Силванас ни освободи от влиянието на кралят Лич…няма да ставаме безмозъчни роби на друг такъв.Ние сме Отхвърлените!
Невъзможно…бе чувал за това, че има избягали немъртви от армията на кралят Лич, но не бе предполагал че са истина.А това, че се обявяваха притв ози, който искаше да стане новия, бе странно само по себе си.Но ако щяха да лъжеха, досега да са го убили.Колкото и странно да беше, те казваха истината.
-Добре.Вярвам ви….но другите може да не повярват.Ще организирам военен съвет на сутринта, става ли?
-Да.Но ние не може да останем, пазачите навън няма да са зашеметени дълго.Той е моя бодигард-магът посочи назад.Наемния убиец вдигна ръка и помаха.Виж ти, немъртви с чуство за хумор…-името му е Ексайл, той е дясната лявата ръка на лейди Силванас.Аз съм дясната…името ми е Ксайд.Ако искаш да се свържеж с нас, използвай този камък-Немъртвия подаде на Ронин някакъв предмет завит с парцал.-Вярвай ни…както и ние ти се доверяваме.
Изведнъж Ронин го осъзна-вече не беше заглушен.Би могъл на мига да извика стотина стражи преди те да са помръднали с една кратка магия.Но не го направи.Може би точно тези…Форзакен…Бяха тези, които щяха да му помогнат.
-Добре…сега вървете, аз ще се погрижа стражите да си мислят, че нищо не се е случвало.Ще се свържа с вас.И…благодаря.
Ексайл кимна, с лека изненада, след което стана невидими отново.Драконкин го погледна още веднъж с блестящите си очи с цвят на злато, и мятайки наметалото над главата си…изчезна.
Ронин се замисли.Това щеше да е трудно-да убеди цели девет раси че могат да сработят с немъртви-дори такива, които не се бият срещу тях.Но все пак…Сега се сети-те идваха от земите където преди много години се бе разпостранила чумата-Никой не ходеше там, всички се страхуваха да не би тази смъртоносна болест още да вилнее там.Нищо чудно, че никой не можа да ги е виждал…
Ронин седна и се замисли над речта, с която трябваше убеди толкова много хора(не най-точното определение, но все пак) да се съюзьт с противника…ха-ха, каква ирония.Е, явно тази нощ нямаше да има сън за него….

Този разказ не е писан от мен, за което съжалявам.Надали някога ще съумея да напиша нещо толкова добре, съвършено в всяка степен…По моя собствена преценка това е най-добрия разказ който съм чел досега, а не съм чел малко…Автор е един мои приятел с ник Nightmare.Той желае да остане анонимен, макар че по мое мнение авторът на такова произведение трябва да бъде открит за похвалите които му се полагат…но сега по темата- ето го и разказа….

Блясъкът на острието ме заслепи за момент. Наоколо природата се възраждаше от изминалата тежка зима. Слънцето все още се криеше зад гъстите дъждовни облаци, от които се сипеше проливен дъжд. Капките падаха върху сухата земя и вдъхваха живот на мъртвите растения. Странно е колко много внимание обръща човек на дребните и красивите неща само миг преди да умре. Както в този момент. Може би причината е в живота, който водех досега. Нали знаете поговорките, в които се говори колко ценно нещо са приятелите? Е, ако не сте повярвали на тях, надявам се моята история да ви накара да го направите:
Нека почна от своето детство – аз нямах късмета, който повечето от вас са имали, а именно – да отрасна в свестен квартал. Може да се каже, че съм отраснал в едно от най – прокълнатите места на земята – кражби, убийства и побоища се извършваха всеки ден на улицата, без на някой да му пука. Властите отдавна бяха решили, че ще е по – добре да ни оставят сами да се избием, защото понечеха ли да се намесят в нашите дела, най – вероятно щяха да свършат мъртви в някоя тъмна уличка. Ние не се бояхме от стражата – те се бояха от нас. Ето какво представляваше моето детство – всекидневна борба за оцеляване. Слабите