Веднъж след като сме попаднали в Казанлък, ние решаваме, че е хубаво да потренираме. По принцип, в София, тренираме на покрива, но тук има трева, пък и рано сутрин няма хора, така че би било престъпление да не се възползваме.
Затова рано на следващата сутрин след деня, в който сме пристигнали, ние тръгваме на север, по посока на железопътната линия. Ставаме и тръгваме около 6 и 30, най-късно 6 и 40. Представляваме много интересна, пък и добре изглеждаща гледка. Облечени сме със сиви маратонки, в които сме стъпили с чифт симпатични къси чорапи. Нагоре се вижда чифт червени три-четвърти панталони, а над тях червен потник, под който сме облякли черна и тънка, плътно прилепваща блуза, от която се подават само ръкавите. Разбира се, би било престъпление да забравим ръкавиците без пръсти, които са червено-сиво-черни, в такт с всяка част от облеклото. На главата си носим червена кърпа, покриваща косата ни и върха на носа, а над нея сме сложили слънчеви очила, с помощта на които успяваме да разглеждаме хората по улицата, без те да знаят това.
Разбира се, да не забравяме самурайския меч. Самия ни външен вид поражда интерес, но той нараства значително ако носим дълъг над метър и двайсет меч, опрян на дясното ни рамо. Ако беше по-късно, децата щяха да са ни наобиколили, а някои дори щяха да искат да се снимат с нас. Но ние успяхме да преборим тази вероятност.
Веднъж след като сме стигнали до линията, ние продължаваме на запад, а когато стигнем София, се прибираме и се качваме на покрива на блока. Добре де, добре, не правим това. Харесваме си някое самотно дърво, което да не е заобиколено с бутилки бира, оставяме на земята меча и слънчевите очила и започваме тренировката.
Най-важното във всяка тренировка, навсякъде, е разгрявката. Всички знаят това. Без добра загрявка няма достатъчно добра тренировка. Тъй като не обичаме да бягаме, ние правим просто най-простите упражнения, започвайки от врата. Изключително важно е да се разгрее добре врата, защото той е едно от най-важните неща в една битка. Имал съм една-две битки със схванат врат. Не е препоръчително. Не можеш да отреагираш достатъчно бързо, следователно пропускаш възможности, биваш ранен, и сте наясно какво става. Затова обръщаме внимание на врата, още по-голямо на китките, и всъщност на всяка друга сгъваща се част на тялото. Лактите, врата, китките и колената са основните неща, но това не значи, че трябва да забравим глезените, рамената и кръста, нали?
Веднъж след като сме разгряли, ние събличаме потника, за да не ни стане прекалено топло въпреки леко щипещия сутрен студ, след което се навеждаме и вземаме оръжието. Махаме ножницата, след което бавно вадим черното острие. Добре заточено триръбо острие. Става, и то доста добре, за истинска битка. Наслаждаваме се на душевния оргазъм за няколко секунди, след което го оглеждаме още веднъж. Острието не е толкова остро, колкото може да бъде, но заради твърдото заточване е идеално за дуели, при което ще понесе много по-малко щети от другото оръжие, да не говорим за върха, който е достатъчно смъртоносен.
Имаме опит с триръби остриета и знаем, че при достатъчно точен и добър удар, оставят разкъсани, не разрязани рани. Но обратно към темата. В тази тренировка ще направим петдесет напада. Между тези напади ще направим съответно няколко удара с нормален хват, и поне в две от почивките с обратен хват. После ще обясня разликата.
Започваме с няколко прости движения. Заставаме на едно място в съответната поза, която ни е най-удобна. Без значение как и къде спрямо тялото държите меча, краката са в една позиция – присвити в колената, тялото леко извито настрани, за да остави по-малко поражаемо пространство за противника.
Движенията трябва да са плавни, леки. Поне първоначално. После вероятно ще направим няколко с по-бърз ритъм. Всеки удар започва от лактите и китките. Няма въртене около оста, като по филмите. В истинска битка такова въртене може да ни струва живота, ние не правим такива неща. Движенията трябва да са възможно най-олекотени, без излишно въртене и театралничене. Бързи, смъртоносни, кратки. Удар, отскок, парад, рипост, минаваме на следващия противник. Така става в една битка.
Правим удари отгоре-надолу. Не се опитваме да спрем острието, оставяме върха да сочи земята след края на всяко движение. Истинското острие е прекалено тежко, за да се опитваме да го контролираме и да намаляме скоростта му. Дори да успеем, ще изразходваме прекалено много енергия, която ще ни трябва. Много по-добре е да използваме острието и тежестта му като наше преимущество. Една позната по интернет ми сподели, че се страхува да използва меча, който има вкъщи, защото може да си отнесе някое око. Това ми се стори повече от странно. На оръжието трябва да се гледа като на част от ръката – а никой не си изважда окото с ръка, нали? Веднъж след като човек е приел оръжието като част от тялото си, той няма да се нарани с него. Оставете на ръката си да извърши движението, после наклонете встрани, ударете отгоре-надолу. Плавно. Съвършено.
Сега е момента да направим нападите. Пристъпваме с десния крак напред, дясната ръка с оръжието се насочва напред, за да намушка противника, лявата ръка се оттегля назад, вече не придържа дръжката, а само края, в готовност да сграбчи дръжката наново след намушкването. Прибираме крак назад и повтаряме. Така правим десетина напада, след което отново хващаме оръжието за няколко удара.