биваха пребивани всеки ден без причина, понякога даже и убивани. Нямаше място за съжаление или приятели – всичките ми илюзии, че ще мога да поместя тези неща до омразата и яростта – те бяха моите приятели. За нещастие, когато си на 10 години не осъзнаваш това, което губиш като превърнеш живота си в жалък низ от побоища. Ден след ден не осъзнавах как изгубвам най – ценните си години, но по – късно разбрах, че трябва да съм благодарен, че не съм загубил живота си в онези коптори. И въпреки всичко тежките условия там ме научиха на много неща и когато, все още тийнейджър, напуснах родния кът, се чувствах много по – добре, отколкото повечето начинаещи приключенци – може би защото нямаше кой да ми липсва. Родителите ми не бяха точно родители за пример – по – скоро обратното. Баща ми често се връщаше пиян – даже вече не мога да си го спомня трезвен – и най – редовно ме биеше „за да съм заякнел”. Майка ми не се грижеше за къщата, както и за мен, ами по цял ден седеше на една дървена табуретка и пушеше или пиеше. Което впоследствие доведе и до нейното пропиване и – естествено – до моето редовно пребиване. Веднъж тези двамата така ми се бяха ядосали, че щяха да ме убият като нищо, сякаш бях някоя буболечка, изпречила се на пътя им. За щастие бяха толкова пияни, че когато ги изритах в лицата, паднаха на задните си части и останах там да глетат като телета, загубили майка си. За съжаление толкова бързах да избягам от онова прокълнато място, че забравих да взема каквито и да било провизии, дори дрехи. Останал ми беше само един ловен нож, който бях измъкнал от мъртъв търговец, „случайно” попаднал на нашата улица. И така започна моят истински живот.
За нещастие точно тогава бях едно озлобено лапе, мразещо целия свят. В мен нямаше нищо добро, нищо хубаво, нито едно светло чувство, което поне малко да разсее мрака, настанил се в душата ми. Е, точно този начин на мислене ме докара до битка с няколко пияни тръговци, които току-що бяха излезли от една кръчма и блъскаха една проститутка. Какво пък, курвата си е курва, мислех си тогава, и заслужава точно такова отношение. Но те ме накраха да си спомня нежелани спомени, на видя нежелани картини от моето детство, което, естествено, ме докара до безгранична ярост. Поне знаех как да се бия и преди онези да се бяха усетили, вече бяха на земята – кой прободен в корема, кой с прерязано гърло, но всички, всички бяха мъртви. Не ми направи впечатление – бях убивал и преди и за мен това не беше нищо. Погледнах курвата, която не знаеше какво да направи – от една страна пред нея стоеше някакво миризливо 14 годишно келешче, а от друга – това келешче току-що бе убило 3-ма души собственоръчно. Какво пък, реших да й помогна да вземе решение. След секунда и тя се свлече на земята с прерязано гърло. Изплюх се отгоре й. Голяма грешка. Когато направих всичко това се сетих, че обикновено проститутките не работят сами. Обикновено имат сводници. И обикновено сводниците обичаха да припомнят този факт. Изведнъж усетих смазваща болка в слабините си – ударът беше толкова силен, че подскочих. После някой ме хвана за врата и ми запуши устата.
- Я, я, я, какво имаме тук. Момченце, знаеш ли какво направи току-що? Това е – беше – една от най – продуктивните ми проститутки. Много хора биха се натъжили от нейната смърт и биха искали да кажат някои неща на убиеца й – гласът на мъжа зад мен беше студен и доста мрачен. Вероятно се чудеше как може да компенсира загубата на курвата, или по – скоро – загубата на парите, които тя щеше да му изкара. Точно в този момент изпитвах невероятна омраза към всичко, което е живо – то просто ме дразнеше. Този сводник, колкото и плашещ да бе гласът му, не правеше изключение.
- Така че не се опитвай да ми играеш номера, момчен… – и млъкна. Стори ми се, че даже ококори очи, преди да се сгромоляса в прахта на уличката. Глупакът абсолютно бе забравил за ножа в ръката ми. Интересно е как децата не отдават голямо значение на смъртта. И, като се замислиш, с право ли смъртта се приема толкова сериозно? На погребенията хората плачат, но това не е проява на истинска човешка обич, а на човешки егоизъм. Защо, ще попита вие – защото, колкото и някои от нас да твърдят обратното, всеки е склонен да вярва в живота след смъртта и именно в този аспект от него, свързан с вечното блаженство. Когато човек умре, той се освобождава от всички земни мъки и продължава своето съществувание в някакъв паралелен свят, който е идеален. И няма значение дали това е вярно или не, има значение само това, в което вярваме. Защото то определя нашата реакция спрямо смъртта.
А в онзи момент на мен не ми пукаше за смъртта. В онзи момент дори не се замислих за това, което правя, както и за последствията. В онзи момент аз не вярвах в нищо, но в какво се очаква да вярва едно 14-годишно момче, избягало от родния си дом, защото родителите му са щели да го убият? В Господ? Нима Господ, ако беше толкова добър, колкото мислим, щеше да им позволи да ми причинят всичко това? Нима „Господ” щеше да позволи такъв квартал като този, от който избягах, да съществува? Нима ако имаше Господ, щеше да има толкова много нещастие по света? Не, това просто не ми се струваше възможно. Ето защо и не вярвах в нищо – защото дори и да имаше някой, който да ни гледа от небето, него определено не го беше грижа за мен. Тогава защо аз, като онези глупаци в църквите, да се моля и да се надявам той да протегне своята благосклонна ръка и да ме дари с една мизерна частица от своето внимание? Никога нямаше да се преклоня, да сведа глава пред някой и да се водя единствено от сляпата вяра. Точно тази моя убеденост предопредели моята съдба.
- Браво, браво! – изръкопляска ми някой. Обърнах се рязко, готов да убия поредния нападател, но явно мъжът, който излезе от сенките, не смяташе да ме напада. Лицето му се криеше зад широкополата му шапка, но виждах, че се е усмихнал широко. – Рядка гледка е да видиш едно 14-годишно момче да убие една проститука, трима пияни търговци и един сводник в един ден. Наистина съм впечатлен от твоите умения. Може би ще се съгласиш да дойдеш с мен?
Бях доста объркан. В онзи момент единственото, което исках бе да причинявам още и още смърт, но ласкавите думи на този човек ме хвърляха в искренно объркване. Най – вече поради факта, че досега не бях получавал комплименти, дори и за бойните си умения.
- Чудиш се значи – каза мрачната фигура. – Тогава нека ти помогна – довърши и извади един нож, много по – фин и изящен от моя. – Идваш или умираш. – усмивката му се беше стопила. Сега нешата бяха сериозни. Сега нещата бяха на живот и смърт. Сега нещата ми харесваха.
Ухилих му се доволно – не изглеждаше като лош боец, но дори да умрех, не ме интересуваше кой знае колко. Важното бе да успея да го раня смъртоносно. От там нататък нека ставаше каквото си ще.
Засилих се напред, убеден, че ще успея да го изненадам и да го промуша в сърцето, преди той е да убил мен. Но противникът ми показа изненадващо хладнокръвие, ловкост и най – изненадващото за мен – сила. Първо отби атаката ми настрани и аз, воден от инерцията, продължих в посоката, която той ми даде. После хвана ръката, с която държах кинжала, и я изви зад гърба ми, ритна ме в сгъвките на колената за да падна на колене и продължи да извива крайника ми.
- Трябва да се научиш на дисциплина – бяха последните му думи преди да усили натиска и да счупи ръката ми. Единственото нещо, което помня преди да припадна бяха красивите звезди в небето…
Събудих се в някаква зала, лежах върху дървен под. Таванът над мен бе от гладко полиран камък, но нищо повече. Изправих се леко и огледах обстановката. Това беше зала за тренировки – чучелата, на които тренираха обучаващите се войници бяха сложени равномерно разположени из цялото помещение. Изправих се и усетих остра и внезапна болка в ръката си. Мамка му, напълно бях забрави, че онзи ми я беше счупил! И в този мометн чух силен глас да провъзгласява:
- Нека тренировките да започнат!
Преди да успея да се осъзная какво става, видях един меч да се насочва към главата ми, затова приклекнах и се изтъркулих настрани по рефлекс. За първи път успях да огледам обтсановката обстойно и осъзнах, че в разстоянията между чучелата за упражнения бяха разположени двойки мъже, подготвени за бой. Ама истински – някой от тях бяха с шлемове на главта, които скриваха лицата им и дори мечовете им не бяха дървени, а от метал. Мамка му, значи това беше истинска битка! Погледнах към този пред мен, а той се готвеше да ме нападне отново. Е, не смятах да му осигурявам лесна победа, трябваше поне да покажа какво съм научил от улицата. Първо – трябваше ми меч и то бързо и второ – трябваше да победя противника си на всяка цена. Той се засили, като целта му явно беше главата ми. Не очаквах да се опита да направи фалшив ход – все пак бях в окаяно състояние и едва ли му се струвах много боеспособен. Наклоних главата си съвсем леко настрани, така че острието на меча да мине на сантиметри от врата ми и го ударих с коляно в корема. Там нямаше защита. От удара той подскочи и замалко не изпусна оръжието си. Следващата ми атака беше с лакът по врата и това го накара да се просне на земята и да изпусне меча си. Минах спокойно през пръстите му, колкото да не ми прави проблеми, и взех падналото оръжие. Завъртях го в ръката си, колкото да се изфукам, и го забих в главата на победения. Ако всички участващи бяха като този, нямаше да имам нужда от много сили, за да изляза победител. Съзрях следващия си противник, който се приближаваше към мен с решително изражение. Застанах до едно чучело и го изчаках да се приближи да нападне. Както и направи. Не изчаках да видя накъде ще бъде насочена атката, а направо минах зад чучелото и излязах от другата му страна, за да намеря глупака със забучен меч в сламата. След миг главата му се търкули на пода. Огледах се доволно – със счупена ръка бях победил двама. Не беше зле. Реших че е време да си сложа шлем и се наведох да сваля този на противника ми, но точно когато се наведох усетих лек полъх да минава над главата ми и чих нечия ругатня зад мен. Не изчаках, а направо забих оръжието си в корема на онзи зад мен. Да не се беше опитвал да ме напада в гръб.
- Ей, чакайте. Дайте първо да убием момчето със счупената ръка, а после да продължим боя, какво ще кажете? – каза някой от средата на залата. Мамка му, нещата не тръгваха в добра посока за мен.
Изведнъж всички заръмжаха гневно и бавно запристъпваха към мен. Е, помислих си, това ми беше живота. И тогава от всякъде се спуснаха блестящи остриета. Мамка му.
Клекнах и по някакво чудо никой не ме улучи. Огледах се набързо, но бях заобграден навсякъде. Тогава трябваше да се измъкна от смъртоносния пръстен, затова се засилих напред и почнах да налагам с меча каквото ми се изпречеше на пътя. Първият нещастин остана много изненадан, но не успя да се окопити, защото вече се гърчеше на земята с прерязано гърло. Вторият се опита да парира удара ми, но аз го ритнах в слабинити и забучих меча си направо в главата му. Бях успял да се възползвам горе-долу от първоначалната изненада на нападателите ми, но това беше края. Сега сигурно някой щеше да ме съсече, без дори да мога да видя лицето му. Не смятах да чакам това да се случи. Приклекнах и се метнах напред, с надеждата да пречупя кръга и да се озова вън от него. Усетих, че бутам някого и после се строполих на пода. Ръката страшно ме болеше, но това не трябваше да става причина за смъртта ми. В мига, в който паднах, се извъртях настрани и се дръпнах назад, точно преди едно острие да отсече главата ми. Погледнах напред и се ухилих – онези дори не бяха успяли да ме ранят и изглеждаха много стреснати, въпреки че бяха някъде към 20. Нямаше начин да се справя с толкова много, особено щом едната ми ръка бе счупена. Тръгнах да бягам назад, търсейки някакъв начин да победя всичките онези зад мен. И тогава ги видях. Неимоверно тънки процепи в стената, която се намираше на около 20 метра пред мен. Беше ми хрумнал много луд план, но в създалата се ситуация просто нямаше друг начин за измъкване. Бягайки грабнах един арбалет, окачен на стената, заедно със стрелите за него, които бяха сложени на пода. Заредих в движение и насочих оръжието към стената. Прицелих се внимателно в един от процепите и стрелях. После хвърлих арбалета на земята и разко завих наляво – бягах така, все едно ме бяха погнали всичките демони от ада. И тогава дойде ответния отговор. От процепите полетяха десетки стрели, които, естествено, бяха насочени към мен. Единственото, на което можех да се надявам бе на късмета си. А досега не знаех да съм притежавал такъв. Усетих как нещо ме опари по рамото и по крака – първите поражения бяха нанесени, но бях извадил късмет, че останалите ме бяха подминали. Погледнах наляво и видях нападателите ми да бягат назад. А стрелите продължаваха да летят към мен…
Скрих се зад една колона на две метра от другата стена. За щастие в тази стена нямаше такива процепи и бях в безопасност засега. Изглежда планът ми бе подействал – изведох протвиниците си на откритото поле за тренировки, където нямаше чучела и накарах войниците, разположени зад процепите да стрелят. Вярно, че едва не ме убиха, но поне се бях спасил от другата опасност. Сега оставаше само да намеря начин да убия главнокомандващия и да се омета от мястото. Проблемът беше, че не виждах начин да стигна до зоната с чучелата без онези отзад да ме направят на решето. В крайна сметка реших, че е щом нещата са тръгнали така, по – добре да умра геройската, а не криещ се зад някакъв стълб, затова просто се затичах напред. Ето отново това ужасно жужене, прелитещите стрели, парещата болка, но и нещо ново… Усетих, че нещо ме е проболо – чувство, ужасно познато от вкъщи. Строполих се на земята като чувал с картофи и не помръднах – раната беше в рамото ми и болеше ужасно, но се надявах да са ме помислили за мъртъв. Опитах се да дишам равномерно, но не се получи. Мамка му. Продължих напред.
Всичко се повтори отново, но този път две стрели ме уцелиха в ръката и в крака. Болката растеше, а аз вече почвах да губя съзнание. Какво пък, вероятно адът не беше толкова лошо място, но щеше да е страхотно, ако можех да видя грозната мутра на онзи Господ, който ме беше проклел от самото ми раждане. Усетих, че вече не бягам, а ходя нормално. Усетих също множеството стрели, забити в тялото ми, но по някаква причина бях още жив. Вече не изпитвах никаква болка, така че предполагах, че краят ми е близо. Хванах се за едно чучело и се строполих отново на земята. Погледът ми витаеше из помещението, мъчех се поне да запомня мястото, на което съм умрял – и без това нямаше какво друго да помня, или по – скоро, да искам да си спомня. И всичките ми мисли в този момент бяха дотолкова изпълнени със злоба и желание за отмъщение, че се преплитаха в едно ужасно, мрачно чувство в сърцето ми и закриваха всеки ъгъл от душата ми с тъмното си покривало. Изведнъж с изненада открих, че чувам познат глас да издава команди в залата:
- Спрете тренировката! Веданага намерете лечител за момчето и излекувайте раните на другите участници! После всички да се връщат по килиите!
Зачудих се що за думи чувах, точно преди да умра, когато реалността проби през мъглата на смъртта и осъзнах, че това не ми се причува. Говореше онзи, който ми беше счупил ръката и ме беше зашеметил. А заедно с реалността се върнах и болката, както и здравият разум. А с него злобата и омразата към всичко около мен. Но изтощението до такава степен беше проникнало в тялото ми, че не можех да помръдна ни един мускул. Вътрешно се раздирах от безсилието си, от болката и от злобата, а външно бях напълно спокоен. По – точно упоен. Дори не можех да си отворя устата. Нямаше болка, толкова огромна, че да ме накара да заплача или дори да извикам. Болката бе само един от дефектите, които прави живота ни на тази земя толкова мизерен.
Лечителите вадиха стрелите от мен и ме мажеха с вълшебни билки, някакъв човек шепнеше магически слова за здраве над мен. И всичко това ме накара да се чувствам много странно – досега не бяха полагали толкова много грижи за мен. Всички се суетяха около мен и се грижиха да не умра. Вярно, че го правиха по заповед на мрачната фигура, но все пак ме накара да се чувствам ценен. А това чувство донякъде стопли сърцето ми, но много бързо бе заледено от студа, царящ там.
Когато лечителите си свършиха работата, главнокомандващият нареди да ме преместят в моята килия и да ме оставят да си почина. Спомена нещо в смисъл, че за утре щели да ми трябват много сили. Когато ме оставиха на леголото ми, което се оказа изненадващот меко, и заключиха вратата, аз останах сам с моите мисли, Все още бях много превъзбуден от битката, но все още не можех да помръдна дори устната си. Душата ми се пръсваше милиони пъти и се събираше отново, болката бе толкова огромна, че имах чувството, че ще полудея. Ходих на хиляди места, но никъде не намерих успокоение, посещавах царските покои, къпех се в тонове злато, но нищо не успяваше да привлече вниманието ми, болката оставаше царица на моето съзнание. Не можех да повярвам, че ще бъда оставен така, безпомошен, раздиран от огромни болки и напът да полудее. Ако имах възможност, щях да се самоубия, но не можех дори да се помръдна, бях оставен да лежа и да чакам моментът, в който съзнанието ми ще се разруши и аз ще се пръсна на хиляди мъницки парченца, оставайки завинаги в затвора на собствено си тяло, без дори да мога да имам свои собствени мисли. Тази мисъл не ми даваше покой и ме караше да избивам огромни армии, да извивам вратовете на дракони с голи ръце, да изтръгвам гръкляните на страховити врагове, но всяка частица от съзнанието и тялото ми бе завладяна от неумолимата и непрощаваща болка…
- Хайде, куче мизерно, размърдай си мързеливия задник и ставай за тренировка! – извика някой и ме събуди от съня, който в крайна сметка бе надделял над болката. Отворих разгневено очи и видях някакъв страж да ме гледа лошо от вратата на килията.
За съжаление почти веднага щом се размърдах, се върна болката, но не така ужасяваща, както вчера. Станах с мъка и последвах мъжа навън в коридора, а после и в залата за тренировки. Явно помещението, където се намирахме бе под земята, тъй като не забелязах някъде да има прозорци или нещо подобно, а и въздухът беше доста престоял. На стените бяха окачени факли, както и множество оръжия, но друго не успях да видя, тъй като бяхме пристигнали в залата. Стражата ме въведе и затвори вратата след мен. Още щом влязох в помещението започнах да се оглеждам подозрително наоколо – последния път, когато бях тук не ми хареса изненадата, която ми бяха подготвили и сега очаквах всичко. Но никой не се появи, освен, разбира се, тъмната фигура. Изникна иззад едно чучело и тръгна с бавен ход към мен. Може би искаше да се бием само аз и той? Този път не смятах да оставя да ме изненада – придвидливо се бях преместил до едно от окачените на стената оръжия. Извадих меча от поставката му, отблъснах се с крак от стената и се засилих напред – исках да го пробода, преди да се е усетил какво става. А той просто стоеше на едно място и се усмихваше загадъчно, но въпреки очевидния капан, аз се хвърлих напред, без да ме интересува какво ще се случи. На това се бях научил на улицата – най – добрата защита е атаката. В такъв случай имах много добри шансове да се справя с нахалника, но той отново ме изненада. Всъщност това, което направи бе очаквано, просто аз се заинатих и се хвърлих като бясно куче право в капана. След две ловки движения оръжието ми бе избито от ръцете ми, а аз самият лежах на пода. Онзи се ухили още по – широко и каза самодоволно:
- Имаш много неща да учиш, момче.
- Кой е казал, че искам? – попитах нагло.
- Никой не те пита. Ние ще те обучим, ще направим човек, или предпочиташ завинаги да си останеш тъпото куче, което представляваш в момента?
- Знаеш, че някой ден ще те убия.
- Дори и това да стане, в което се съмнявам, значи ще се видим в Ада, момче. А сега престани с глупостите и започвай с тренировките.
И така 6 години аз бях обучаван от тази тайна група хора в най – сложнит