Този път ги правим с движение. Крачка, удар отгоре-надолу. Крачка, удар отгоре-надолу. С всеки удар дъхът ни извистява. Дишането ни трябва да съотвества с движенията ни. Това улеснява битката и спестява енергия. Удар, издишване. Замах, вдишване, удар, издишване, замах, вдишване, удар, издишване. След известно време свикваш.
Отново правим нападите. След тях спираме за секунда, за да помахаме на минаващия покрай нас възрастен човек, правещ джогинг. Има голямо коремче, вероятно доктора му го е предупредил, че има опасност от сърдечен удар, ако не свали няколко килограма. Пълничкия човек ни маха също така, след което си продължава с джогинга.
Решаваме, че сега ще е хубаво да направим няколко упражнения с обратен хват. Обратния хват се изразява в хващане на дръжката с две ръце, само че острието сочещо надолу, един вид, го хващаме наобратно. Заставаме в същата ангард позиция, само дето върха на оръжието и самото оръжие този път са под нивото на кръста и сочат надолу, дори и преди да са сочели нагоре. Този тип ангард и този тип захват над оръжието позволяват по-лесно париране на удари, идващи отдолу, и също така, биха могли да объркат дори и вече умел противник. Трябва доста практика, за да се правят точно, но човек свиква. Дясната ръка, която е отдолу, опряна на ефеса на оръжието, определя посоката. Лявата ръка, над нея, направлява движението и внимава да не се отклони от целта. С този тип захват на оръжието се правят лесно удари отдолу, които по принцип се правят трудно отгоре, и също така е адски добър за париране на атаки. Но като цяло, от наша гледна точка, този тип захват е защитен.
По принцип, атаки отдолу-нагоре с острието могат да се правят и с нормалния хват, но са много изморяващи за китките. Ако желаете да правите такъв тип атаки, но без обратен хват, ви трябват наистина пластични китки, иначе има опасност да си ги изкълчите.
Упражняваме няколко движения с дръжката на нивото на очите, острието сочещо надолу, париране отляво, отдясно, по някое време правим рипост ((ще рече, ответен удар, правещ се обикновено след париране)) отдолу-нагоре. Минаваме на следващия противник.
След тези упражнения правим още една серия напади, вече трета. По средата на серията спираме, защото минава влака. Вдигаме ръката с оръжието изпъната нагоре, докато той минава покрай нас. Вчера ни забеляза и ни изсвири (( Тууу-тууу)) като отговор на нашия учтив поздрав. Днес не. Но нищо, може да е друг водача на влака, няма защо да се обиждаме. Продължаваме с тренировката.
След тази серия напади хващаме оръжието отново с обратен хват и правим отново старите движения, но този път бавно, като на забавен кадър. Като танц, като движение. Бавно, красиво. Най-добрите бойци на този свят са също така страхотни танцьори. А за да си добър танцьор трябва да чуваш музиката, да се носиш по нея. В боя е същото – трябва да чуваш всичко, да усещаш битката, да се носиш по нея. Прилива на адреналин и бойния транс не са всичко в една битка.
След това правим четвъртата поред серия напади. След нея правим кратка пауза, за да поздравим още някакъв старец, бягащ за здраве, който ни казва, че тренировката е всичко и да продължаваме в същия дух. Забавно е как възрастните хора говорят много по-правилно и добре от младите напоследък, забелязали ли сте?
След четвъртата серия правим същото като това преди нея, само че с обратен захват. Бавно, плавно. Парад, парад, парад, рипост. Парад, парад, парад, рипост. Достатъчно, благодаря. Правим последната серия от напади, след което се приготвяме за финала.
Финала е нашата лична серия от специални удари, комбота и тъй подобни, които сме си измислили сами. Вие сами трябва да си измислите вашите. Въпреки, че повечето серии от удари стават инстиктивно по време на битка, вие можете да си направите специален удар или движение, който да си е лично ваш.
След финала сваляме черната блуза, и полу-голи при температура от около 18 градуса обличаме обрато червения потник. Черната блуза завързваме около кръста, слагаме очилата обратно над кърпата, меча на дясното рамо и се приготвяме за пътя обратно.
Този път минаваме покрай казармата, поздравявайки военните с „Добро утро“. Утрото е добро, пък и крайна сметка, дори да се бием по различни начини, всички принадлежим към сходно племе. Племето „Воин“.
Вървим по голяма и прашна улица. Навън са главно възрастни хора, седящи по пейките и подхвърлящи трохички на гълъбите. Докато минаваме покрай тях, ние ги поздравяваме, на което те по навик отвръщат. Колко рядко хората казват „добро утро“ на непознати на тях хора напоследък. Колко е невъзпитано. Учтивостта не е порок, независимо дали харесваш този пред теб, или не. Но хората са забравили този важен урок, заедно с много други. Забравили са, че трябва да уважаваш своите противници колкото самия себе си. Забравили са, че учтивостта врати отваря, и че никой не трябва да бъде подценяван. Че всяко нещо си има две страни.
Отминаваме поредния старец, който ни зяпа с отворена уста, нарамил торба с продукти. „Добро утро“ казваме ние отново и отминаваме, усмихнати. Утрото наистина е добро.
Бейн Хартайм
Recent Comments: